Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il pendolo di Foucault, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Бояна Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Конспиративен трилър
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
-
- XX век
- Линеен сюжет с отклонения
- Студената война
- Тайни и загадки
- Теория на игрите
- Теория на конспирацията
- Оценка
- 5,3 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- waterjess(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2015 г.)
- Източник
- sfbg.us
Издание:
Умберто Еко. Махалото на Фуко
Френска. Първо издание
Народна култура, София, 1992
Редактор: Силвия Вагенщайн
Художник: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-04-0027-9
Umberto Eco
Il pendolo di Foucault
© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988
Встъпителна студия © Ивайло Знеполски
Превод © Бояна Петрова
Ч 830–3
Литературна група — ХЛ
Излязла от печат: юни 1992 г.
Формат 60×90/16
Печатни коли 34. Издателски коли 34
Набор ДФ „Народна култура“
Печат ДФ „София-принт“ — София
История
- —Корекция
- —Сканиране на още картинки от NomaD
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко | |
Il pendolo di Foucault | |
Автор | Умберто Еко |
---|---|
Създаване | 1988 г. Италия |
Първо издание | 1988 г. Италия |
Издателство | Бомпиани |
Оригинален език | италиански |
Жанр | роман |
Вид | Спекулативна фантастика |
Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.
Външни препратки
- „Махалото на Фуко“ на сайта „Моята библиотека“
- List of Eco's fiction with short introductions на сайта The Modern Word
- Foucaultspendulum.org: Цифрови илюстрации, базирани на книгата
|
96
Винаги е необходимо някакво прикритие. В потайността е нашата сила. Затова непрекъснато трябва да се крием под името на друго общество.
Точно по това време, както четяхме ръкописите на нашите диаболисти, открихме, че в едно от своите превъплъщения граф Сен-Жермен се представял за Ракоши, или поне така го идентифицирал посланикът на Фридрих II в Дрезден. А ландграфът на Хесе, при когото Сен-Жермен, както по всичко личи, умрял, казал, че той е от трансилвански произход и се наричал Рагоцки. Бихме могли да добавим също, че Комений е посветил своята „Пансофия“ (произведение, сто процента розенкройцерско) на някакъв ландграф (колко ландграфове се явиха в нашата история!), който се казвал Раговски. Последно оформяне на мозайката: в антикварната книжарница на площад Кастело бях намерил една немска книжка за масонството, анонимна, в която незнайна ръка бе добавила на авантитулната страница бележка, според която текстът бил написан от Карл Ауг. Раготски. И тъй като тайнствената личност, която вероятно бе убила полковник Арденти, се наричаше Ракоски, ето че отново имахме повод да включим в Плана нашия граф Сен-Жермен.
— Дали не би да даваме прекалено много власт на този авантюрист? — разтревожен запита Диоталеви.
— Няма страшно — отвърна Белбо. — Той ни трябва. Както соевият сос в китайската кухня — ако го няма, не е китайско. Виж Алие, той ги разбира тези работи: да не би да взима за пример Калиостро или Вилермоз? Сен-Жермен е квинтесенцията на Homo Hermeticus.
Пиер Иванович Рачковски. Жизнерадостен, лукав интригант, умен и хитър, гениален фалшификатор. Дребен чиновник, който се свързва с революционните групи, арестуван през 1879 година от тайната полиция с обвинение, че дал убежище на атентатори, подготвящи удар срещу генерал Дрентел. Преминава на страната на полицията и се записва (сега внимавайте!) в Черните Центуриони. През 1890 година разкрива в Париж някаква организация, която произвеждала бомби за атентатите в Русия, и успява да организира арестуването на шестдесет и трима руски атентатори. Десет години по-късно ще се разбере, че бомбите са били произвеждани от негови хора.
През 1887-а разпространява писмото на някой си Иванов, осъзнал се революционер, който твърди, че мнозинството от заговорниците са евреи; през 1892-ра се появява една „изповед на остарял бивш революционер“, в която революционерите, прогонени в Лондон, са обвинени, че са британски агенти. През 1892-ра дава гласност на един подправен текст на Плеханов, в който ръководството на партията Народная воля се обвинява в това, че е публикувало въпросната изповед.
През 1902 година се опитва да създаде френско-руска антисемитска легия. За целта използува похват, близък до розенкройцерската практика. Твърди, че легията съществува, за да може някой да я създаде впоследствие. Но използува и друга техника: много умело смесва лъжата с истината, като привидно отхвърля истината, тъй че никой да не се усъмни в лъжата. Пуска в Париж мълвата за тайнствен призив на французите за поддръжка на Руската Патриотична Легия със седалище в Харков. Изрича нападки срещу самия себе си, обявявайки се за човек, който иска да провали тази легия, но предрича, че той, Рачковски, ще промени позициите си. Самообвинява се, че служи на непочтени личности като Нилус, което е чистата истина.
Защо авторът на „Протоколите“ да е Рачковски?
Покровител на Рачковски бил министърът Сергей Витте[372], човек с напредничави разбирания, който искал да преобрази Русия в модерна страна. Защо прогресивният Витте си е послужил с реакционера Рачковски, един Бог знае, но нищо вече не можеше да ни изненада. Витте имал политически противник, някой си Ели де Цион, който го бил нападнал публично с политически мотивировки, които напомнят отделни извадки от „Протоколите“. Но в писанията на Цион нямало намеци за евреите, защото сам той по произход бил евреин. През 1887 година, по нареждане на Витте, Рачковски прави обиск във вилата на Цион в Терита и намира там един памфлет на Цион, изкопиран от книгата на Жоли (или от романа на Сю), в който на Витте се приписвали идеите на Макиавели-Наполеон III. Рачковски, чийто фалшификаторски гений не му изневерявал никога, подменил Витте с евреите и пуснал текста в обращение. Името на Цион било сякаш нарочно измислено, за да напомня еврейския Цион и да докаже, че един авторитетен представител на евреите изобличава еврейския заговор. И ето че се създават „Протоколите“. В този момент текстът попада в ръцете на Юлиана или Жюстин Глинка, която посещава в Париж салона на госпожа Блаватска, а в свободното си време шпионира и доносничи срещу руски революционери в изгнание. Въпросната госпожа Глинка е очевидно агентка на павликяните, които са свързани с аграрниците и следователно желаят да убедят царя, че програмата на Витте напълно съвпада със световния заговор на евреите. Госпожа Глинка изпраща документа на генерал Оргеевски, а той, чрез коменданта на имперската гвардия, го предава в ръцете на царя. Черни облаци се спускат над главата на Витте.
Така Рачковски, увлечен в своя антисемитски плам, допринася за немилостта на своя покровител. А оттам вероятно и за самоунищожението си. И наистина, точно тогава ние изгубихме следите му. Може би Сен-Жермен се бе впуснал в нови преобразявания и нови превъплъщения. Но нашата история бе придобила правдоподобен, рационален и логичен вид, защото беше подкрепена от множество факти, истинни, казваше Белбо, както е истинен Бог.
Всичко това силно ми напомняше приказките на Де Анджелис за синархията. Най-хубавото на тази история, разбира се, на нашата история, но може би и на Историята, както намекваше Белбо с трескав поглед, докато ми показваше бележките си, беше, че различни групи се унищожаваха едни други в смъртна схватка, като всяка използуваше оръжията на противника.
— Първото задължение на добрия шпионин, коментирах, е да изобличи като шпиони онези, при които е внедрен.
Белбо се отдаде на спомени:
— Навремето в Х. имаше един период, в който всеки ден привечер срещах някой си Ремо, май че така се казваше, караше черен фиат. Черни мустачки, буйни черни коси, черна риза, черни зъби, отвратително разядени. И се целуваше с едно момиче. Повдигаше ми се от тези черни зъби, които целуваха това красиво и русо създание, дори не си спомням лицето му, но за мен беше девица и проститутка, беше вечната женственост. Целият тръпнех.
— Инстинктивно бе избрал изискания тон, за да подчертае ироничното си отношение, тъй като съзнаваше, че се поддава на невинната съблазън на паметта. Питах се и питах другите защо този Ремо, който участвуваше в Черните Бригади, се показва така в периодите, когато Х. не беше окупиран от фашистите. Отговориха ми, че според слуховете бил шпионин на партизаните. Истина или не, но една вечер го виждам как в същия черен фиат, със същите черни зъби целува същото русо момиче, но на врата си бе вързал червена кърпа и бе облякъл зеленикава риза. Беше минал в Гарибалдийските бригади. Всички му честитяха, а той бе приел бойното име X9, като героя на Алекс Реймънд, за който беше чел в криминалните списания. Браво, X9, викаха му… А аз го ненавиждах още по-силно, защото обладаваше момичето с общото съгласие на народа. Но някои казваха, че бил фашистки шпионин при партизаните, мисля, че говореха така, защото и те са желаели момичето, но както и да е, X9 беше съмнителен…
— И после?
— Извинявайте, Казобон, защо толкова се интересувате от моите истории?
— Защото разказвате, а разказите са плод на колективното въображение.
— Точка за вас. И така, една сутрин X9 излязъл от зоната, може би е имал среща с момичето в полето, за да отиде отвъд тези жалки ласки и да покаже, че инструментът му не е толкова разяден, колкото зъбите му — извинявайте, но така и не успях да го заобичам, накратко, оказва се, че фашистите са му направили клопка, отвеждат го в града и на другия ден в пет сутринта го разстрелват.
Пауза. Белбо наведе поглед към сплетените си като за молитва ръце. После ги вдигна нагоре и заключи:
— С това доказа, че не е бил шпионин.
— И каква е поуката от притчата?
— Кой ви е казал, че притчата трябва да има поука? Но като се замисля, може би означава, че често, за да докаже нещо, човек трябва да умре.