Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess(2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. —Корекция
  2. —Сканиране на още картинки от NomaD
  3. —Добавяне
  4. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

94

Самият Волтер умря като йезуит: дали изобщо е подозирал?

(Ф. Н. дьо Бонвил, „Йезуитите, прогонени от Масонството, и камата им, счупена от Масоните“, „Ориент“, Лондон / F. N. de Bonneville, Les Jesuites chasses de la Maconnerie et leur poignard brise par les Macons, Orient de Londres, 1788, 2, p. 74)

Вече от доста време всичко беше пред очите ни, но не си давахме напълно сметка за това. В продължение на шест века шест групи се борят помежду си, за да осъществят Плана от Провенс, и всяка група взима идеалния текст на този План, просто променя основата му и го приписва на противника си.

След като Розенкройцерите се появяват отново във Франция, йезуитите придават на плана отрицателен смисъл: дискредитират Розенкройцерите, дискредитират бейкънистите и създаващото се английско масонство.

Когато йезуитите изобретяват неотамплиерството, маркиз Дьо Люше приписва плана на неотамплиерите. Но йезуитите, които вече изоставят и неотамплиерите, използуват Барюел, за да подражават на Люше, като обаче приписват плана изобщо на всички франкмасони.

Бейкънистите контраатакуват. Изпощихме всички текстове от полемиката между либерали и лаици и в края на краищата открихме, че като се започне от Мишле[367] и Кине[368] и се стигне чак до Гарибалди и до Джоберти[369], Посланието е било смятано за дело на йезуитите (идеята може би е идвала от Тамплиера Паскал и от неговите приятели). Темата става популярна със „Скитникът евреин“ на Йожен Сю и с неговия герой, злокобния господин Роден, квинтесенция на световния йезуитски заговор. Но когато се разровихме в романите на Сю, намерихме много повече: един текст, който сякаш дума по дума беше преписан, но повече от половин век по-рано, от „Протоколите“. Ставаше въпрос за последната глава на „Потайностите на Народа“. Тук сатанинският план беше обяснен до най-малките си престъпни подробности в документа, който генералът на Обществото, отец Руутаан (историческа личност), изпраща на Роден (вече персонаж от „Скитника евреин“). Рудолф де Геролщайн (персонаж от „Парижките потайности“) се сдобива с този документ и го предава на демократите. „Виждате ли, драги Льобрен, как добре е построен този адски замисъл, колко ужасяващи мъки, каква страховита власт, какъв жесток деспотизъм подготвя той за Европа, ако, не дай боже, успее…“

Приличаше на Предговора на Нилус към „Протоколите“. И Сю приписва на йезуитите мотото (което щяхме да открием в „Протоколите“, но приписано на евреите): „Целта оправдава средствата“.

Бележки

[367] Жул Мишле (1798–1874) — френски историк, автор на прочутата „История на Франция“.

[368] Едгар Кине (1803–1875) — френски историк.

[369] Винченцо Джоберти (1801–1852) — италиански свещеник, философ и държавен деец.