Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il pendolo di Foucault, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Бояна Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Конспиративен трилър
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
-
- XX век
- Линеен сюжет с отклонения
- Студената война
- Тайни и загадки
- Теория на игрите
- Теория на конспирацията
- Оценка
- 5,3 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- waterjess(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2015 г.)
- Източник
- sfbg.us
Издание:
Умберто Еко. Махалото на Фуко
Френска. Първо издание
Народна култура, София, 1992
Редактор: Силвия Вагенщайн
Художник: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-04-0027-9
Umberto Eco
Il pendolo di Foucault
© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988
Встъпителна студия © Ивайло Знеполски
Превод © Бояна Петрова
Ч 830–3
Литературна група — ХЛ
Излязла от печат: юни 1992 г.
Формат 60×90/16
Печатни коли 34. Издателски коли 34
Набор ДФ „Народна култура“
Печат ДФ „София-принт“ — София
История
- —Корекция
- —Сканиране на още картинки от NomaD
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко | |
Il pendolo di Foucault | |
Автор | Умберто Еко |
---|---|
Създаване | 1988 г. Италия |
Първо издание | 1988 г. Италия |
Издателство | Бомпиани |
Оригинален език | италиански |
Жанр | роман |
Вид | Спекулативна фантастика |
Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.
Външни препратки
- „Махалото на Фуко“ на сайта „Моята библиотека“
- List of Eco's fiction with short introductions на сайта The Modern Word
- Foucaultspendulum.org: Цифрови илюстрации, базирани на книгата
|
92
Не може да има никакво съмнение. С цялото могъщество и целия ужас на Сатана триумфалната власт на израелския Цар се приближава към нашия необновен свят; Царят, роден от кръвта на Цион, Антихристът, се насочва към трона, за да поеме управлението над Вселената.
Идеята беше приемлива. Трябваше само да обмислим кой е отнесъл „Протоколите“ в Русия.
Един от най-влиятелните мартинисти от края на миналия век, Папюс, влиза под кожата на Николай II по време на посещението му в Париж, след това отива в Москва и завежда там някой си Филип, или по-точно Филип Низие Анселм Вашо. Обладан от дявола на шестгодишна възраст, лечител на тринадесет, магнетик в Лион, той омагьосва както Николай, така и истеричната му съпруга. Филип е поканен в двореца, назначен като лекар във Военната академия на Петербург, а по-късно повишен в генерал и държавен съветник.
Неговите врагове решават тогава да му противопоставят някоя също толкова бляскава личност, която да го засенчи. И откриват Нилус.
Нилус бил скитащ монах, който с овехтяло расо и дълга пророческа брада се скитал (и какво друго да прави?) из горите, бил завъдил две жени, една дъщеричка и един помощник или любовник, все едно, и всичко това му тежало на главата. Наполовина гуру, от тези, дето изчезват с общата каса, наполовина отшелник, от тези, които високо обявяват, че иде краят на света. Но всъщност неговата фикс идея били черните замисли на Антихриста.
Планът на поддръжниците на Нилус бил да го направят поп, така че като се ожени (е, една съпруга повече не пречи) за Елена Александровна Озерова, придворна дама на царицата, да стане изповедник на царя.
— Аз съм благ човек — каза Белбо, — но започвам да подозирам, че клането в Царское село всъщност е било акция за обезпаразитяване.
Накратко казано, в определен момент привържениците на Филип обвинили Нилус в разгулен живот и само един господ знае дали не са били прави. Нилус бил принуден да напусне двореца, но точно тогава някой му идва на помощ, като му подхвърля текста на „Протоколите“. И понеже всичко било така объркано между мартинисти (последователи на свети Мартин) и мартинезисти (поклонници на Мартинес де Паскуали, онзи, към когото Алие се отнасяше с не особено голяма любов), и тъй като Паскуали според слуховете бил евреин, като се дискредитирали евреите, се дискредитирали и мартинистите, а като се дискредитирали мартинистите, се унищожавал Филип.
И наистина, един първи непълен вариант на „Протоколите“ бил публикуван в „Знамя“, петербургски вестник, ръководен от войнствуващия антисемит Хрушчевин. През 1905 година, с благословията на правителствената цензура, този първи вариант, но допълнен, бил препечатан в книга, „Източници на нашите злини“, неслучайно публикувана от някой си Бутми, който заедно с Хрушчевин участвувал в създаването на Съюза на Руския народ, по-късно известен като Черните Центуриони[1], организация, която привличала най-обикновени криминални престъпници, за да извършват крайнодесни погроми и атентати. Бутми продължил да публикува, вече от свое име, и други издания на това произведение, под заглавието „Враговете на човешката раса — Протоколи, изнесени от тайните служби на централната ционистка организация“.
Но все пак ставало дума за евтини брошури. Пространната версия на „Протоколите“, тази, която е преведена в целия свят, излиза през 1905 година в третото издание на книгата на Нилус „Великото в Нищожното: Антихристът като неизбежна политическа даденост“, Царское село, спомоществовател — местната секция на Червения кръст. И тъй като тази книга се вписвала в рамките на най-задълбочената мистична мисъл, тя попаднала в ръцете на царя. Московският митрополит препоръчвал прочита й във всички големи църкви.
— Но каква е връзката на „Протоколите“ с нашия План? — запитах. — Непрекъснато говорим за тези „Протоколи“. Хайде да ги прочетем.
— Това е най-лесното — заяви Диоталеви, — винаги се намира някой, който да ги преиздава. Навремето дори го правеха, за да демонстрират възмущението си и лоялността към документа, но после лека-полека започнаха да ги публикуват с огромно удоволствие.
— Чудесни хора.