Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess(2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. —Корекция
  2. —Сканиране на още картинки от NomaD
  3. —Добавяне
  4. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

89

В сърцевината на най-дълбокия мрак се образувало едно общество от нови същества, които се познавали, без да са се виждали, разбирали се, без да са се обяснявали, служели едни на други, без да са приятели… Това общество възприело от йезуитите правилата на сляпото подчинение, от масонството — изпитанията и външните церемонии, от Тамплиерите — мисълта за подземното и невероятния кураж… Може би граф Сен-Жермен не е само подражавал на Гийом Постел, който имал манията да се представя за по-стар, отколкото е?

(Маркиз Дьо Люше, „Есе върху сектата на Озарените“, Париж / Marquis de Luchet, Essai sur la secte des illumines, Paris, 1789, V и XII)

Йезуитите разбрали, че ако искат да внесат смут всред врага, начинът е да създадат тайни секти, да изчакат най-опасните ентусиасти да се включат в тях и после да арестуват всички. С други думи, ако се боиш от заговор, организирай го, така всички, които биха участвували в него, попадат под твой контрол.

Спомних си, че за Рамзей, първия, който установява пряка връзка между масонството и Тамплиерите, Алие веднъж се изказа твърде резервирано, намеквайки, че не бил чужд на католическите среди. И наистина, още Волтер е изобличил Рамзей като човек на йезуитите. Йезуитите създали във Франция шотландското неотамплиерство в отговор на зараждащото се английско масонство.

По този начин се обясняваше защо през 1789 година, по повод на тази история, някакъв маркиз Дьо Люше публикува анонимно прословутото „Essai sur la secte des illumines“[1], в което напада всички видове Озарени, баварски или не, анархисти богоубийци или неотамплиери мистици, и слага в същия кюп и павликяните, да не говорим за Постел и Сен-Жермен (странно как постепенно и сякаш по чудо всички частици на нашата мозайка си отиваха по местата!). Главното му роптание е, че тези форми на тамплиерски мистицизъм нарушавали здравия авторитет на масонството, което, обратно, било общество на добри и честни хора.

Бейкънистите измислили масонството като „Рикс Бар“ в Казабланка, а неотамплиерството обезсмисляло тяхното изобретение. Люше бил изпратен като наемен убиец, за да очисти всички групи, които не били бейкънистки.

Но точно тук трябваше да държим сметка за едно обстоятелство, с което бедният Алие не можеше да се примири. Защо Дьо Местр, който бил човек на йезуитите, и то повече от седем години преди появата на маркиз Дьо Люше, е отишъл във Вилхелмсбад да всее смут сред неотамплиерите?

— Неотамплиерството се развивало прекрасно през първата половина на осемнадесети век, разсъждаваше Белбо, но в края на века съвсем закъсало, първо, защото са го завладели революционерите, за които наред с Бог Разум и Свещен Съюз всичко било пълна каша, но важното било целта — да се отреже главата на краля (виж Калиостро), и после, защото в Германия немските принцове си пъхали гагата в тази работа, особено Фридрих Пруски, чиито цели изобщо не съвпадали с намеренията на йезуитите. Когато мистичното неотамплиерство, независимо от това кой го е създал, родило „Вълшебната флейта“, логично е хората на Лойола да са решили да се освободят от него. Точно като в икономиката, купуваш фирма, препродаваш я, ликвидираш я, обявяваш фалит и, естествено, не се интересуваш какво ще стане с портиера. Или като старата кола: когато вече не върви, пращаш я на пресата в гробището.

Бележки

[1] „Essai sur la secte des illumines“ (фр.) — „Есе върху сектата на Озарените“.— Бел. NomaD.