Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il pendolo di Foucault, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Бояна Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Конспиративен трилър
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
-
- XX век
- Линеен сюжет с отклонения
- Студената война
- Тайни и загадки
- Теория на игрите
- Теория на конспирацията
- Оценка
- 5,3 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- waterjess(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2015 г.)
- Източник
- sfbg.us
Издание:
Умберто Еко. Махалото на Фуко
Френска. Първо издание
Народна култура, София, 1992
Редактор: Силвия Вагенщайн
Художник: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-04-0027-9
Umberto Eco
Il pendolo di Foucault
© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988
Встъпителна студия © Ивайло Знеполски
Превод © Бояна Петрова
Ч 830–3
Литературна група — ХЛ
Излязла от печат: юни 1992 г.
Формат 60×90/16
Печатни коли 34. Издателски коли 34
Набор ДФ „Народна култура“
Печат ДФ „София-принт“ — София
История
- —Корекция
- —Сканиране на още картинки от NomaD
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко | |
Il pendolo di Foucault | |
Автор | Умберто Еко |
---|---|
Създаване | 1988 г. Италия |
Първо издание | 1988 г. Италия |
Издателство | Бомпиани |
Оригинален език | италиански |
Жанр | роман |
Вид | Спекулативна фантастика |
Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.
Външни препратки
- „Махалото на Фуко“ на сайта „Моята библиотека“
- List of Eco's fiction with short introductions на сайта The Modern Word
- Foucaultspendulum.org: Цифрови илюстрации, базирани на книгата
|
8
Дошъл от светлината и от боговете, ето ме изгнаник, отделен от тях.
Бар „Пилад“ беше по това време свободна територия, галактическа кръчма, където извънземните от Офиулко, които обсаждаха планетата ни, се срещаха без конфликти с хората на Империята, които патрулираха в околоземните пояси. Беше един стар бар край Каналите, с цинков тезгях, билярд и клиентела от ватмани и местни занаятчии, които рано сутринта идваха да гаврътнат по едно бяло. Някъде към шестдесет и осма и през следващите години „Пилад“ стана „Рикс Бар“, където на една маса играеха карти студентът бунтар и журналистът от буржоазния вестник, който след приключването на броя отиваше да удари едно малко, докато първите камиони вече тръгваха да разпространяват лъжите на системата. Но в „Пилад“ и журналистът се чувствуваше обезправен пролетарий, производител на принадена стойност, заставен да сглобява идеология на господарския конвейер, така че студентите го оправдаваха.
Между единадесет вечерта и два през нощта там се отбиваха издателски работници, архитекти, журналисти по произшествията, мечтаещи за „големия удар“, художници от Академията, някои писатели от средна ръка и студенти като мен.
В кръчмата беше задължителен един минимален процент алкохолна възбуда и старият Пилад, запазвайки бутилките с бяло за ватманите и по-аристократичните клиенти, беше заменил лимонадата и мартинито с шампанско за интелектуалците демократи и с „Джони Уокър“ за революционерите. Бих могъл да напиша политическата история на тези години, като регистрирам етапите и начините, по които постепенно се премина от червения етикет към дванадесетгодишния „Балантайн“ и после към малцовото уиски.
Въпреки нахлуването на новата публика Пилад беше запазил стария билярд, на който художници и ватмани разиграваха бутилки, но беше поставил и един флипер.
Изкарвах съвсем малко точки на флипера и в началото си мислех, че съм разсеян или че не съм достатъчно сръчен. Години по-късно разбрах каква е работата, когато гледах как играе Лоренца Пелегрини. Не я бях забелязал дотогава, но една вечер проследих погледа на Белбо и я взех на прицел.
Белбо сядаше по особен начин в бара, сякаш бе минал случайно оттам (а го посещаваше най-малко от десет години). Често се намесваше в разговорите, на тезгяха или на някоя маса, но почти винаги за да вметне някоя реплика, която охладяваше ентусиазма за каквото и да ставаше дума. Той охладяваше ентусиазма и с друг похват, с въпрос. Някой разказва някаква случка, завладявайки напълно компанията, а Белбо го гледа със своите мътни, винаги някак разсеяни очи, държейки чашата на височината на коляното си, сякаш отдавна е забравил, че пие, и изведнъж запитва: „Ама наистина ли?“ или „Вие сериозно ли говорите?“. Не зная какво ставаше, но в този миг всички, включително разказвачът, започваха да се съмняват в разказа. Навярно неговият пиемонтски акцент превръщаше твърденията му във въпроси, а въпросите му, в насмешки. Пиемонтски беше и начинът на Белбо да говори, без да гледа твърде често в очите събеседника си, но не като човек, който избягва погледа. Погледът на Белбо не се оттегляше от диалога. Само леко се изместваше и се спираше върху една неопределена точка в пространството, където се събираха две успоредни прави, на които ти до този момент не си обърнал внимание, и от това се чувствуваш, сякаш дотогава си гледал глупаво в единствената несъществена посока.
Но работата не беше само в погледа. С един жест, само с едно възклицание Белбо беше способен да те изпрати другаде. Примерно ти разпалено доказваш, че Кант наистина е извършил коперниковска революция в съвременната философия и залагаш едва ли не съдбата си на това твърдение. Белбо, седнал срещу теб, можеше, както оглежда ръцете или коляното си или пък притваря очи с усмивка на етруска статуя, да зяпне и с поглед към тавана, да изфъфли неочаквано: „Е, разбира се, този Кант…“ Или пък, ако си се хвърлил в тотална атака срещу цялата система на трансценденталния идеализъм, да вметне: „И защо? Толкова шум за нищо!“ После те поглеждаше със съчувствие, сякаш не той, а ти си разрушил магията, и те подканяше: „Е, продължавайте. Защото все пак има нещо в него… Нещо, което… Не е бил глупав човекът.“
Понякога, когато беше на върха на възмущението, реагираше грубо, тъй като единственото, което го възмущаваше, беше грубостта на другите, а при него грубият отговор добиваше особена, оригинална форма. Свиваше устни, първо вдигаше очи нагоре, после ги свеждаше, накланяше глава наляво и полугласно измърморваше: „Ma gavte la nata.“ За тези, които не знаеха пиемонтския израз, понякога обясняваше: „Ma gavte la nata“ значи „дръпни си тапата“. Изразът се употребява, когато някой се е надул много. Предполага се, че запазва този ненормален обем благодарение на запушалката в задника. Ако си я махне, пссссссст, ще се върне към обикновените човешки размери.
Тези негови намеси ме караха да усещам, че всичко е напразно, и аз му се възхищавах. Но извличах погрешен урок, защото ги въздигах до образец на върховно презрение към баналността на чуждите истини.
Едва сега, след като проникнах не само в тайните на Абулафия, но и в душата на Белбо, узнах, че това, което ми се бе струвало разрушаване на магията и което бях обявявал за принцип в живота, за него е било форма на меланхолията. Това негово потиснато интелектуално свободомислие е криело отчаяна жажда за Абсолюта. Трудно беше да се разбере веднага, защото Белбо компенсираше моментите на бягство, колебание или отказ с дълги пристъпи на разговорчивост, в които се развличаше, като с весел скептицизъм изричаше абсолютно противоречиви твърдения. В такива моменти, заедно с Диоталеви, двамата създаваха наръчници по невъзможното, преобърнати светове, злокачествени словесни тумори. И когато човек го наблюдаваше как вдъхновено изгражда своята раблезианска Сорбона, не можеше да се досети колко страда от това, че е далеч от факултета по теология, от истинския.
По-късно разбрах, че аз бях задраскал адреса му, докато той го беше изгубил, и това не му даваше мира.
Сред файловете на Абулафия открих множество страници от един псевдодневник, който Белбо бе заключил в дискетите, сигурен, че няма да изневери на своя обет, потвърждаван толкова пъти, да бъде обикновен зрител на света. Някои носеха много стара дата — явно беше преписвал отдавнашни бележки, от сантименталност или защото е имал намерение да ги използува по някакъв начин. Някои бяха от последните години, откакто разполагаше с Абу. Беше писал само за забава, за да разсъждава насаме върху собствените си грешки, заблуждавал се е, че не „твори“, защото творчеството, макар да произвежда грешки, се прави винаги от любов към някой друг, който не си ти. Но Белбо, без да го съзнава, бе преминал от другата страна на сферата. Творил е за съжаление (да не го беше правил никога!): увлечението му по Плана се е родило от тази необходимост да пише една Книга, пък била тя съставена само от жестоки, умишлени грешки. Докато се свиваш в своето празно пространство, можеш още да смяташ, че си в досег с Единствения, но почнеш ли да мачкаш глината, макар и електронна, значи си станал демиург, а този, който се е заел да създава един свят, вече е замесен в греха и в злото.
име на файла: лежат ми на сърцето три жени…
Така:
Toutes les femmes que j’ai rencontrees
se dressent aux horizons,
les gestes piteux et les regards tristes
des semaphores sous la pluie…[65]
Цели се високо, Белбо. Първа любов. Мария, Светата Богородица. Мама, която пее, като ме държи в скута си, сякаш ме приспива, когато вече нямам нужда от нани-нани, но аз я молех да ми пее, защото обичах гласа и гръдта й, която миришеше на лавандула:
О, Царице на Небето,
славословена бъди,
лоно свято, от което
се Спасителят роди.
Естествено, първата жена в моя живот не е била моя, както не е била ничия, по определение. Влюбил съм се веднага в единствената жена, способна да прави всичко без мен.
След това Мерилена (Мери Лена?). Да се опише лирично залезът. Златни коси, небесносиня панделка, аз, вирнал нос пред пейката, а тя върви, пазейки равновесие, по ръба на облегалката с разперени ръце, за да балансира люлеенето на тялото (о, спомен за чудесните екстрасистоли в гърдите ми!), полата, която леко се разперва около розовите й бедра. Висока, недостижима.
Скица: същата вечер мама, която пудри с талк розовото дупенце на сестричката ми, аз, който питам кога най-сетне ще й порасне пишето, мама, която ми открива, че на момичетата пишета не им растат, а си остават така. Изведнъж виждам Мери Лена и бялото на гащичките й, което съм зърнал под светлосинята поличка, и разбирам, че е руса и различна, и недостъпна, защото е различна. Не са възможни никакви отношения, тя принадлежи към друга раса.
Третата жена, бързо погълната от пропастта, в която изчезва. Току-що е издъхнала в съня си, бледа Офелия, сред цветята на своя девственически ковчег, но докато свещеникът изрича заупокойната молитва, изведнъж тя се надига от катафалката, гневна, бяла, отмъстителна, с насочен пръст и глух глас: „Отче, не се молете за мен. Тази нощ, преди да заспя, в главата ми се роди нечестива мисъл, единствената в живота ми, и сега съм осъдена.“ Да намеря книгата за първото причастие. Имаше ли илюстрация, или съм си измислил всичко?
Разбира се, че е умряла, мислейки за мен, нечистата мисъл съм бил аз, който желаех Мери Лена, недостижима, защото беше от друго естество и с друга участ. Виновен съм за нейния грях, виновен съм за прегрешенията на всички, които грешат, нищо, че не съм притежавал трите жени: това е наказанието, задето съм ги пожелавал.
Губя първата, защото е в рая, втората, защото завижда в чистилището за удоволствието, което никога няма да изпита, и третата, защото е в ада. От теологична гледна точка — съвършено. Готово.
Но остана историята с Чечилия, а Чечилия е на земята. Мислех за нея, преди да заспя, изкачвах се по хълма, за да ида да взема мляко от мандрата, и докато партизаните стреляха от отсрещния хълм по врага, аз се виждах как й се притичвам на помощ, освобождавайки я от отряд въоръжени фашисти, които я преследваха с автомати в ръце… По-руса от Мери Лена, по-вълнуваща от момичето в ковчега, по-чиста и по-свята от Девата. Чечилия, жива и достижима, много малко ми трябваше, за да я заговоря, бях сигурен, че е способна да обича човек като мен, нещо повече, тя обичаше един като мен, казваше се Папи, беше с безцветни коси, стърчащи от дребно черепче, с една година по-голям от мен и имаше саксофон. А аз нямах дори тромпет. Никога не ги бях виждал заедно, но всички в черква си шепнеха, като се побутваха с лакът и се хилеха, че правели любов. Сигурен бях, че лъжат, тези селянчета, похотливи като козли. Искаха да ме убедят, че тя (тя, Мерилена Чечилия, Царица на Небето) е толкова достъпна, че всеки я е притежавал. Във всички случаи, всъщност четвърти случай поред, аз съм вън от играта.
Може ли да се напише роман от подобна история? Навярно трябва да напиша роман за жените, които избягвам, защото съм могъл да ги притежавам. Или бих могъл. Да ги притежавам. Всъщност все едно.
Изобщо, когато не знаеш какво искаш да напишеш, по-добре да редактираш книги по философия.