Умберто Еко
Махалото на Фуко (78)

78

Бих казал със сигурност, че тази чудовищна кръстоска произхожда не от майчина утроба, а с положителност от Ефиалт, от едно Котило на демони или от някакво друго адско черво, сякаш е била зачената от гнила и отровна гъба, изчадие на фавни и на нимфи, повече подобни на дявола, отколкото на човека.

(Атаназиус Кирхер, „Подземният свят“, Амстердам, „Янсон“ / Athanasius Kircher, Mundus Subterraneus, Amsterdam, Jansson, 1665, II, с. 279–280)

Този ден исках да си остана вкъщи, нещо предусещах, но Лия ми каза да не се правя на много важен и да отида да работя.

— Има време, Пум, още няма да раждаме. И аз трябва да излизам. Върви.

Тъкмо пристигах пред вратата на офиса си, когато господин Салон отвори своята. Старецът се появи с жълтата си работна престилка. Не можех да не го поздравя и той ме покани вътре. Никога не бях влизал в лабораторията му и ми беше любопитно да я видя.

Ако зад тази врата някога е имало апартамент, то Салон беше съборил всички стени, защото това, което видях, беше пространство с огромни и трудноопределими размери. Поради някакъв отдавнашен архитектурен замисъл това крило на сградата имаше мансарден покрив и светлината проникваше вътре през закръглени прозорци.

Не зная дали стъклата бяха мръсни или матови, или пък Салон ги беше матирал, за да избегне преките слънчеви лъчи, а може би купищата предмети, които направо крещяха ужаса си от празното, но в помещението се разливаше лепкав полумрак, още повече, че пространството бе насечено от големи шкафове тип стара аптека с вътрешни арки, подсказващи наличие на проходи, тунели, тайни изходи. Преобладаващият цвят беше кафявият — кафяви предмети, кафяви етажерки, маси, кафява беше самата амалгама между светлината, идеща от прозорците, и тази на старите лампи, които тук-там спускаха своето по-ярко петно. Първото ми впечатление беше, че влизам в работилница на майстор на цигулки, чийто стопанин е умрял още по времето на Страдиварий и оттогава многогодишният прах се е трупал постепенно върху закръглените и раирани коремчета на лютните.

После, след като очите ми посвикнаха с полумрака, разбрах, че се намирам, както трябваше да предположа, в една вкаменена зоологическа градина. Там, в дъното, мече с блестящи стъклени очи се бе покатерило на изкуствен клон, току до мен беше кацнал бухал, мълчалив и тържествен, пред масата се виждаше невестулка, а може би бялка или пор, не зная. В средата на масата бе поставено праисторическо животно, което не можах да позная, приличаше на лисица, гледана през рентген.

Можеше да бъде пума, гепард, голямо куче, но се виждаше само скелетът, отчасти покрит с някаква плънка от жилава материя, закрепена с телена арматура.

— Догът на една богата дама с медено сърце, изхили се Солон, която иска да си го спомня както по времето на съпружеския им живот. Виждате ли? Козината на животното се сваля, кожата му се маха изцяло с арсенов сапун, след това костите се отделят и избелват… Погледнете в този шкаф каква чудесна колекция имам от гръбначни стълбове и гръдни кошове. Хубава костница, нали? След това костите се закрепват с тел и когато скелетът е възстановен, се слага плънката, обикновено използувам слама или пресован картон, понякога и гипс. Най-накрая се монтира кожата. Поправям вредите от смъртта и тлението. Погледнете този бухал, не е ли като жив?

Оттогава всеки жив бухал щеше да ми прилича на мъртъв, преобразен от Салон в застинала вечност. Погледнах лицето на този балсаматор на животински фараони, гъстите му вежди, сивкавите му страни и се помъчих да разбера дали наистина е живо същество, или е по-скоро шедьовър на собственото си изкуство. За да го разгледам по-добре, отстъпих крачка назад и усетих, че нещо се опря в тила ми. Обърнах се изтръпнал и видях, че съм задвижил едно махало.

Голяма разполовена птица се люлееше, следвайки движенията на копието, с което беше пронизана. То пробождаше главата й, а през разтворения гръден кош се виждаше, че минава точно там, където са били гушата и сърцето, после се извиваше, за да се разклони в преобърнат тризъбец. Едната част, по-дебелата, промушваше мястото, където са били червата, и бе насочена към земята като меч, докато другите две разклонения бяха забучени в краката и стърчаха симетрично от двете страни. Птицата се люлееше леко и трите острия сочеха на пода следата, която те биха оставили, ако се допираха до него.

— Чудесен екземпляр на царски орел — каза Салон. — Но още имам да работя по него. Тъкмо избирах очите. И ми показа една кутия, пълна със стъклени зеници и очни ябълки, сякаш палачът на света Лучия бе събрал реликвите на цялата си кариера^[337]. — Невинаги е лесно, както при насекомите, където са достатъчни кутийка и карфица. Безгръбначните например се обработват с формалин.

Усещах миризма на морга.

— Навярно работата е много интересна — казах. А в същото време мислех за живото „нещо“, което пулсираше в корема на Лия. През главата ми мина ужасяваща мисъл. Ако „нещото“ умре, казах си, ще искам да го погреба със собствените си ръце, да храни всички червеи под почвата и да обогатява земята. Само така ще го чувствувам още живо…

Стреснах се, защото Салон бе заговорил отново и изваждаше странно същество от един шкаф. Беше дълго около тридесет сантиметра и със сигурност приличаше на дракон, земноводно с големи черни полупрозрачни криле, жълт гребен и разтворени челюсти, от които се показваха зъби, ситни и остри като зъбци на трион.

— Красиво е, нали? Това е моя композиция. Използувах един саламандър, един прилеп и змийски зъби… Дракон от подземното царство. Идеята ми дойде от това… — Показа ми голям том със старинна подвързия и кожени кантове, който лежеше на друга маса. — Дадох цяло състояние, не съм библиофил, но на всяка цена исках да го купя. Това е „Подземният свят“ на Атаназиус Кирхер, първо издание, от 1665 година. Ето го дракона. Същият е, нали? Живее в кратерите на вулкани, казва този мъдър йезуит, който е знаел всичко, от познатото до непознатото и несъществуващото…

— Вие мислите все за подземното — казах аз, спомняйки си разговора ни в Мюнхен и думите, които бях чул през Дионисиевото ухо.

Разтвори книгата на друга страница: там имаше изображение на земното кълбо, представено като подпухнал и черен анатомичен орган, обвит с цяла паяжина от ярки, искрящи и виещи се вени.

— Ако Кирхер е прав, в сърцето на земята има повече пътеки, отколкото на повърхността й. Ако нещо в природата се случва, то иде от горещината, която извира отдолу…

Мислех си за черната магия, за корема на Лия, за „нещото“, което се мъчеше да изригне от своя нежен вулкан.

— … и ако нещо се случва в света на хората, то е било замислено там, долу.

— И това ли го е казал отец Кирхер?

— Не, той се занимава само с природата… Но е странно, че втората част на тази книга е посветена на алхимията и на алхимиците и че точно там, погледнете, той напада Розенкройцерите. Защо напада Розенкройцерите в една книга за подземния свят? Знаел е той, нашият йезуит, знаел е, че Тамплиерите са се скрили в подземното царство на Агарта…

— И май още са там — изпробвах го аз.

— Още са там — потвърди Салон. — Не в Агарта, в други подземия. Може би и под нас. Сега и Милано има метро. Кой го е поискал? Кой е ръководил изкопните работи?

— По всяка вероятност инженери специалисти.

— Добре, щом искате, затваряйте си очите. А в това време във вашето издателство публикувате книги на първия срещнат. Колко евреи имате между авторите си?

— Не изискваме документи за произход — сухо отвърнах аз.

— Не ме смятайте за антисемит. Някои от най-добрите ми приятели са евреи. Мисля само за определен тип евреи…

— За кои?

— Аз си знам…