Умберто Еко
Махалото на Фуко (67)

67

За Розата, нищо не ще кажем сега…^[1]

(Сампайо Бруно, „Рицарите на Любовта“, Лисабон, „Гимараес“ / Sampayo Bruno, Os Cavaleiros do Amor, Lisboa, Guimaraes, 1960, p. 155)

Когато човек веднъж е завладян от подозрението, той не пропуска вече нито една следа. След фантасмагориите около ствола на мотора бях склонен да откривам тайни знаци във всеки предмет, който ми попадаше пред очите.

Не бях прекъснал връзките си с моите бразилски приятели, а в Коимбра скоро щеше да се състои семинар върху лузитанската култура. Повече от желание да ме видят отново, отколкото от уважение към моите знания, те успяха да ми уредят покана. Лия не дойде, беше в седмия месец, бременността бе деформирала твърде малко крехката й фигура, превръщайки я в изящна фламандска мадона, но тя предпочете да не рискува.

Прекарах три бурни вечери със старите приятели и когато се връщахме с автобуса към Лисабон, възникна спор дали да се спрем във Фатима^[265] или в Томар. Томар беше един замък, където португалските Тамплиери се бяха притаили, след като добронамереността на краля и на папата ги бе спасила от процеса и от унищожението, преобразявайки ги в Орден на Рицарите на Христос. Не можех да си позволя да пропусна замък на Тамплиери и за щастие по-голямата част от групата не бе толкова ентусиазирана да посещава Фатима.

Ако си представях замък на Тамплиери, то той беше като Томар. Човек се изкачва по един укрепен път, опасващ крепостните стени отвън и минаващ край бойници във форма на кръст. Още от първия миг вдъхваш въздуха на кръстоносните походи. Рицарите на Христос процъфтявали в продължение на векове на това място: легендите говорят, че сред тях били Хенрих Мореплавателя и Христофор Колумб, и наистина преобразените Тамплиери се заели със завладяването на моря и океани, разнасяйки славата на Португалия. Благодарение на дългото и щастливо съществувание, на което се радвали там, замъкът бил преустройван и разширяван многократно през вековете, тъй че към средновековната му част са добавени ренесансови и барокови крила. С вълнение влязох в църквата на Тамплиерите с нейната осмоъгълна ротонда, възпроизвеждаща формата на Божи гроб. Заинтригува ме обстоятелството, че в различните части на църквата тамплиерските кръстове бяха различни по стил: това беше въпрос, който отдавна си бях поставял, гледайки твърде разнородните илюстрации на тази тема. Докато кръстът на Малтийските рицари беше останал приблизително същия, тамплиерският сякаш беше претърпял влиянието на вековете и на местната традиция. Ето защо ловците на Тамплиери, щом намерят някъде някакъв кръст, веднага разтръбяват, че са открили следа.

След това гидът ни заведе да видим прочутия „мануелов прозорец“^[266], един процеп, инкрустиран с морски и дънни находки, водорасли, раковини, котви, вериги и въжета, изработен в прослава на похожденията на Рицарите из океаните. Но от двете страни на прозореца, притискайки го като в клещи, се издигаха две кули и по тях бяха скулптирани гербовете на Жартиерата. Какво търсеше символът на един английски орден в този португалски укрепен манастир? Гидът не успя да ни обясни, но малко по-късно, на друго място, мисля, че беше в северозападното крило, ни показа знаците на Златното руно. Не можех да не си помисля за тънката нишка, която свързваше Ордена на Жартиерата със Златното руно, Златното руно с Аргонавтите, Аргонавтите със свещения Граал и свещения Граал с Тамплиерите. Спомних си за приказките на Арденти и за някои страници, които бях открил в ръкописите на диаболистите… Но направо подскочих, когато гидът ни заведе в една второстепенна зала, с таван, поддържан от няколко свода. В ключовия камък на някои от тях забелязах брадато, малко козе лице. Бафомет…

Слязохме в криптата. След седем стъпала един гол камък водеше към апсидата, където очаквахме да видим олтар или трон на Велик майстор. Минахме под още седем свода, всеки във форма на роза, една от друга по-големи, а последната, най-разцъфнала, обграждаше един комин. Кръст и роза… Все пак намирахме се в тамплиерски манастир, и то в зала, явно построена преди розенкройцерските манифести… Зададох няколко въпроса на гида, който се усмихна:

— Само да знаехте колко изследователи на окултните науки идват тук на поклонение… Говори се, че това е залата на Посвещаването…

Надниквайки в едно странично помещение, което още не беше реставрирано и съдържаше само няколко прашни мебели, видях струпани на пода множество кашони. Порових в един от тях и извадих части от книги на иврит, вероятно от XII век. Какво са правели евреите в Томар? Гидът ми обясни, че Рицарите поддържали връзки с местното еврейско общество. Накара ме да надникна през прозореца и ми показа един парк, оформен по френски маниер, като малък елегантен лабиринт. Бил дело, каза, на един архитект-евреин от XVIII век, Самуел Шварц.

Втората среща в Йерусалим… А първата в Замъка. Не се ли казваше точно това в посланието от Провенс? Боже мой, може би Замъкът от указанията, намерени от Инголф, не е бил неустановеният Монсалвато от рицарските романи, северният Авалон? Ако е трябвало да определят първото място за среща, какво са могли да изберат Тамплиерите от Провенс, по-склонни да управляват кораби, отколкото да четат романи за рицарите на Кръглата маса? Избрали са Томар, замъка на Рицарите на Христос, мястото, където оцелелите от ордена са се радвали на най-големи свободи, на пълни гаранции и където са могли да поддържат контакта с агентите от втората група!

Напуснах Томар и Португалия с подпалена глава. Най-сетне бях приел насериозно посланието, което Арденти ни беше показал. Тамплиерите, създали таен орден, са изработили план, който е трябвало да се подготвя в продължение на шестстотин години и да приключи през нашия век. Тамплиерите са били сериозни хора. Следователно, щом са говорели за замък, говорели са за действително съществуващо място. Планът е тръгвал от Томар. Но тогава какъв е трябвало да бъде идеалният маршрут? Къде са били останалите пет срещи? На места, където Тамплиерите можели да разчитат на приятелска подкрепа, на защита, на съучастничество. Полковникът говореше за Стоунхендж, Авалон, Агарта… Глупости. Посланието тепърва трябваше да се разгадае.

Естествено, казах си, когато се прибрах вкъщи, става дума не да открия тайната на Тамплиерите, а да я възпроизведа.

 

 

Белбо не изглеждаше очарован от идеята да се връщаме към документа, който ни бе оставил полковникът, и с неохота го потърси в едно от по-долните чекмеджета. Отбелязах обаче, че го е запазил. Двамата заедно прочетохме отново посланието от Провенс. След толкова години.

 

 

Започваше с шифрованата фраза, разгадана по Тритемий: „Les XXXVI Invisibles separez en six bandes“^[267]. И след това:

a la … Saint Jean

36 p charrete de fein

6…entiers avec saiel

p… les blancs mantlax

r… s… chevaliers de Prulns pour la … j.nc.

6 fols 6 en 6 places

chascune fols 20 a… 120 a…

iceste est l’ordonatlon

al donjon li premiers

it li secunz joste iceus qui … pans

it al refuge

it a Nostre Dame de l’autre part de l’iau

it a l’ostel des popellcans

it a la plerre

3 fols 6 avant la feste … la Grant Pute.

— Тридесет и шест години след каруцата със сено, през нощта на Свети Йоан в 1344 година, шест запечатани послания от рицарите с бели плащове, релапси от Провенс, за отмъщение. Шест пъти на шест места, всеки път по 20 години, общо сто и двадесет, това е Планът. Първите в замъка, после отново при тези, които са изяли хляба, отново в укритието при нашата Майка отвъд реката, отново в замъка на попеликантите и отново на Камъка. Виждате ли, през 1344 година посланието казва, че първите трябва да отидат в Замъка. И наистина, Рицарите се настаняват в Томар през 1357. Сега да си зададем въпроса къде трябва да отидат пратениците от второто ядро. Хайде, да си представим, че сме Тамплиери, които бягат, къде ще отидем да установим второто ядро?

— Е… Ако е вярно, че онези с каруцата са избягали в Шотландия… Защо обаче тъкмо в Шотландия трябва да са яли хляба?

Бях станал шампион по асоциативните вериги. Достатъчна ми беше някаква начална точка. Шотландия, Хайландс^[268], друидски ритуали, нощта на празника на Свети Йоан, най-дългият ден, огньове на Свети Йоан, „Златната клонка“… Ето я следата, макар твърде крехка. Бях чел за огньовете на Свети Йоан в „Златната клонка“ на Фрейзър.

Обадих се на Лия:

— Направи ми една услуга, моля ти се. Вземи „Златната клонка“ и виж какво пише за огньовете на Свети Йоан.

В тия неща Лия беше ненадмината. Веднага намери главата.

— Какво точно искаш? Това е много древен ритуал, практикуван в почти всички страни на Европа. Възхвалява се моментът, в който слънцето е най-високо по пътя си, свети Йоан е бил добавен заради християнството.

— Ядат ли хляб в Шотландия?

— Чакай да погледна… Май че не… Да, ето, хляб се яде не на Свети Йоан, а през нощта срещу първи май, нощта на огньовете на Белтей, празник от друидски произход, предимно в шотландската област Хайландс…

— Чудесно! А защо ядат хляб?

— Замесват питка от жито и овес и я опичат на жарта… След това идва ритуалът, който напомня древните жертвоприношения на хора… Това са погачи, които се наричат bannock…

— Как? Кажи ми го по букви!

Прочете ми го, аз й благодарих, казах й, че е моята Беатриче, моята добра фея и други нежни неща. Помъчих се да си спомня дипломната си работа. Тайното ядро според легендата тръгва от Шотландия по времето на крал Робърт Брюс^[269] и Тамплиерите помагат на краля да победи в битката за Банокбърн. За да им се отблагодари, кралят им създава нов орден — Рицари на Свети Ендрю Шотландски.

Извадих от един шкаф големия английски речник и потърсих: bannock на средновековен английски (bannuc на древносаксонски, bannach на галски) — тестено произведение, подобно на питка, от ечемик, овес или друго брашно, което се пече на камък или на скара. Burn е порой. Оставаше само да се преведе, както биха го превели френските Тамплиери, изпращайки послания от Шотландия на своите съотечественици от Провенс, и се получаваше нещо като пороя на питката, на погачата или на хляба. Този, който е изял хляба, беше победителят на хлебния порой и следователно представляваше шотландското ядро, което по онова време вероятно вече се е било разпростряло по всички британски острови. Логично: от Португалия в Англия, това е най-краткият път, а не пътешествие от Полюса до Палестина.