Умберто Еко
Махалото на Фуко (61)

61

Това Златно Було е пазено от един триглав Дракон, чиито глави произлизат — първата от водата, втората от земята и третата от въздуха. Необходимо е тези три глави да се слеят в един могъществен Дракон, който ще погълне всички останали Дракони.

(Жан д’Еспание, „Таен труд по херметична философия“ / Jean d’Espagnet. Arcanum Hermeticae Philosophiae Opus, 1623, 138)

Отново се върнах при групата. Казах на Алие, че съм чул да се шепне за някаква сбирка.

— А! — възкликна Алие. — Любопитен сте, нали? Но ви разбирам. Ако човек се докосне до херметическите тайни, вече иска да узнае всичко. Добре, ще ви кажа: тази вечер, доколкото зная, трябва да стане посвещаването на един нов член на Древния и Всеприет Орден на Розенкройцерите.

— А ще можем ли да присъствуваме? — запита Гарамонд.

— Не. Не трябва. Не би трябвало. Не би могло. Но ние ще направим като онези герои от гръцката митология, които видели това, което не бивало да виждат, и ще посрещнем гнева на боговете. Разрешавам ви да хвърлите един поглед.

Поведе ни по малко стълбище нагоре към тъмен коридор, дръпна една завеса и през затворената стъклена врата успяхме да надникнем в залата, осветена от няколко запалени мангала. Стените бяха тапицирани с дамаска на лилиеви цветове, а в дъното се издигаше трон, покрит със златист балдахин. От двете страни на трона, изрязани от картон или от пластмаса и поставени на триножници, се виждаха слънце и луна, доста груби като изработка, но покрити със станиол или метално фолио, естествено, в златно и сребърно, но с определен ефект, защото всяко светило беше огряно от пламъците на поставен пред него мангал. Над балдахина от тавана висеше огромна звезда, осеяна със скъпоценни камъни, навярно изкуствени. Самият таван беше тапициран в светлосиня дамаска, по която проблясваха едри сребърни звезди.

Пред трона, на дълга маса, украсена с палми, беше поставен меч, а непосредствено пред масата лежеше препариран лъв със зинала паст. Явно в главата му беше монтирана червена лампичка, защото очите му блестяха, а от гърлото му сякаш излизаха пламъци. Помислих си, че тук е пипала ръката на господин Салон, и най-сетне разбрах за какви странни клиенти намекваше той онзи ден в Мюнхенската мина.

До масата беше седнал Браманти, облечен в яркочервена роба със зелени избродирани кантове и отгоре с мантия, обшита със злато, а на гърдите му блестеше кръст. Шапката му наподобяваше митра и беше увенчана с бели и червени пера. Пред него с тържествен вид седяха двадесетина души, облечени също в яркочервени роби, но без украса. Всички имаха на гърдите си нещо позлатено, което ми се стори познато. Спомних си за един ренесансов портрет, за един месест хабсбургски нос, за странния агнец с провиснали крака, завързан през корема. Значи присъствуващите се бяха украсили с ритуална имитация на Златното руно.

В момента Браманти говореше, вдигнал нагоре ръце, сякаш произнасяше молитва, и от време на време присъствуващите отговаряха хорово. После Браманти замахна с меча, всички извадиха изпод робите си кой малка кама, кой нож за хартия и ги вдигнаха нагоре. Точно тогава Алие спусна завесата. Твърде много бяхме видели.

Отдалечихме се (стъпвайки като Розовата пантера, както уточни Диоталеви, който беше прекалено сведущ по въпросите за извращенията на съвременния свят) и задъхани се озовахме в градината.

Гарамонд беше шашнат.

— Ама това… масони ли са?

— О — отвърна Алие, — какво значи масони? Те са привърженици на един рицарски орден, който е свързан с Розенкройцерите и отчасти с Тамплиерите.

— Но нямат ли общо с масонството? — настоя Гарамонд.

— Ако имат нещо общо с масонството, доколкото видяхте, то е това, че и ритуалът на Браманти е един вид хоби за провинциални професионалисти и политици. Но така е било още от самото начало: масонството е само бледа възстановка на легендата за Тамплиерите. А това пък е карикатура на карикатурата. Само че тези господа го взимат ужасно насериозно. Уви! Светът гъмжи от Розенкройцери и Тамплиери като тези, които видяхте днес. Не от тях трябва да очакваме Откритието, макар че и между тях може да се намери някой достоен за уважение поклонник.

— Но в края на краищата — запита Белбо, но без ирония, без предизвикателство, сякаш въпросът го засягаше лично, — в края на краищата и вие се срещате с тях, нали? На кого вярвате?… На кого, извинете, вярвахте измежду тях?

— На никого, естествено. Имам ли вид на доверчив човек? Наблюдавам ги хладно, с разбирането и интереса, с които един теолог може да наблюдава неаполитанските тълпи, които реват, очаквайки чудото на свети Дженаро^[249]. Тези тълпи свидетелствуват за една вяра, за една вътрешна необходимост и теологът обхожда потните и разпенени хора, защото би могъл да открие сред тях светеца, който сам не знае, че е такъв, носителя на една по-висша истина, този, който е способен да хвърли нова светлина върху тайнството на Светата Троица. Но Светата Троица не е свети Дженаро.

Беше недостъпен. Не знаех как да определя неговия херметичен скептицизъм, литургичния му цинизъм, онази висша недоверчивост, която му помагаше да признава достойнството на всяко презирано от него суеверие.

— Много е просто — отговори той на Белбо. — Ако Тамплиерите, но истинските, са оставили някаква тайна и са организирали предаването й през вековете, необходимо е да се търсят техните следи, и то в онези среди, в които те най-малко биха могли да бъдат разпознати, където дори може би самите те измислят ритуали и митове, за да се движат незабелязани като риби във вода. Какво прави полицията, когато иска да открие най-страшния беглец, гения на злото? Претърсва местата, където се събира изметта, долнопробните барове, където обикновено се въртят негодниците от среден калибър, които никога не биха могли да замислят грандиозните престъпления, изобретени от беглеца. Какво прави стратегът на терора, за да привлече бъдещите си последователи, за да се срещне със съмишлениците си и да ги познае? Посещава сборищата на псевдобунтарите, където мнозина, които никога няма да станат истински бунтари, поради липса на закалка се преструват, че налучкват поведението на своите идоли. Изгубената светлина се търси или сред пожарите, или из онези гъсталаци, където след преминаването на огнените езици пламъците догарят сред овъгления шумак. И къде би могъл да се скрие по-добре един Тамплиер, ако не сред тълпата на своите карикатурни подобия?