Умберто Еко
Махалото на Фуко (60)

60

Нещастни глупако! Толкова ли си наивен да вярваш, че така спокойно ти разкриваме най-значителната, най-великата тайна? Уверявам те, че ако човек иска да обясни според обикновения и буквален смисъл на думите това, което са писали Философите-Херметици, ще се озове впримчен в меандрите на един лабиринт, от който няма да може да избяга и за който няма да има нишката на Ариадна, за да го извади оттам…

(Артефий / Artephius)

Озовах се в една стая под равнището на земята, слабо осветена, със стени от същия камък като пещерите и фонтаните в парка. В единия ъгъл забелязах отвор, подобен на тромпет, зазидан в стената, и още преди да се приближа, чух шумове. Приближих се и шумовете станаха по-отчетливи, дори долових отделни фрази, ясни и звучни, сякаш бяха произнесени до мен. Дионисиево ухо^[246]!

Очевидно ухото беше свързано с един от горните салони и улавяше разговорите на онези, които минаваха близо до другия му край.

 

 

— Госпожо, ще ви кажа нещо, което никому не съм признавал досега. Уморих се… Работих с цинобър, с живак, сублимирах алкохоли, ферменти, железни соли и техните утайки, но не можах да открия Камъка. След това приготовлявах всякакви води — силни, кисели, разяждащи, но със същия успех. Използувах яйчни черупки, готварска сол, сол на кристали, селитра, бикарбонатна сода, тартарати и какво ли не, но съветвам ви, не им се доверявайте. Трябва да се избягват нечистите сплави на металите и рубидия, иначе ще останете излъгана, както бях излъган аз. Какво ли не опитвах: кръв, косми, сатурнова душица, железни сулфиди, горена мед, марсов сапфир, железни стружки и утайки, оловни окиси, антимон — нищо. Мъчих се да извлека масло и вода от среброто, въздействувах върху среброто със соли и без соли, а също и с ракия, и получих разяждащи масла и нищо повече. Използувах мляко, вино, извара, спермата на звездите, която вали от небето, кантарион, плацента на зародиш, смесвах живака с металите, превръщайки ги в кристали, търсих в пепелта им… И накрая…

— И накрая?

— Няма нищо на света, което да изисква по-голяма предпазливост от истината. Да я кажеш, е все едно да си направиш кръвопускане на сърцето…

— Стига, стига, вие ме смайвате…

— Само на вас мога да поверя тайната си. Аз нямам свое време, нито свое място. Извън времето и пространството живея своя вечен път. Има същества, които нямат свои ангели-пазители. Аз съм едно от тях…

— Но защо ме доведохте тук?

Друг глас:

— Скъпи Балсам, нима сега ще си играем на митове за безсмъртието?

— Глупак! Безсмъртието не е мит. То е факт.

 

 

Тъкмо щях да си тръгна, уморен от този брътвеж, когато чух гласа на Салон. Говореше шепнешком, напрегнато, сякаш задържаше някого за ръкава. Разпознах и гласа на Пиер.

— Хайде де! — казваше Салон. — Не можете да ме излъжете, че и вие сте тук заради алхимичната комедия. Не можете да ме убедите, че сте дошъл да се разходите ей така на чист въздух. Знаете ли, че след Хайделберг Дьо Ко е приел поканата на френския крал да се заеме с почистването на Париж?

— Фасадите ли?

— Не, това не ти е Малро. Подозирам, че е ставало дума за каналите. Любопитно, нали? Този господин изобретява символични портокалови и ябълкови градини за императорите, но това, което го е интересувало, било подземията на Париж. По онова време в Париж не е съществувала истинска канализационна мрежа. Имало е някаква смесица от плитки канали и закопани проходи, за които се знаело твърде малко. Римляните още от времето на републиката са знаели всичко за своята Cloaca Maxima^[247], а хиляда и петстотин години по-късно в Париж не се знае нищо за това какво има под земята. И Де Ко приема поканата на краля, защото иска да научи повече. А какво иска да научи? След Де Ко, Колбер, за да прочисти подземните тунели, но това е било само предлог и забележете, че се случва по времето на Желязната маска^[248], спуска там каторжници, но те започват да плуват в изпражненията и следват течението чак до Сена и там се качват на една лодка, без някой да посмее да спре тези отвратителни същества, обвити в гадна миризма и облаци мухи… Тогава Колбер поставя жандарми на всички изходи към реката и каторжниците измират в подземните галерии. За три века в Париж са успели да разучат само три километра от каналите. Но през осемнадесети век разкриват двадесет и шест километра и това е точно в навечерието на революцията. Какво ще кажете?

— О, знаете ли, това е…

— Какво става? Става това, че на власт идват нови хора, които знаят неща, непознати за предишните. Наполеон изпраща отряд мъже да се промъкнат през мрака, през човешките екскременти на града. Който е имал смелостта да работи там по това време, е намерил много неща. Пръстени, злато, огърлици, накити, какво ли не е падало кой знае от къде. Били са хора със здрави стомаси, които поглъщали плячката си и после излизали, взимали разхлабително и забогатявали. Освен това се знае, че в много от къщите имало подземия, директно свързани с каналите.

— Наистина ли?

— При това по време, когато са изхвърляли гърнетата си през прозорците! И защо още оттогава съществуват нещо като тротоари встрани от каналите, както и зазидани в стената железни халки? Естествено, за да може човек да се хваща за тях. Тези проходи съответствуват на така наречените tapis francs^[249], където навремето се събирали крадците и убийците, и ако полицията пристигала, можели да избягат и да се появят на друго място.

— Хайде, хайде, „Парижките потайности“…

— Така ли мислите? Кого защитавате вие? При Наполеон Трети барон Осман принудил чрез закон всички собственици на къщи в Париж да изкопаят отделни ями и да ги свържат чрез подземни тунели с общата мрежа от канали… Галерия, висока два метра и тридесет сантиметра и широка метър и тридесет. Давате ли си сметка? Всяка къща в Париж е свързана чрез подземен коридор с каналите. И знаете ли колко са дълги днес каналите на Париж? Две хиляди километра, и то на най-различни нива. Всичко това е започнало с онзи, който в Хайделберг е проектирал тези градини…

— И какво от това?

— Виждам, че не ви се говори. А знаете нещо, което не искате да ми кажете.

— Моля ви, оставете ме на мира, закъснявам, чакат ме за една сбирка.

Шум от стъпки.

 

 

Не разбирах какво целеше Салон. Огледах се и както бях притиснат между камъка и отвора на ухото, изпитах чувството, че съм в подземие, под някакъв свод, и ми се стори, че входът към този слухов канал е само началото на едно слизане към мрачните проходи, които се спускат към центъра на земята, гъмжащи от нибелунги. Потръпнах. Вече се отдалечавах от ухото, когато чух още един глас:

— Идвай. Ще започваме. В тайната зала. Повикай и другите.