Умберто Еко
Махалото на Фуко (6)

6

Евреинът Леон се посвети на ред замени

на букви и на сложни изменения.

И изговори Името накрая, то е Ключът,

Вратата, Ехото, Владелецът, Палатът.

(Хорхе Луис Борхес, „Голем“)^[1]

 

И тогава, от омраза към Абулафия, на не знам кой поред тъп въпрос („Знаете ли кода?“) отговорих: „Не!“.

Екранът затрепка, започна да се изпълва с думи, редове, индекси, с цял водопад от текстове.

Бях разкрил тайната на Абулафия.

Толкова се смаях от победата, че дори не си зададох въпроса защо Белбо е избрал именно тази дума. Сега го зная, и зная, че той, в момент на просветление, бе разбрал това, което аз разбирам едва сега. Но в четвъртък си помислих само, че съм победил.

Започнах да танцувам, да пляскам с ръце, да пея една казармена песен. После се спрях и отидох до тоалетната да си измия лицето. Върнах се и включих печатащото устройство — най-напред към последния файл, този, който Белбо бе написал, преди да избяга в Париж. И докато принтерът безмилостно стържеше, започнах да ям с настървение и продължих да пия.

Когато печатащото устройство спря, прочетох текста и останах смаян, още не можех да осъзная дали се намирам пред невероятни разкрития, или пред доказателството за една лудост. Какво всъщност знаех за Якопо Белбо? Какво бях научил за него през двете години, които бях прекарал до него почти неотлъчно? Доколко можех да вярвам на дневника на един човек, който според собствените му признания пишеше при изключителни обстоятелства и под въздействието на алкохола, тютюна, ужаса, откъснат от света в продължение на три дни?

 

 

Вече беше нощ, нощта срещу двадесет и първи юни. Очите ми сълзяха. От сутринта се бях втренчил в този екран и в точкообразния мравуняк, отпечатан от принтера. Независимо от това дали прочетеното беше истина или лъжа, Белбо ми бе казал, че ще ми телефонира на следната утрин. Трябваше да го чакам. Виеше ми се свят.

Залитайки, отидох в спалнята и както си бях с дрехите, се отпуснах на неоправеното легло.

 

 

Събудих се към осем след дълбок лепкав сън и отначало не можах да осъзная къде се намирам. За щастие, беше останала шепа кафе и си направих няколко чаши. Телефонът не звънеше, не смеех да сляза да си купя нещо, боях се, че Белбо ще се обади точно в този момент.

Отидох отново при компютъра и пуснах на принтера другите дискети, по ред на номерата. Намерих игри, упражнения, разкази за събития, които знаех, но пречупени през погледа на Белбо, и тези събития ми се явяваха в друга светлина. Открих части от дневник, изповеди, бележки за новели, записани с горчивото перо на човек, който знае предварително, че са обречени на неуспех. Намерих анотации, портрети на хора, които при това си спомнях, но които придобиваха нови физиономии — бих казал по-ужасни, или по-ужасен беше само моят поглед, моят начин да съчетавам случайни белези в една страховита финална мозайка?

Но преди всичко намерих един цялостен файл, който съдържаше само цитати. Извадени от най-последните четива на Белбо, познах ги веднага. Колко подобни текстове бяхме прочели през последните месеци… Бяха номерирани: сто и двадесет. Или броят им не беше случаен, или съвпадението беше смущаващо. И защо точно тези цитати, а не други?

 

 

Днес не мога да препрочитам текстовете на Белбо, нито цялата история, която те ми връщат в паметта, освен в светлината на въпросния файл. Прехвърлям тези „извлеци“ като зърната на някаква еретична броеница и все повече се убеждавам, че някои от тях навярно са представлявали за Белбо сигнал за тревога, спасителна нишка.

Или пък аз не успявам вече да отлича полезния съвет от блуждаенето на разума? Опитвам се да си внуша, че моят прочит е правилният, но точно тази сутрин някой ми каза — на мен, а не на Белбо, — че съм луд.

 

 

Луната бавно се издига над хоризонта зад билото на Брико. Голямата къща е населена с едва доловими шумове — може би дървояди или мишки, или пък призрака на Аделино Канепа… Не се осмелявам да тръгна по коридора, затворил съм се в кабинета на чичо Карло и гледам през прозореца. От време на време излизам на терасата да проверя дали някой не се изкачва по склона на хълма. Имам чувството, че съм в някакъв филм. Ужас: „Те се приближават…“

 

 

При това хълмът е безлюден в тази вече лятна нощ.

 

 

Колко безразсъдно, неясно, безумно беше възстановяването, което се опитвах да направя, за да убия времето — и за да остана жив — онази вечер, от пет до десет, изправен в Перископа, докато, заради кръвообращението, бавно и внимателно движех краката си, сякаш в ритъма на афробразилски танц.

Спомнях си последните години, когато се оставях да ме води омайващото барабанене на атабаките… Може би именно за да ми внушат откритието, че нашите фантазии, изразили се някога в механичен танц, там, в този храм на механиката, ще се превърнат в ритуали за призоваване, обладаване и подчиняване от божеството Ешу.

 

 

Онази вечер в Перископа нямах никакво доказателство, че това, което компютърът ми беше открил, е истина. Оставаше ми защитата на съмнението. До полунощ може би щях да осъзная, че съм дошъл в Париж и съм се скрил като крадец в един безобиден музей на техниката само защото съм се включил глупашки в една макумба за туристи и се бях поддал на хипнозата на кадилниците и на ритъма на тамтамите.

Паметта ми се опитваше ту да се отърси от магията, ту да изпита страхопочитание или подозрение, когато възстановяваше мозайката, и бих искал сега да запазя това състояние на ума, това колебание между внушението на измислицата и предчувствието за клопка, днес, когато с далеч по-бистър ум разсъждавам върху тогавашните си мисли, съпоставяйки отново документите, трескаво прочетени един ден по-рано, после на аерогарата и по време на полета ми към Париж.

Опитвах се да си обясня безотговорния начин, по който аз, Белбо и Диоталеви бяхме стигнали до преосмислянето на света, или както би казал Диоталеви — до откриването на онези части от Книгата, които бяха жигосани с бял огън в разстоянията между следите, оставени от черноогнените насекоми, които населяваха и привидно представляваха смисъла на Тората.

 

 

Сега съм тук, след като успях — надявам се — да постигна спокойствието и amor fati^[2], и възстановявам историята, към която се връщах преди две вечери в Перископа, изпълнен едновременно със страх и с надежда, че ще се окаже невярна: бях я прочел два дни по-рано в апартамента на Белбо, но всъщност я бях преживял, отчасти без да го съзнавам, през последните дванадесет години, между уискито на „Пилад“ и прахоляка на издателство „Гарамонд“.