Умберто Еко
Махалото на Фуко (57)

57

На всяко трето дърво, от двете страни, беше окачена по една лампа; една великолепна дева, и тя облечена в синьо, ги запали с вълшебна факла и аз се забавих повече от необходимото, за да съзерцавам зрелището, което беше с неописуема красота.

(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“ / Johann Valentin Andreae. Die Chymische Hochzeit des Christian Posencreutz, Strassburg, Zetzner, 1616, 2, p. 21)

Към обяд Лоренца дойде на терасата усмихната и ни съобщи, че е намерила прекрасен влак, който минавал край Х. в дванадесет и половина и само с едно прехвърляне можел да я откара до Милано за няколко часа. Попита ни дали ще я изпратим до гарата.

Белбо продължи да разлиства бележките си и каза:

— Струва ми се, че Алие искаше да дойдеш и ти, дори ми се струва, че е организирал цялата експедиция само заради теб.

— Толкоз по-зле за него — отвърна Лоренца.

— Кой ще ме закара?

Белбо стана и се обърна към нас:

— Много бързо ще се върна. После ще продължим още два-три часа. Лоренца, ти имаше ли чанта?

Не зная дали са си казали друго по пътя до гарата. Белбо се върна след двадесетина минути и седна да работи, без да спомене за станалото.

В два часа намерихме едно приятно ресторантче на пазарния площад и изборът на ястията и виното припомни на Белбо други събития от детството му. Но говореше, като че цитираше чужда биография. Беше изгубил разказваческото си вдъхновение от предния ден. По-късно следобеда тръгнахме за срещата с Алие и Гарамонд. Белбо караше в югозападна посока и с всеки километър гледката все повече се променяше. Хълмовете край Х. дори през късната есен се стелеха ниски, полегати и колкото повече напредвахме, хоризонтът се разширяваше, въпреки че след всеки завой се виждаха все по-остри върхове, по които се бяха вкопчили селца. Помежду върховете се разкриваха безкрайни далнини, както отбеляза Диоталеви, обръщайки в слова нашите открития. Така, докато се изкачвахме на трета по завоите, всеки път, когато излизахме от тях, съзирахме огромни пространства с накъдрен и непрекъснат релеф, който в далечния край на долината потъваше в почти зимна пелена. Сякаш в долината имаше дюни, а беше на твърде голяма надморска височина. Като че ли ръката на непохватен демиург бе натиснала върховете, които му се бяха сторили излишни, превръщайки ги в гъст мармалад надалеч, чак до морето, кой знае, или до подножието на най-стръмните и високи планински вериги.

Пристигнахме в селото, където, в бара на централния площад, имахме среща с Алие и Гарамонд. Когато съобщихме, че Лоренца не е с нас, Алие не остана доволен, но с нищо не го показа.

— Нашата мила приятелка не желае да участвува заедно с други хора в тайнствата, които са я създали. Странна свенливост, но аз я разбирам — каза той. И толкова.

Тръгнахме. Начело беше мерцедесът на Гарамонд, а на опашката, реното на Белбо. Минавахме по хълмове и падини, докато най-сетне, когато вече слънцето се скриваше, пристигнахме пред странна сграда, издигната на една стръмнина, нещо като замък от осемнадесети век, боядисан в жълто, от който се разклоняваха, поне така ми се стори отдалеч, няколко тераси, окичени с цветя и дървета, пищни въпреки сезона.

Когато стигнахме в подножието на стръмнината и се озовахме на една площадка, където бяха паркирани много автомобили, Алие ни даде знак да спрем и каза:

— Тук ще паркираме и продължаваме пеша.

Вече беше почти тъмно. Пътеката, по която трябваше да се изкачим, беше осветена от множество факли, закрепени от двете страни по цялата й дължина.

 

 

Странно, но за всичко, което се случи след това, от този момент до късно през нощта, пазя едновременно ясен и объркан спомен. Мислех си за това онази нощ в Перископа и изпитвах усещане за голяма близост между двете изживявания. Ето, казвах си, сега си тук, в необичайна ситуация, обкръжен от едва доловимо скърцане на старо дърво, чувствуваш се като в гробница или в огромен съд, където се извършва някакво преобразяване. Ако си подадеш главата вън от кабината, ще видиш как в полумрака предметите, които днес ти се струваха неподвижни, се размърдват като елевзински сенки сред изпаренията на чародейства. Точно такава беше и вечерта в замъка: светлините, изненадващите видения, думите, които се чуваха, и по-късно, естествено, тамянът, всичко се съюзяваше, за да ми внуши, че сънувам сън, но в ненормална форма, така както сме близо до събуждането, когато сънуваме, че сънуваме^[235].

Не би трябвало да си спомням нищо. Спомням си обаче всичко, сякаш не аз го бях преживял, а някой ми го бе разказал.

Не зная доколко този спомен, тъй объркано ясен, е това, което се случи, или онова, което бих желал да ми се е случило, но именно тази вечер Планът се зароди в нашите умове като стремеж да придадем някаква форма на това безформено преживяване, превръщайки в измислена реалност тази фантазия, която по нечия воля е трябвало да стане действителност.

— Това изкачване е част от ритуала — обясняваше ни Алие, докато вървяхме нагоре. — Това са висящите градини, същите, или почти, които Соломон дьо Ко^[236] създаде за Хайделбергските паркове. Искам да кажа за палатинския владетел Фридрих V по време на великия розенкройцерски век. Няма много светлина, но така трябва да бъде, защото е по-добре да долавяш, отколкото да виждаш: нашият домакин не е възпроизвел точно проекта на Соломон дьо Ко, а го е съсредоточил в по-ограничено пространство. Хайделбергският парк е наподобявал макрокосмоса, докато тук този, който го е възстановил, е наподобил само микрокосмоса. Погледнете тази пещера, в стила на изкуствените скали. Без съмнение само декоративна. Но Дьо Ко мислеше за онзи символ от „Бягащата Аталанта“ на Михаел Майер, където коралът е философският камък. Дьо Ко знаеше, че чрез формата на градините може да се окаже влияние върху звездите, защото има знаци, които по своята конфигурация повтарят хармонията на вселената…

— Нечувано! — възкликна Гарамонд.

— Но как може една градина да окаже влияние на звездите?

— Има знаци, които клонят едни към други, които гледат едни към други и се прегръщат, и така властвуват над любовта. Те нямат, а и не бива да имат точна и определена форма. Всеки, който изразява своя гняв или полета на духа си, всъщност експериментира с определени сили, както се е случвало с йероглифите на египтяните. Не може да съществува връзка между нас и божествените същества, ако не са символите, образите, фигурите и други ритуални знаци. По същата причина божествата ни говорят посредством сънища и енигми. Такива са и тези градини. Всеки аспект на тази тераса възпроизвежда едно тайнство на алхимичната наука, но за съжаление ние не сме в състояние да го разчетем, нито пък нашият домакин. Странно е това негово посвещаване, ще се съгласите с мен — един човек, който пръска всичко, което е натрупал в продължение на години, за да поръча изрисуването на идеограми, чийто смисъл изобщо не разбира.

Продължавахме да се изкачваме и от тераса на тераса градините променяха конфигурацията си. Някои имаха форма на лабиринт, други — на символи, но рисунъкът на по-долните тераси можеше да се види само отгоре, така че от високо съзрях очертанията на една корона и други симетрични фигури, които не можех да открия, докато минавах край тях, и които във всички случаи не можех да дешифрирам. Всяка тераса, погледната от човек, който се движеше край живия плет, поради ефекта на перспективата представляваше определена фигура, но само погледната от горната тераса, тя пораждаше нови асоциации, често дори противоположни, и всяко стъпало от тази пътека говореше по този начин на два различни езика в един и същи миг.

Докато се изкачвахме, минавахме край малки постройки. Фонтан с форма на фалос, над който се издигаше нещо като арка или портал, с един Нептун, убиващ делфин; портал с колони, напомнящи асирийските, и една арка с неопределена форма, сякаш някой беше насложил триъгълници върху многоъгълници и многоъгълници върху триъгълници и на всеки връх беше поставил по една статуя на животно: лос, маймуна, лъв…

— И всичко това означава нещо друго, така ли? — запита Гарамонд.

— Несъмнено! Достатъчно е да разлистите „Mundus Symbolicus“^[237] на Пичинели, който Алчато изпреварва със странен пророчески бяс. Цялата градина може да се прочете като книга или като магическо заклинание, което е едно и също. Бихте могли да прошепнете думите, които градината произнася, ако ги знаехте, и щяхте да станете господар на безбройните сили, които действуват в подлунния свят. Градината представлява машина за овладяване на вселената.

 

 

Показа ни една пещера. Огромно струпване на водорасли и скелети на морски животни, не зная дали естествени или от гипс и камък… Мярна се една наяда, прегърнала бик, с люспеста опашка на голяма библейска риба, полупотопена в потока, който извираше от раковина, която пък един тритон държеше като амфора.

— Бих искал да почувствувате дълбокия смисъл на всичко това, което иначе би било банална хидравлична игра. Дьо Ко е знаел добре, че ако се вземе един съд, пълен с вода, и се запуши отгоре, дори и да се продупчи отдолу, водата няма да изтече. Но ако се направи отвор отгоре, тя ще бликне отдолу.

— Много ясно — казах.

— Във втория случай отгоре влиза въздух и натиска водата надолу.

— Типично материалистично обяснение, при което причината и следствието си разменят местата. Трябва да се питате не защо водата изтича във втория случай, а защо отказва да изтече в първия.

— А защо отказва? — полюбопитствува Гарамонд.

— Защото, ако изтече, в съда би останало празно пространство, а природата изпитва ужас от него. Nequaquam vacui^[238] е принцип на Розенкройцерите, който съвременната наука е забравила.

— Много интересно — каза Гарамонд.

— Казобон, във вашата чудесна история на металите тези неща не трябва да се пропуснат, в никакъв случай. И не ми възразявайте, че водата не била метал. Тук е нужно малко въображение.

— Извинявайте — обърна се Белбо към Алие, — но вашият аргумент е от вида post hoc ergo ante hoc — по-късното поражда по-ранното.

— Не трябва да разсъждаваме по еднолинейни схеми. Водата на тези фонтани не тече така. Природата постъпва иначе. Тя не познава времето. Времето е измислица на Запада.

Докато се изкачвахме, срещахме други гости. Съгледал някои от тях, Белбо побутваше с лакът Диоталеви, който коментираше полугласно:

— Е, да, херметическа физиономия.

Именно сред поклонниците с такива лица открих, малко встрани от другите, господин Салон с неговата усмивка на строга снизходителност. Усмихнах му се и той ми кимна.

— Познавате ли Салон? — запита ме Алие.

— Нима и вие го познавате? — учудих се. — За мен това е естествено, живеем в една и съща сграда. Какво мислите за него?

— Слабо го зная. Някои приятели, на които вярвам, ми казват, че бил информатор на полицията.

Ето защо Салон знаеше за „Гарамонд“ и за Арденти. Каква беше връзката между Салон и Де Анджелис? Все пак запитах Алие:

— А какво търси един информатор на полицията на празник като този?

— Информаторите на полицията — отвърна Алие, — са навсякъде. Всеки опит е полезен, за да се измисли информация. В полицията човек добива толкова по-голяма власт, колкото повече неща знае или твърди, че знае. И няма значение дали нещата са истински. Важно е, помнете това, да владееш една тайна.

— Но защо Салон е поканен тук?

— Навярно, драги приятелю — отвърна Алие, — защото нашият домакин следва това златно правило на научната мисъл, според което всяка грешка може да бъде скрита носителка на една истина. Истинската тайна наука не се бои от противоречията.

— Казвате ми, че тези хора са единомишленици.

— Quod ubique, quod ab omnibus et quod semper.^[239] Посвещаването е откриване на една вечна философия.

 

 

Философствувайки така, ние стигнахме до последната тераса и поехме по една коса пътека през обширна градина, която ни отведе до входа на вилата или, ако искате, двореца. На светлината на една факла, по-голяма от другите и закрепена на колона, видяхме момиче, облечено в дреха, осеяна със златни звезди, което държеше в ръка тромпет, от онези, с които в операта свирят вестителите. Също като в свещените представления, в които ангелите се появяват обвити в пера от картон, момичето имаше на гърба си две огромни закръглени бели крила с две черни точки по средата, които при добра воля можеха да се възприемат като очи.

Срещнахме професор Каместрес, един от първите диаболисти, които посетиха „Гарамонд“, противника на Ordo Templi Orientis. Трудно го разпознахме, защото се беше маскирал по начин, който ни се стори твърде странен, но Алие заяви, че е подходящ за случая: беше облечен в бяла ленена дреха, обшита с червени кантове, с кръст на гърдите и на гърба, а на главата си носеше странна шапка от типа седемнадесети век, закичена с четири червени рози. Коленичи пред момичето с тромпета и изрече няколко думи.

— Истина е — промърмори Гарамонд. — Да, има на земята и небето неща…

Преминахме под богато украсения портал, който ми напомни гробището Сталиено^[240]. Горе, над сложна неокласицистична алегория, прочетох издълбаните в камъка думи CONDOLEO ET CONGRATULOR^[241].

Вътре гостите, вече многобройни и възбудени, се трупаха пред бюфета в обширното преддверие, от което към горните етажи тръгваха две странични стълбища. Забелязах още няколко познати лица, между които Браманти и — каква изненада! — командор Де Губернатис, „сефе“, вече използувано от Гарамонд, но може би още неизправено пред ужасяващата необходимост да изкупи всички екземпляри от своя предназначен за претопяване шедьовър, защото приветствува моя шеф с почтителност и благодарност. За да изрази почитанията си на Алие, към нас се приближи дребен човек с екзалтиран поглед. По неповторимия френски акцент веднага разпознахме Пиер, онзи, когото бяхме чули иззад кожената завеса да обвинява Браманти в магьосничество.

Приближих се към бюфета. Имаше кани с цветни напитки, но не можах да разбера какви са. Налях си една чаша от жълтото, което приличаше на вино, не беше лошо, имаше аромат на стар ликьор, но с доста алкохол. Може би съдържаше нещо: усетих, че главата ми се замайва. Около мен се трупаха както херметически физиономии, така и строги лица на пенсионирани полицейски началници, долавях откъслеци от разговори…

— На първия стадий трябва да успееш да влезеш във връзка с други умове, после да предадеш на други същества мисли и образи, да заредиш с емоционално напрежение местата, да постигнеш власт над животинския свят. На третия стадий се опитай да изпратиш своя двойник в някоя точка от пространството — билокация, както йогите, трябва да се появиш едновременно в няколко различни форми. След това остава да преминеш към свръхчувствителното познание на растителните същности. Накрая изпробвай разпадането, става дума да проникнеш в телуричния строеж на своето тяло, да се разтвориш на едно място и да се появиш отново на друго, подчертавам — изцяло, а не само в своя двойник. Последен етап — продължаване на физическия живот…

— Не е ли безсмъртието?…

— Не веднага.

— А ти?

— Необходима е концентрация. Не крия, че е изключително трудно. Знаеш ли, вече не съм на двадесет години…

 

 

Потърсих моята група. В момента влизаха в един салон с бели стени и заоблени ъгли. В дъното, също като в музея „Гревен“, но онази вечер сравнението, което направих, беше по-скоро с олтара, който бях видял в Рио по време на умбандата, се издигаха две статуи почти в естествен ръст, от восък, облечени в лъщяща тъкан, която ми се видя от най-лош вкус. Едната статуя беше на дама, седнала на трон, с белоснежна (е, не съвсем) роба, осеяна с пайети. Над главата й, окачени на конци, висяха създания с неопределена форма, както ми се стори, от плат. От усилвателя в ъгъла се чуваха звуци на тромпети, доста приятни, явно беше нещо от Габриели^[242] и звуковият ефект беше от много по-високо качество от визуалния. Вдясно, до златна везна, се виждаше друга женска фигура, облечена в дреха от алено кадифе, с бял колан, а на главата й бе закрепен лавров венец. Алие започна да ни обяснява различните символи, но ще излъжа, ако кажа, че следях обясненията му с внимание. Интересуваше ме по-скоро изразът на мнозина от гостите, които преминаваха от изображение към изображение с благоговение и екзалтация.

— Не се различават много от тези, които отиват в светилището, за да видят черната дева, облечена в бродирана дреха и обкичена със сребърни сърца, прошепнах на Белбо.

— Да — отвърна той, — но въпросът не е да се разбере дали тези са по-добри или по-лоши от другите, които отиват в светилището. Точно се питах кои сме ние. Ние, които смятаме Хамлет за по-истински от нашия портиер. Имам ли право да ги съдя, аз, който обикалям да търся Мадам Бовари, за да й разиграя сцена на ревност?

Диоталеви поклащаше глава и тихо ми говореше, че не трябва да възпроизвеждам образите на божествените неща и че всички те са превъплъщения на златния телец. Но се забавляваше.