Умберто Еко
Махалото на Фуко (55)

55

Наричам театър (мястото), където всички действия на словата и мислите, както и особеностите на една реч и на темите, са изложени като пред театрална публика, пред която се представят комедии и трагедии.

(Робърт Флъд, „История на единия и на другия свят“, том II, трактат I, раздел II, Опенхайм (?) / Robert Fludd, Utriusque Cosmi Historia Tomi Secundi Tractatus Primi Sectio Secunda Oppenhelm (?), 1620 (?), p. 55)

Пристигнахме пред вилата. Така наречената вила всъщност беше господарска къща с огромни складове в приземния етаж, където Аделино Канепа, свадливият изполичар, който предал чичото на партизаните, правел вино от лозята на семейство Ковасо. Личеше си, че отдавна не е обитавана.

До нея в селска къщурка още живееше една старица, както ни обясни Белбо, леля на Аделино — другите две лели на Канепа измрели, останала само столетницата, която поддържала зеленчуковата градина и хранела четирите кокошки и прасето. Земите били разпродадени, за да се изплатят данъците по наследството, и никой не си спомнял вече за реколтата. Белбо почука на вратата на къщичката, старицата се показа на прага, почуди се известно време, преди да познае посетителя, и като разбра кой е, шумно изрази почитанията си. Искаше да ни покани вътре, но Белбо отказа категорично, след като я прегърна и успокои.

Когато влязохме във вилата, Лоренца започна да надава радостни възклицания всеки път, когато откриваше някое стълбище, коридор или мрачна стая със старинни мебели. Белбо ни разведе из стаите, като повтаряше, че всеки е получил онази вила Боргезе, която заслужава, но си личеше, че е развълнуван.

— Идвам понякога — каза ни той, — но доста рядко… При това тук се работи чудесно, през лятото е прохладно, а през зимата дебелите стени предпазват от студа, пък и навсякъде има печки. Разбира се, когато бях малък, като евакуирани живеехме само в тези две странични стаи, там, в дъното на големия коридор. Сега заех крилото на чичо ми. Работя тук, в кабинета на чичо Карло.

В този кабинет имаше голямо писалище-секретер, малко място за писане и повече чекмедженца, нишички, тайници.

— Няма да мога да настаня тук Абулафия — продължи Белбо. — Но винаги когато идвам, макар и рядко, ми е приятно да пиша на ръка, както едно време. Показа ни внушителен шкаф: — Ето, когато умра, помнете, тук е цялото ми младежко творчество, стихотворенията, които пишех на шестнадесет години, проектите за една сага в шест тома, която замислях на осемнадесет… и така нататък.

— Покажи, покажи! — извика Лоренца, пляскайки с ръце, и после крадешком се приближи към шкафа.

— Не пипай — спря я Белбо. — Няма нищо интересно. Дори аз вече не го отварям. Във всички случаи, като умра, всичко ще бъде изгорено.

— Тук по всичко личи, има призраци — каза Лоренца.

— Сега да. Но по времето на чичо Карло къщата беше радостна. Пасторална. Сега идвам тук точно защото е спокойно. Много е приятно да работиш вечер, когато в долината се чува кучешки лай.

Показа ни стаите, в които щяхме да спим: на мен, на Диоталеви и на Лоренца. Лоренца огледа стаята, докосна голямата бяла кувертюра на старото легло, подуши чаршафите, каза, че се чувствувала като в бабина приказка, защото миришело на лавандула, Белбо отбеляза, че не е вярно, миришело само на влага, Лоренца му отвърна, че не е важно, и после се подпря с лице до стената, притискайки гърдите и таза си, сякаш играеше на флипер, и запита:

— А аз сама ли ще спя?

Белбо погледна встрани, но встрани бяхме ние, тогава погледна в друга посока, след това се обърна към коридора и каза:

— Ще говорим по-късно. Във всеки случай сега си имаш собствено убежище.

Диоталеви и аз се отдалечихме, но все пак чухме как Лоренца го пита дали не се срамува от нея. Той я убеждаваше, че ако не й бил предложил стая, тя щяла да го попита къде според него ще спи.

— Аз направих първата крачка и ти нямаш избор, допълни той.

— Подъл хитрец! — възкликна тя. — Тогава ще си спя в стаята.

— Добре, добре — нервира се Белбо, — но сме дошли да работим. Да отидем на терасата.

Настанихме се да работим на голямата терасата, над която се издигаше пергола, пред чаши освежителни напитки и много кафе. Алкохолът — забранен до вечерта.

От терасата се виждаше хълма със „Стомната“, а в подножието му, голяма неугледна постройка с двор и футболно игрище. Всичко това беше населено от дребни разноцветни фигурки, вероятно деца. Тогава Белбо за първи път спомена за пансионата.

— Това е пансионатът. Там дон Тико ме учеше да свиря. В оркестър.

Спомних си за тромпета, от който Белбо се отказал едно време, след съня. Запитах:

— На тромпет ли?

За миг той се стресна.

— Че откъде… А, да, наистина, разказвал съм ви съня за тромпета. Не, дон Тико ме учеше да свиря на тромпет, но в оркестъра свирех на генис.

— А какво е генис?

— Е, детски спомени. Сега — на работа!

 

 

Но докато работехме, забелязах, че често хвърля поглед към пансионата. Имах чувството, че за да може да го гледа, говореше за друго. Понякога прекъсваше разговора:

— Тук, долу, стана една от най-ожесточените престрелки от края на войната. В Х. била установена нещо като договореност между фашистите и партизаните. През пролетта партизаните окупирали града и фашистите не им пречели. Фашистите не били местни, докато партизаните били все тукашни момчета. В случай на сблъсък знаели как да се промъкват между слънчогледа, храсталака, плетовете. Фашистите се барикадирали в града и излизали само за разстрелите. През зимата било по-трудно за партизаните да живеят в равнината, не можеш да се скриеш, виждат те отдалече сред снега и с една картечница могат да те уцелят на километър. Тогава партизаните се изкачвали нагоре по хълмовете. И там отново били в силата си — познавали пътеките, проходите, убежищата. А фашистите държали равнината под контрол. Но онази пролет бяхме в навечерието на Освобождението. Тук имаше още фашисти, но не смееха, мисля, да се върнат в града, защото предчувствуваха, че последният удар ще бъде нанесен там, както и се случи малко по-късно, към двадесет и пети април. Подозирам, че са влезли в споразумение, партизаните изчаквали, не искали сражения, вече се чувствували сигурни, че скоро ще се случи нещо, нощем Радио Лондон предаваше все по-обнадеждаващи новини, промъкваха се специални кодирани съобщения — утре ще продължи да вали, чичо Пиетро донесе хляб и такива подобни, може би ти, Диоталеви, си ги чувал… Изобщо, навярно е станало някакво недоразумение, партизаните са слезли, преди фашистите да се изтеглят, но така или иначе, един ден сестра ми, която беше на терасата, влезе вътре, за да ни каже, че имало двама, които си играели на преследванка с автомати. Ние се учудихме: може би бяха деца, които, за да не скучаят, си играеха с оръжие. Веднъж на шега две момчета стреляли и куршумът се забил в дънера на дървото, на което се била облегнала сестра ми. Тя дори не забелязала, казаха й съседите, но оттогава я бяха научили, като види някой да си играе с автомат, да бяга. „Пак си играят“ — каза, като се прибра, за да покаже колко е послушна. Но в този миг се чу първият откос. След това го последваха втори, трети, още много, чуваха се и единични изстрели на пушки, после пак автоматичните та-та-та, няколко по-глухи изстрела, а може да бяха ръчни бомби, и накрая картечницата. Разбрахме, че не е игра. Но нямахме време за разговори, защото вече дори не се чувахме. Бум, бум, бам, та-та-та-та. Сгушихме се под пералнята: аз, сестра ми и мама. После дойде чичо Карло, пропълзял по коридора, за да ни каже, че от нашата страна е опасно, и да сме отишли при тях. Преместихме се в другото крило, където леля Катерина плачеше, защото баба беше навън.

— Когато баба ви се озовала в една нива между два огъня…

— А това откъде го знаете?

— Разказахте ми го през седемдесет и трета, в деня след шествието.

— Ей, каква памет! Човек трябва да внимава какво говори пред вас… Да. Но и баща ми беше навън. Както разбрахме по-късно, бил в центъра, скрил се в един вход и не можел да се измъкне, защото обстрелвали цялата улица, а и от кулата на кметството един боец от Черните бригади стрелял по площада с картечница. В същия вход се бил скрил и бившият фашистки кмет на града. В един момент казал, че ще изтича до къщи, трябвало само да завие зад ъгъла. Изчакал един момент на затишие, изскочил от входа, стигнал до ъгъла и бил прострелян в гърба от картечницата на кулата. Емоционалната реакция на баща ми, която той си бе изработил още през Първата световна война, беше: по-добре е да си останеш във входа.

— Значи имаш сладки спомени оттук — забеляза Диоталеви.

— Може да не ми вярваш — отвърна Белбо, — но са сладки. Това е единственото истинско нещо, което си спомням.

Другите не разбраха, а аз само долових интуитивно — сега обаче зная. Особено през тези месеци, когато бе принуден да се гмурне в лъжата на диаболистите и след като дълги години бе трупал разочарование от романтичните измами, дните, прекарани в Х., изникваха в паметта му като свят, в който изстрелът си е изстрел, или се скриваш, или те улучва, двете страни отчетливо застават една срещу друга, белязани със своите цветове, червеното и черното, никакво объркване, или поне така му се е струвало. Трупът си е труп, труп, труп. А не като полковник Арденти, изчезнал, но… Помислих си, че трябва да му разкажа за синархията, която вече е пускала пипалата си през онези години. Не е ли била синархическа срещата между чичо Карло и Терци, и двамата защитаващи един и същ рицарски идеал, макар и на противоположни позиции? Но защо трябваше да лишавам Белбо от неговия Комбре^[229]? Спомените бяха сладки, защото му говореха за единствената истина, която беше познал, едва след това го бе споходило съмнението. Добре, че както бях разбрал от самия него, дори в дните на истината той е оставал само наблюдател. Наблюдаваше в паметта си времето, когато е наблюдавал раждането на чуждата памет, на Историята и на множеството истории, които никога той сам е нямало да напише.

Или пък това е представлявало събитието на живота му — мигът на славата, на житейския избор? Защото каза:

— И освен това същия този ден аз извърших най-големия подвиг в живота си.

— Моят Джон Уейн — обади се Лоренца. — Я разкажи.

— Е, нищо особено. След като пропълзях до леля и чичо, аз се заинатих да стоя прав в коридора. Прозорецът е в дъното, на първия етаж сме, никой не може да ме улучи, казвах. И се чувствувах като капитана, който застанал мирно в карето, докато наоколо свистели куршумите. Чичо Карло се ядоса, завлече ме навътре доста грубо, аз се разплаках, защото ми бяха прекъснали удоволствието, и в този миг чухме три изстрела, стъкла се счупиха и нещо като ек, сякаш някой играеше на тенис в коридора. Един куршум бе влязъл през прозореца, отскочил беше от водопроводната тръба и се беше забил точно на мястото, където бях застанал. Ако съм се намирал там, е щял да ме осакати. Може би.

— О, Боже, не бих искала да си сакат! — каза Лоренца.

— А може би днес щях да съм доволен — отвърна Белбо.

Всъщност и този път не бе направил избор. Изборът беше дошъл от чичото.

След около час отново се отклони от работата.

— После по едно време горе дойде Аделино Канепа. Твърдеше, че сме щели да бъдем на по-сигурно долу в склада. Той и чичо ми не си говореха от години, нали ви разправих. Но когато се случи трагедията, Аделино се върна вчовечен и чичо ми дори му стисна ръката. Така прекарахме един час в тъмното сред изстрелите и миризмата на пресен гроздов сок, която ни замайваше главите. После откосите станаха по-редки, изстрелите — приглушени. Разбрахме, че някой отстъпва, но още не знаехме кой. Докато най-сетне от едно прозорче, което гледаше към страничната уличка, не чухме глас, който викаше на диалект: „Абе, има ли ги още онези от републиката?“

— Не мога да разбера — каза Лоренца.

— В приблизителен превод: джентълмени, бъдете така любезни да ме информирате дали в близост има още привърженици на Италианската социална република. По това време република беше мръсна дума. Явно някакъв партизанин питаше минувач или някого на прозореца и следователно уличката беше свободна, фашистите си бяха отишли. Вече се смрачаваше. Малко по-късно се прибраха баща ми и баба ми и всеки разказа своите приключения. Мама и леля бяха приготвили нещо за ядене, а чичо и Аделино Канепа тържествено си пожелаваха „наздраве“. До края на вечерта не чухме нищо друго освен далечни откоси, някъде по хълмовете. Партизаните преследваха бегълците. Бяхме победили.

Лоренца го целуна по косата и Белбо сбърчи нос. Знаеше, че е победил с помощта на измама. В действителност беше присъствувал на един филм. Но за миг, излагайки се на риска да бъде осакатен от отплесналия се куршум, той се беше включил във филма. Така, между другото, като при монтажа, когато индианецът нахлува на кон в разгара на аристократичния бал и пита къде са избягали, някой му казва „натам“ и той препусва в друга история.