Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess(2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. —Корекция
  2. —Сканиране на още картинки от NomaD
  3. —Добавяне
  4. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

53

Тъй като не може да управлява земните съдбини, защото правителствата ще се противопоставят, тази скрита организация може да действува само посредством тайни общества… Тайните общества, създавани там, където се е чувствувала необходимост, се разделят на ясно определени и на пръв поглед противостоящи групи, изповядващи най-различни мнения, за да ръководят поотделно и твърдо всички религиозни, политически, икономически и литературни партии, и се обединяват, за да получат един общ адрес, в един незнаен център, където е скрита могъща сила, която се стреми по този невидим начин да управлява всички тайни на земята.

(Ж. М. Хьоне-Вронски, цитиран от П. Седир, „История и доктрина на Розенкройцерите“ / J. М. Hoene-Wronski, cit. da P. Sedir, Histotre et doctrine des Rose-Croix, Rouen, Руан, 1932)

Един ден видях господин Салон на вратата на неговата „лаборатория“. Изведнъж в полумрака ми се стори, че ей сега ще изкрещи като кукумявка. Поздрави ме като стар приятел и ме запита как вървят работите. Отвърнах му с махване на ръка, усмихнах му се и отминах.

Но отново ме обзе мисълта за Агарта. Както ми бе разказал Алие, идеите на Сент-Ив можеха да запленят някой от диаболистите, но не и да го разтревожат. А в думите и изражението на лицето на господин Салон в Мюнхен бях разчел тревога.

И така, излизайки, реших да отскоча до библиотеката и да потърся „Мисията на Индия в Европа“.

Както винаги в залата с картотеките и пред заемното гише имаше много народ. С доста бутане се добрах до картотеката, която ми трябваше, намерих индекса, попълних бланката и се насочих към библиотекаря. Той ми съобщи, че книгата е взета и, както става в библиотеките, изглеждаше щастлив. Но точно в този момент чух един глас зад гърба си:

— Тук е, тук е, току-що я върнах.

Обърнах се. Беше комисарят Де Анджелис.

Познах го, и той ме позна — бих казал, твърде бързо. Бях го виждал при обстоятелства, които бяха изключителни за мен, докато той изпълняваше рутинна задача. Освен това по времето на Арденти бях пуснал рядка брадичка и по-дълги коси. Страшна памет!

Дали ме държеше под наблюдение откакто се бях върнал? Или пък беше изключителен физиономист, полицаите трябва да развиват своята наблюдателност, умението си да запомнят лица, имена…

— Господин Казобон! И четем едни и същи книги!

Подадох му ръка.

— Вече съм доктор, от известно време. Сега мога да се явя на конкурс за полицията, както ме посъветвахте една сутрин. И ще имам предимство, когато взимам книги.

— Достатъчно е да дойдете пръв — отговори. — Но книгата е върната, можете да я вземете след малко. А сега ми позволете да ви почерпя едно кафе.

Поканата не ми беше особено приятна, но не можех да се измъкна. Седнахме в едно барче наблизо. Запита ме защо се занимавам с мисията на Индия и аз насмалко не му отвърнах със същия въпрос, но реших, че първо трябва да си подсигуря гърба. Обясних му, че продължавам да си губя времето с моите изследвания върху Тамплиерите: Тамплиерите, според Ешенбах напуснали Европа и заминали за Индия, а някои казват, че отишли в царството Агарта. Сега беше негов ред да се разкрие. Затова го запитах:

— По-скоро защо вие се интересувате от тези неща?

— О, знаете ли — отвърна, — откакто ме посъветвахте да прочета онази книга за Тамплиерите, тази тема започна да ми става любопитна. Вие ми обяснихте, че от Тамплиерите автоматично се стига до Агарта.

Точка за него.

След това продължи:

— Шегувам се. Потърсих тази книга по други причини. Трябваше ми, защото… — Поколеба се. — Изобщо, когато не съм на работа, често ходя в библиотеките. За да не се превърна в машина, за да не си остана полицай, вие ще кажете коя е по-меката формулировка. Но разкажете ми какво става с вас.

Направих си кратка автобиография, като завърших с чудесното приключение на металите. Той ме запита:

— Но там, в това издателство, а и в другото до него, не се ли занимавате с мистични науки?

Откъде знаеше за „Мануцио“? Сведения, събрани преди години, докато е държал под контрол Белбо? Или още беше по следите на Арденти?

— С всички индивиди като полковник Арденти, които попадат в „Гарамонд“ и които „Гарамонд“ се мъчи да прехвърли в „Мануцио“ — казах, господин Гарамонд реши да разработи тази област. Изглежда, че е печеливша. Ако търсите хора като стария полковник, там с лопата да ги ринеш.

— Да, но Арденти изчезна. Надявам се, че другите няма да ги сполети същата участ.

— Още не, и ми се иска да кажа „за съжаление“. Но ще задоволите ли любопитството ми, комисарю? Предполагам, че във вашата професия едва ли не всеки ден се сблъсквате с хора, които изчезват, ако не и нещо повече. На всички ли посвещавате… толкова време?

Погледна ме развеселен.

— А какво ви кара да мислите, че посвещавам още време на полковник Арденти?

Добре, играеше и продължаваше с наддаването. Трябваше да събера смелост да погледна, а той трябваше да свали картите си. Не губеше нищо.

— Хайде, хайде, комисарю, вие знаете всичко за „Гарамонд“ и за „Мануцио“, взимате книгата за Агарта…

— Защо, нима тогава Арденти ви е говорил за Агарта?

Нова точка за него. И наистина, Арденти ни говореше и за Агарта, доколкото си спомням. Но се измъкнах:

— Не, но много добре знаете, че разказа някаква история за Тамплиерите.

— Точно така — отвърна. — Но не бива да си мислите, че ние работим върху един-единствен случай, докато той не бъде разкрит. Това става само по телевизията. Полицаят е като зъболекаря, идва един пациент, правиш му първото почистване на зъба, слагаш му лекарство и му назначаваш час след две седмици, а междувременно лекуваш още сто пациенти. Случай като този с полковника може да остане в архива с години, после, докато се занимаваш с друг случай, изслушвайки показанието на друг човек, хоп, на бял свят излиза нещо, правиш мисловно късо съединение или пък повече никога не се сещаш. И тогава, довиждане.

— А вие какво сте намерили, че е станало късото съединение?

— Не сте много тактичен, не мислите ли? Но няма никакви мистерии, вярвайте ми. Полковникът се върна на дневен ред случайно, следяхме един тип по съвсем други причини, и забелязахме, че посещава клуба „Пикатрикс“, сигурно сте чували…

— Не, зная само списанието, но не и този клуб. И какво става там?

— О, нищо особено, кротки хора, само леко откачени. Но си спомних, че там се вихреше Арденти — умението на един полицай е именно в това — да си спомни къде вече е чувал едно име или е виждал едно лице, дори десет години по-късно. Та затова се запитах какво ли става в „Гарамонд“. Това е всичко.

— А какво общо има клуб „Пикатрикс“ с политическата полиция?

— Вероятно вашата чиста съвест ви прави толкова непосредствен, но сте прекалено любопитен.

— Нали вие ме поканихте на кафе?

— Така е, освен това и двамата не сме на работа. Разбирате ли, от определена гледна точка на този свят всичко е свързано с всичко. („Чудесна философема“, казах си.) Но това не значи, че всички, които са намесени в политиката, знаете ли… Навремето залавяхме червените бригади в окупираните сгради и черните бригади в клубовете за бойни изкуства. Днес може да се случи точно обратното. Живеем в странен свят. Уверявам ви, занаятът ми беше много по-лесен преди десет години. Днес между идеологиите дори няма вече религия. Понякога ми се иска да мина в отдела за борба с наркотиците. Там поне някой като друса, друса, и толкова. Можеш да се опреш на нещо сигурно.

Замлъкна за минута, предполагам, разколебан. После извади от джоба си бележник, който приличаше на требник.

— Вижте какво, Казобон. Вие се срещате по работа с най-различни чудаци, ходите по библиотеки да търсите странни книги. Помогнете ми. Какво знаете за синархията?

— Сега вече ме хванахте натясно. Почти нищо. Само съм чувал да говорят по повод на Сент-Ив и толкова.

— А какво говорят другите?

— Ако другите говорят нещо, то е без мое знание. Искрено казано, прилича ми на фашизъм.

— Да, наистина, много от тези теории са взети от Аксион Франсез[227]. И ако нещата спираха дотук, щях да си хвърлям шапката. Намирам група, която говори за синархия, и ми става ясно що за птици са. Но се порових малко по този въпрос и научих, че към 1929 година някои си Вивиан Постел дю Мас и Жана Канюдо основали група „Поларис“, която се вдъхновявала от мита за Царя на Света, и после предложили някакъв синархически проект: социална служба срещу капиталистическата печалба, премахване на класовата борба чрез кооперативни движения… Прилича на социализъм от типа на фабианския[228], движение на личности и на комуни. И наистина, както „Поларис“, така и ирландските фабианисти, били обвинени, че са агенти на някакъв синархически заговор, организиран от евреите. И кой ги обвинява? Едно списание — „Международен преглед на тайните общества“, писало за съществуването на някакъв юдейско-масонско-болшевишки заговор. Много от неговите сътрудници са свързани с едно дясно интегристко общество, още по-тайно, „Елхови лес“. Говори се, че всички тези политико-революционни организации са само прикритие на сатанински заговор, ръководен от окултистки кръжец. Ще ми кажете: добре, сгрешили сме, Сент-Ив вдъхновява реформистки групи, десницата не подбира, от всичко прави фашизъм и ги разглежда всички като демо-плуто-социал-юдейски разклонения. Дори Мусолини е правил същото. Но защо ги обвиняват, че са ръководени от окултистки общества? Дори още в първия момент, като ги видиш в „Пикатрикс“, разбираш, че са хора, които твърде малко се замислят за работническото движение.

— И на мен така ми се струва. И после?

— Радвам се, че сме на едно мнение. Но колкото повече чета за това, толкова повече се обърквам. През четиридесетте години се раждат най-различни групи, които наричат себе си синархистически, и говорят за нов европейски ред, ръководен от правителство на мъдреци, стоящи над партиите. А къде се събират тези групи? Там, където се събират колаборационистите от Виши. Значи, ще кажете: отново сме сбъркали, синархията е дясна. Но хайде, стига. След като изчетох толкова много, давам си сметка, че само по един въпрос всички са единодушни: синархията съществува и тайно ръководи света. Но тук пък се появява въпросът…

— Какъв въпрос?

— Този, че на 23 януари 1937 година Дмитрий Навашин, масон и мартинист (не зная какво точно значи мартинист, но ми прилича на една от тези секти), икономически съветник на Народния фронт, след като заемал поста директор на една московска банка, бил убит от някаква „Тайна организация за национално революционно действие“, по-известна като „Качулката“, финансирана от Мусолини. Разчуло се тогава, че „Качулката“ е ръководена от една тайна синархия и че Навашин бил убит, защото я разкрил. Един документ, изваден от левите сили, доказвал съществуването по време на немската окупация на някакъв Синархически пакт на Империята, който бил отговорен за френския провал, а този пакт пък бил израз на един латински фашизъм от португалски тип. По-късно разбрах, че пактът бил създаден от двете дами — Дю Мас и Канюдо, и съдържал идеите, които те били публикували и разпространили навсякъде. Нищо тайно. Но именно като тайни, дори като свръхтайни тези идеи са представени през 1946 година от някой си Юсон, който разкрил един ляв синархически революционен пакт и го описал в книга — „Синархията, преглед на двадесет и пет годишната окултна дейност“, но се подписал… чакайте да се сетя… да, Жофроа дьо Шарне.

— Ама че история! — възкликнах. — Дьо Шарне е приятелят на Моле, Великият магистър на Тамплиерите. Заедно изгорели на кладата. Тук имаме един неотамплиер, който напада дясната синархия. Но синархията се ражда в Агарта, което е убежището на Тамплиерите!

— А аз какво ви казвах? Разбирате ли, вие ми давате още една следа. За нещастие тя ми служи само за да обърка още повече нещата. Значи така: от дясно разкриват един Синархически пакт на Империята, социалистки и таен, който не е таен, но същият Синархически таен пакт, както видяхме, е разкрит и отляво. За да ми е чиста съвестта, трябва да добавя, че в книгите по този въпрос открих нещо любопитно: през 1943 година в някои военни среди във Виши, наистина сред привържениците на Петен, но настроени антигермански, циркулирали документи, доказващи, че синархията е нацистки заговор. Хитлер бил Розенкройцер, повлиян от масоните, които, както се вижда, тук преминават от юдейско-болшевишкия към имперско-германския заговор.

— Значи всичко си идва на мястото.

— Де да беше така. Ето ви друго разкритие. Синархията е заговор на международна технократска организация. Твърди го през 1960 година някой си Вилмаре в „Четиринадесетият заговор от 13 май“. Техно-синархическият заговор има за цел да дестабилизира правителствата и за да я постигне, предизвиква войни, подкрепя и подбужда държавни преврати, действува за разцеплението на политическите партии, подклаждайки борбите между различните течения… Познавате ли тези синархисти?

— Боже мой, това е ИДМ, Империалистическата държава на Мултинационалите, както ги наричаха Червените бригади преди няколко години…

— Правилно. А какво би направил сега комисарят Де Анджелис, ако намери някъде нещо за синархията? Питам доктор Казобон, специалист по Тамплиерите.

— Ще отговоря, че съществува едно тайно общество с разклонения по целия свят, което разпространява слуха, че съществува световен заговор.

— Вие се шегувате, но аз…

— Не се шегувам. Елате да прочетете ръкописите, които пристигат в „Мануцио“. Но ако искате да получите по-реалистично тълкувание, то е като вица за заекващия, който твърдял, че не го приели за говорител в радиото, защото не бил партиен член. Човек винаги се мъчи да прехвърли на другите вината за неуспеха си, диктатурите винаги намират някой външен враг, за да обединят своите последователи. Както казваше един, за всеки сложен проблем има едно просто решение и то е грешно.

— Значи ако намеря една бомба в един влак, придружена с писмо, в което се говори за синархия, според вас трябва да си кажа, че това е лесно решение на един сложен проблем, така ли?

— Защо? Намирали ли сте бомби във влакове, които… О, извинявайте. Наистина това не е моя работа. Но защо тогава ми говорите тези неща?

— Защото се надявах, че вие знаете повече от мен. Защото може би ме утешава това, че и вие не можете да разплетете конците. Казвате, че трябва да четете писанията на луди, и го смятате за загубено време. За мен не, за мен текстовете на вашите луди — казвам „вашите“, на вас, нормалните хора, са важни текстове. Един такъв текст на луд може да ми обясни как разсъждава онзи, който слага бомби във влаковете. Или се боите да станете шпионин на полицията?

— Не, честна дума. Всъщност моята професия е да търся идеи в каталози и картотеки. Ако попадна на такава следа, ще се сетя за вас.

Докато ставахме, той изстреля още един въпрос:

— А между вашите ръкописи… никога ли не сте срещали да се споменава за Трес?

— Какво е това?

— Не знам. Може би някаква асоциация или нещо подобно, не съм сигурен дори дали наистина съществува. Чувал съм само и се сетих за това, като говорихме за лудите. Така е, занаятът ми е отвратителен, но аз имам нещастието да го обичам.

 

 

Прибирайки се към къщи, се питах кой имаше полза от целия този разговор. Той ми беше разказал куп неща, а аз — нищо. Ако бях мнителен, щях да си помисля, че може би той е измъкнал от мен нещо, без да забележа. Но човек не бива да бъде мнителен, иначе ще се поддаде на психозата за синархическия заговор.

Когато разказах тази история на Лия, тя ми заяви:

— Според мен е бил искрен. Искало му се е да си излее душата. Мислиш ли, че някой в полицията ще го слуша, когато се пита дали Жана Канюдо е била от ляво или от дясно? Искал е само да разбере дали той самият не разбира или историята е наистина прекалено сложна. А ти не си съумял да му дадеш единствения правилен отговор.

— Нима има такъв?

— Разбира се. Че няма нищо за разбиране. Че синархията е Бог.

— Бог ли?

— Да. Човечеството не понася мисълта, че светът се е създал случайно, по погрешка, само защото четири слабоволеви атома са се сблъскали на мокрото шосе. И затова трябва да се открие космически заговор, Бог, ангелите или дяволите. Синархията развива същата дейност в по-малки мащаби.

— Значи е трябвало да му обясня, че хората поставят бомби във влаковете, защото търсят да открият Бог?

— Може би.

Бележки

[227] Аксион Франсез — крайнодясно националистическо движение, основано през 1908 г. във Франция.

[228] … социализъм от типа на фабианския… — „Фабианското общество“, основано през 1883 в Англия, издига морала в идеал и се стреми към създаване на общество на прогресивното действие.