Умберто Еко
Махалото на Фуко (46)

46

През деня ще посещавам твоите прелести множество пъти и ще ти шепна думи на обожание. Ще искам от теб да извършваш чудесата, които желаеш… А в това време ще издялам кръст, на който да те принеса в жертва.

(Из един „Ритуал“ на Алистър Кроули)

Алие живееше на частна уличка близо до площад Суза, в кокетна къща от края на миналия век, потънала сред цветя. Отвори ни стар прислужник с раирана жилетка, който ни поведе към малък салон и ни помоли да изчакаме господин графа.

— Значи е граф? — прошепна Белбо.

— Не ви ли казах? Той е възкръсналият граф Сен-Жермен.

— Не може да е възкръснал, щом не е умирал — възрази Диоталеви.

— А да не би да е Ахасфер, скитникът евреин?

— Някои казват, че Сен-Жермен е бил и Ахасфер.

— Нали ви казвах.

Влезе Алие, както винаги безупречно облечен. Стисна ни ръцете и се извини: някакво досадно и съвсем неочаквано посещение щяло да го задържи още десетина минути в кабинета му. Поръча на прислужника да ни донесе кафе и ни покани да седнем. След това излезе, като отмести тежка кожена завеса. Зад нея нямаше врата и докато си пиехме кафето, чувахме приглушени гласове, които идваха от съседната стая. В началото започнахме да говорим високо, за да не излезе, че подслушваме, но после Белбо забеляза, че може би пречим. В един момент замлъкнахме и чухме глас и фраза, които възбудиха любопитството ни. Диоталеви стана и се престори, че съзерцава старинната гравюра, окачена на стената точно до завесата. Гравюрата представяше пещера в планината, към която по седем стъпала се отправяха поклонници. Малко по-късно и тримата се скупчихме пред картината и уж изследвахме техниката й.

Този, чийто глас бяхме чули, беше Браманти. Той казваше:

— И въобще аз не пращам дяволи в ничия къща!

Другият глас беше на някакъв непознат със силен френски акцент и много писклив, почти истеричен тембър. От време на време се намесваше в разговора и гласът на Алие, кадифен, успокояващ.

— Хайде, господа — казваше Алие, — вие се отзовахте на моя призив, което ме ласкае, но при това положение ще трябва да ме изслушате. Позволявам си преди всичко да кажа на вас, драги Пиер, че сте били твърде непредпазлив, като сте изпратили това писмо…

— Нещата са много прости, господин графе — отговори френският глас. — Този господин Браманти пише статия в едно уважавано от всички нас списание, в която доста грубичко иронизира някои луциферианци, които, без да се съобразяват с реалността, искат жертвоприношения, за да се сдобият със сребро ли, с друго ли… Добре, но всички знаят вече, че единствената призната Луциферианска Църква е тази, на която имам честта да бъда тавроболиаст и психопомп, и е всеизвестно, че моята Църква не се занимава с вулгарен сатанизъм, нито пък си играе на жертвоприношения от рода на тези, с които се занимава отец Докр от „Сен Сюлпис“. Аз в писмото си писах, че не сме овехтели сатанисти а ла поклонниците на Великия Злодържец, Grand Tenancier du Mal, и че нямаме нужда да се правим на маймуни пред Римската църква с всички нейни свещени съдилища и прочие… Ние сме по-скоро Паладани, но цял свят го знае, за нас Луцифер е носителят на Доброто, а Адонаи^[214] е носителят на Злото, защото този свят го е създал той, докато Луцифер се е опитал да му се противопостави…

— Добре, добре — обади се Браманти възбуден, — аз го казах вече, може да имам грях, че съм повърхностен, но това не ви дава право да ме заплашвате с магии!

— Как така! Аз съм бил използувал метафора! По-скоро вие в отговор сте ми направили магия!

— Хайде, хайде, аз и моите братя нямаме време да се занимаваме с разпращане на дяволи по хората! Ние практикуваме Догмата и Ритуала на Висшата Магия, а не сме дребни занаятчии!

— Господин графе, апелирам към вас. Господин Браманти, както е всеизвестно, е в близки отношения с абат Бутру, а вие много добре знаете, че този свещенослужител е прочут с това, че е татуирал на стъпалата си разпятието, за да може да стъпва върху Иисус Христос… Добре, преди седмица срещам този лъжеабат в книжарницата „Сангреал“, нали я знаете, и той ми се усмихва, много мазен както винаги: добре, добре, ще се видим една от следващите вечери… Но какво значи една от следващите вечери? Значи, че две вечери по-късно започват посещенията, аз си лягам и чувствувам, че получавам флуидни удари по лицето, вие знаете, че тези еманации лесно се идентифицират.

— Навярно сте проверили пода под мокета.

— Да, разбира се. Но защо тогава украшенията се разхвърчаха, един от аламбиците ми ме удари по главата, падна и моят гипсов Бафомет, спомен от бедния ми баща, по стените се появиха надписи в червено, мръсотии, които просто не мога да повторя? Вие много добре знаете, че преди малко повече от година покойният господин Грос обвини този абат, че прави катаплазми от фекални материи, прощавайте, и абатът го осъди на смърт. Две седмици по-късно нещастният господин Грос умря при тайнствени обстоятелства. Това, че този Бутру борави с отровни вещества, бе установено и от почетното жури, свикано от Мартинистите в Лион…

— Въз основа на клевети… — намеси се Браманти.

— Моля ви! Един процес на такава тема е винаги основателен…

— Да, но на съда не беше казано, че господин Грос е алкохолик с твърде напреднала цироза.

— Не говорете глупости! Много добре знаете, че магьосничеството действува по естествените пътища: ако някой има цироза, ще бъде ударен в болния орган, това е азбучна истина на черната магия…

— Значи за всички, които умират от цироза, е виновен нещастният Бутру, не ме карайте да се смея!

— Тогава ми разкажете какво се е случило в Лион през тези две седмици… Прокълнат параклис, жертвоприношение с тетраграма, вашият Бутру с широка пурпурна мантия и обърнат кръст и мадам Олкот, неговата лична ясновидка, за да не кажа друго, която се появява с тризъбец на челото, и празните свети съдове, които се изпълват сами с кръв, и отецът, който плюе в устата на вярващите… Истина ли е, или не?

— Прекалено много сте чели Юисманс, драги мой! — разсмя се Браманти. — Това беше културно мероприятие, историческа възстановка, също като празниците на школата във Вика и на друидските общности!

— Да, да! Като венецианския карнавал…

Чухме някакъв тропот, сякаш Браманти се опита да се нахвърли върху противника си, и Алие с мъка го удържа.

— Виждате ли го, виждате ли го — повтаряше французинът с фалцет.

— Внимавайте, Браманти, попитайте вашия приятел Бутру какво му се е случило! Още не знаете, но той е в болница, попитайте го кой му размаза мутрата! Макар че не практикувам тази ваша черна магия, и аз нещичко знам, и когато разбрах, че в къщата ми се е вселил Сатаната, начертах върху паркета защитния кръг и понеже аз не вярвам, но вашите дяволчета вярват, вдигнах лентите на Кармело и направих противознака, преобръщането на магията. Е, да! Вашият отец си го получи тъпкано!

— Видяхте ли? — прекъсна го Браманти. — Видяхте ли кой прави магиите?

— Господа, престанете — намеси се любезно, но твърдо Алие.

— Сега ще ме изслушате. Знаете, че високо ценя в познавателен план възкресяването на старите ритуали и за мен Луциферианската църква и Орденът на Сатаната са еднакво достойни за уважение, независимо от демонологичните различия. Знаете също, че съм скептичен в това отношение, но в края на краищата ние принадлежим към една и съща духовна общност и ви приканвам да спазвате поне малко принципа за солидарност. Освен това, господа, може ли да намесвате Княза на Нощта в личните си пристрастия! Това е детинщина! Окултистки приказки! Хайде да не се държим като долни франкмасони. Бутру е отцепник, трябва да си го кажем, и вие, драги Браманти, би трябвало най-сетне да го накарате да продаде на някой вехтошар своя картонен реквизит за „Мефистофел“ на Бойто…

— Ха-ха-ха! Добре казано! — изсмя се французинът. — Точно така, реквизит…

— Но да се върнем към фактите. Имаше спор върху това, което може да се нарече литургически формалности, духовете се възбудиха, но нека не правим от мухата слон. Вижте, драги Пиер, изобщо не изключвам вероятността за някакво чуждо присъствие във вашата къща, това е най-естественото нещо на света, но с малко здрав разум всичко би могло да се обясни с един полтъргайст…

— Да, твърде е възможно — каза Браманти, — разположението на звездите в този период…

— Браво! Хайде сега, стиснете си ръцете, прегърнете се братски.

Доловихме взаимни извинения.

— И вие знаете, че за да се разбере кой наистина очаква посвещаването, казваше Браманти, трябва да се вземе предвид и фолклорът. Дори търговците от Ориента, които не вярват в нищо, си имат своя церемония…

— О, да, ритуалът…

— Но се разбрахме, нали? Вече не сме във времето на Кроули — каза Алие. — Сега ви оставям, имам други гости.

 

 

Бързо седнахме на дивана и зачакахме най-кротко и невинно Алие.