Умберто Еко
Махалото на Фуко (43)

43

Хора, които се срещат по улицата… тайно си предават действията на Черната магия, свързват се или се мъчат да се свържат с Духовете на Мрака, за да удовлетворят желанията и амбициите си, омразата и любовта си, за да сторят, с една дума, Зло.

(J. K. Huysmans, предговор към „Сатанизъм и магия“ на Ж. Боа / J.Bois, Le satanisnie et la magie, 1895, с. VIII–IX)

Бях убеден, че „Проектът Хермес“ е само проект. Не познавах още господин Гарамонд. Но докато през следващите дни аз продължавах да се ровя по библиотеките, за да търся илюстрации за металите, в „Мануцио“ вече се работеше.

Два месеца по-късно намерих у Белбо един току-що излязъл брой на „Парнас Енотрио“ с голяма статия, озаглавена „Възраждането на окултните науки“, в която прочутият херметик доктор Мьобиус — новият псевдоним на Белбо, който по този начин бе спечелил първата точка за „Проекта Хермес“, разказваше за чудотворното възраждане на окултните науки в съвременния свят и съобщаваше, че издателство „Мануцио“ възнамерява да поеме по този път, като основе нова поредица, „Разбулената Изида“.

Междувременно господин Гарамонд беше изпратил един куп писма до различни списания, занимаващи се с херметизъм, астрология, тарок, уфология и т.н., подписвайки се с различни имена, като искаше информация за новата поредица, обявена от „Мануцио“. Вследствие на което редакторите на списанията му се бяха обадили, за да разберат за какво става дума, а той пък се държал тайнствено, като казал, че още не може да им открие първите заглавия, от които впрочем десет били вече под печат. По този начин светът на окултистите, явно често разтърсван от ударите на тамтами, вече е бил осведомен за „Проекта Хермес“.

— Да се маскираме като цветя — каза ни господин Гарамонд, който ни бе събрал в голямата зала, — и пчелите ще налетят.

Но това не беше всичко. Гарамонд искаше да ни покаже дипляната (произнасяше думата по френски — „деплиан“): съвсем проста, четири странички, но върху патинирана хартия. Първата страница възпроизвеждаше това, което щеше да бъде корица на поредицата, златна емблема („Нарича се Соломонов пентакул“, както обясни Гарамонд) на черен фон, а краищата на страницата щяха да бъдат обрамчени с плетеница от символи, напомнящи свастиката („Азиатската свастика, уточни Гарамонд, тази, която се приближава до смисъла «слънце», а не нацистката, която е по посока на часовниковата стрелка“). Горе, на мястото на заглавието, надпис: „Да, има на земята и небето неща…“^[207]. Във вътрешните страници на дипляната се възпяваха постиженията на „Мануцио“ като носител на култура и накрая с няколко силновъздействуващи призива се намекваше за обстоятелството, че съвременният свят изисква по-дълбоки и по-проникновени основи от тези, които би могла да му даде науката: „От забравената мъдрост на Египет, Халдея и Тибет — към духовното възраждане на Запада“.

Когато Белбо го запита за кого са предназначени дипляните, Гарамонд се усмихна, както би казал Белбо, като стара лисица.

— Поисках да ми изпратят от Франция годишника на всички съществуващи тайни общества в света, но не ме питайте какво представлява годишникът на тайните общества, издаден в милиони екземпляри. Ето го: издателство „Анри Верие“, адрес, телефон, пощенски код. Знаете ли, Белбо, прегледайте го и задраскайте тези, които няма да ни свършат работа, защото забелязвам, че са включени дори йезуитите, „Опус деи“, карбонарите и „Ротъри Клъб“, но подчертайте всички, които ви се струват свързани с окултизма. Отбелязал съм вече някои. — Разлисти го. — Ето: Абсолутисти (които вярват в метаморфозата), Aetherius Society в Калифорния (телепатични връзки с Марс), Astara в Лозана (обет за абсолютна тайна), Atlanteans във Великобритания (търсене на изгубеното щастие), „Builders of the Adytum“^[208] в Калифорния (алхимия, Кабала, астрология), Кръжец Е. Б. в Перпинян (посветен на Хатор, богиня на любовта и пазителка на Планината на Мъртвите), Кръжец Елифас Леви в Мол (не знам кой е този Леви, сигурно е онзи, френският антрополог), Рицари на Тамплиерския съюз в Тулуза, Друидска Общност на Галиите, Спиритуалистки конвент на Йерихон, Cosmic Church of Truth^[209] във Флорида, Еконски Традиционалистичен Семинар в Швейцария, Мормони (тези съм ги срещал веднъж в един криминален роман, но може би вече не съществуват), Църква на Митра в Лондон и Брюксел, Църква на Сатаната в Лос Анджелис, Луциферова Обединена Църква във Франция, Розенкройцерска Апостолическа Църква в Брюксел, Отроци на Мрака или Зелен Орден на Златния Бряг (тези може би не, кой знае на какъв език пишат), Херметическа Общност от Монтевидео, Национален Кабалистичен Институт в Манхатън, Централен Храм на Херметическата наука — Охайо, „Tetra-Gnosis“ в Чикаго, Древни Братя на Розенкройцерите в Сен Сир-сюр-Мер, Йоанитско Братство за Възраждането на Тамплиерите в Касел, Международно Братство на Изида в Гренобъл, Древни Посветени Баварци от Сан Франциско, Светилище на Гносиса в Шерман Оукс, Американска Фондация Граал, „Sociedade do Graal do Brasil“^[210], Херметическо Братство в Луксор, Розенкройцерски лекторат в Холандия, Движение на Свещения Граал в Страсбург, Орден на Анубис в Ню Йорк, Храм на Черния Пентакул в Манчестър, Приятели на Вотан във Флорида, Орден на Жартиерата (там трябва да е намесена дори английската кралица), Орден на Врил (неонацистка масонска организация, няма адрес), Пазители на Храма в Монпелие, Върховен Орден на Слънчевия Храм в Монтекарло, Розенкройцери от Харлем (моля ви се, сега пък и негри), Вика (луциферианска организация на келтско подчинение, призовават седемдесет и двата кабалистични духа)… Е, да продължавам ли?

— Дали всички съществуват? — запита Белбо.

— О, дори има още. Хайде, на работа, направете списъка и да изпращаме. Нищо, че са в чужбина. Между тези хора новините бързо се разпространяват. Сега ни остава само едно. Трябва да обиколим съответните книжарници и да говорим не само с книжарите, но и с клиентите. Между другото споменавайте, че съществува такава и такава поредица.

Диоталеви отбеляза, че не можем да се занимаваме самите ние с такава работа и че ще трябва да се намерят специални хора за пропагандата, а Гарамонд му отвърна, че било наша работа да ги намерим.

— Но никакви разходи, — допълни.

 

 

— Ама че задача! — възкликна Белбо, когато се върнахме в стаята.

Но подземните богове ни закриляха, защото точно в този миг влезе Лоренца Пелегрини, по-слънчева от всякога. Лицето на Белбо се озари. Тя видя дипляната и попита какво представлява.

След като научи за проекта на съседното издателство, и тя се запали:

— Чудесна идея! Имам един изключително симпатичен приятел, бивш уругвайски тупамаро, който работи в списание „Пикатрикс“, той непрекъснато ме води на спиритически сеанси. Сближих се с една невероятна ектоплазма^[211], която, щом се материализира, винаги пита за мен.

Белбо изгледа Лоренца така, сякаш искаше да я попита нещо, но се отказа. Мисля, че беше свикнал да очаква от нея най-странни познанства, но бе решил да внимава само с тези, които можеха да хвърлят сянка върху неговите любовни отношения (дали я обичаше?). И при това споменаване на „Пикатрикс“ той бе отбелязал не толкова аналогията с полковника, колкото присъствието на прекалено симпатичния уругваец. Но Лоренца вече говореше за друго и разказваше как посещавала много от тези малки книжарници, където се продавали книги, каквито „Разбулената Изида“ би публикувала.

— Не мога да ви опиша какво представляват — продължаваше тя.

— Има всичко: лечебни треви, упътване как да създадеш хомункулус, точно както Фауст с Троянската Елена, о, Якопо, дай да го направим, много ми се иска да си имам един хомункулус от теб, ще си го гледаме като дакелче. Много е просто, както се казва в книгата, трябва само една чашка човешко семе, надявам се, няма да ти е трудно, недей се изчервява така глупаво, после го смесваш с хипоменей, което било някаква течност, секретена… не… Как се казва?

— Секретирана — подсказа Диоталеви.

— Така ли? Както и да е, дето я секретират бременните кобили, знам, че това е най-трудното. Ако бях бременна кобила, никога нямаше да позволя да ми вземат хипоменея, особено ако са непознати, но пък навярно го има готово, като agarbatties^[212]… След това слагаш всичко в един съд, оставяш го да кисне четиридесет дни и после малко по малко виждаш как се образува телцето, зародишчето, което през следващите месеци става прелестен хомункулус, излиза и започва да ти служи. Мисля, че са безсмъртни и може дори да ти носи цветя на гроба, когато умреш!

— А кого срещаш в тези книжарници? — запита Белбо.

— Невероятни хора, хора, които говорят като ангели, които правят злато, освен това професионални магьосници с лица на професионални магьосници…

— Какви са лицата на професионалните магьосници?

— Винаги са с орлови носове, вежди като руснаци и очи на ястреби, косите им са дълги до раменете като на старите художници и имат бради, но не гъсти, и с празно място между брадичката и скулите, а мустаците им стърчат и закриват отчасти горната устна, защото зъбите им, горките, криви и сгъчкани едни върху други, са издадени напред. С тия зъби не би трябвало да се усмихват, но непрекъснато се хилят, макар че очите им (казах ли ви, че са като на ястреби?) те гледат много особено.

— Facies hermetica — уточни Диоталеви.

— Така ли? Добре, значи ме разбирате. Когато някой влезе да търси някоя книга, да речем, със заклинания срещу зли духове, те веднага съветват продавача да предложи на клиента определено заглавие, което, естествено, се оказва, че липсва в книжарницата. А ако се разприказваш с тях и ги питаш дали от въпросната книга ще има ефект, усмихват се отново снизходително, като че говорят с дете, и ти обясняват, че човек много трябва да внимава с този род неща. След това започват да ти изброяват случаи, при които дяволите са сторвали ужасяващи неща на техни познати, ти се изплашваш, а те те успокояват, като казват, че в повечето случаи е ставало дума само за истерия. Общо взето, никога не знаеш дали си вярват, или не. Понякога книжарите са ми подарявали ароматични пръчици, а веднъж един ми даде една ръчичка от слонова кост против уроки.

— Ако искаш — каза й тогава Белбо, — като обикаляш по тези места, запитай дали знаят нещо за тази нова поредица на „Мануцио“ и дори им покажи дипляната.

 

 

Лоренца си тръгна, отнасяйки със себе си десетина дипляни. Смятах, че през следващите седмици и тя ще работи усърдно като нас, но не си представях, че нещата ще се развият толкова бързо. Само след няколко месеца госпожа Грация вече не можеше да удържа диаболистите, както бяхме нарекли онези „сефета“, които се занимаваха с окултизъм. И както прилягаше на тяхната природа, те бяха легион.