Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il pendolo di Foucault, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Бояна Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Конспиративен трилър
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
-
- XX век
- Линеен сюжет с отклонения
- Студената война
- Тайни и загадки
- Теория на игрите
- Теория на конспирацията
- Оценка
- 5,3 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- waterjess(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2015 г.)
- Източник
- sfbg.us
Издание:
Умберто Еко. Махалото на Фуко
Френска. Първо издание
Народна култура, София, 1992
Редактор: Силвия Вагенщайн
Художник: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-04-0027-9
Umberto Eco
Il pendolo di Foucault
© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988
Встъпителна студия © Ивайло Знеполски
Превод © Бояна Петрова
Ч 830–3
Литературна група — ХЛ
Излязла от печат: юни 1992 г.
Формат 60×90/16
Печатни коли 34. Издателски коли 34
Набор ДФ „Народна култура“
Печат ДФ „София-принт“ — София
История
- —Корекция
- —Сканиране на още картинки от NomaD
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко | |
Il pendolo di Foucault | |
Автор | Умберто Еко |
---|---|
Създаване | 1988 г. Италия |
Първо издание | 1988 г. Италия |
Издателство | Бомпиани |
Оригинален език | италиански |
Жанр | роман |
Вид | Спекулативна фантастика |
Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.
Външни препратки
- „Махалото на Фуко“ на сайта „Моята библиотека“
- List of Eco's fiction with short introductions на сайта The Modern Word
- Foucaultspendulum.org: Цифрови илюстрации, базирани на книгата
|
4
Онзи, който се стреми да проникне в Розетата на Философите без ключ, прилича на човек, който иска да ходи, а няма крака.
Не виждах друго. Трябваше да го търся в дискетите на компютъра. Бяха подредени по номера и си казах, че мога спокойно да започна с първата. Но Белбо беше споменал за кодова дума. Винаги е проявявал ревност към тайните на Абулафия.
И наистина, още щом заредих дискетата, на екрана се появи текст, който ме питаше: „Знаете ли кода?“ Формулата нямаше заповеден характер. Белбо беше учтив човек.
Компютърът не ти сътрудничи, знае, че трябва да получи команда; ако не я получи, мълчи. Сякаш казваше: — Хайде, всичко, което искаш да научиш, е тук, в корема ми, но колкото и да ме чешеш, стара къртицо, никога няма да го намериш. — Сега да те видим, казах си. Нали обичаше да играеш на комбинации с Диоталеви, мислеше се за Сам Спейд на издателския свят, както би казал Якопо Белбо, хайде, намери го този Малтийски сокол.
При Абулафия кодовата дума можеше да бъде от седем знака. Колко комбинации от седем букви можеха да се получат с двадесет и седемте букви на азбуката, като се изчислят и повторенията, защото нищо не ми гарантираше, че думата не е например „кадабра“? Съществуваше някаква формула и резултатът трябваше да бъде шест милиарда и нещо. Дори да имах гигантски калкулатор, способен да открие шестте милиарда комбинации със скорост един милион в секунда, пак трябваше да ги задам една по една на Абулафия, за да ги проверя, а знаех, че са му нужни около десет секунди, за да пита и после да приеме кодовата дума. Следователно, шестдесет милиарда секунди. Като се знае, че в една година секундите са малко повече от тридесет и един милиона, да ги закръглим на тридесет, времето за работа щеше да бъде около две хиляди години. Не е зле!
Трябваше да действувам по линията на предположенията. За коя дума е могъл да си помисли Белбо? Преди всичко дали е била дума, която е намерил в началото, когато е започнал да използува компютъра, или дума, която е съчинил или променил в последните дни, когато си е дал сметка, че дискетите съдържат опасен материал и че поне за него играта вече не е игра? Двата случая бяха съвсем различни.
За предпочитане беше втората хипотеза. Белбо се чувствува преследван от Плана, взима Плана насериозно (разбрах го от телефонния ни разговор) и мисли за някой термин, свързан с нашата история.
Или не: за термин, свързан с Традицията, биха могли да се досетят и Те. За миг си помислих, че може би Те бяха влезли в апартамента, бяха направили копия от дискетите и точно сега опитват всички възможни комбинации някъде далеч оттук. Виждах гигантския компютър в някой замък сред Карпатите.
Каква глупост!, казах си. Тези хора не работят с компютри, по-скоро биха гледали на дискетите като на Тората[44] и биха използували Нотарикона, Гематрията[45], Темурата[46], и то за толкова време, колкото бе изминало от създаването на „Сефер Йецира“[47]. Все пак предположението не трябваше да се пренебрегва. Те, ако съществуваха, щяха да разсъждават по линия на кабалистиката, и ако Белбо е бил убеден, че съществуват, навярно е тръгнал по същия път.
За всеки случай опитах с десетте сефири: Кетер, Хохма, Бина, Хесед, Гевура, Тиферет, Нецах, Од, Йесод, Малхут, и добавих дори Шехина[48]… Разбира се, нищо не се получи, това беше първата мисъл, която щеше да мине всекиму.
Все пак думата трябваше да е нещо очевидно, което идва наум едва ли не от само себе си, защото, когато работиш над един текст, при това така трескаво, както бе работил Белбо през последните дни, не можеш да се измъкнеш от контекста, в който живееш. Немислимо е да е полудял по Плана и да му е дошъл наум, да речем, Линкълн или Момбаса. Трябваше да е нещо, свързано с Плана. Но какво?
Опитах се да се потопя в умствените процеси на Белбо, който бе писал, пушейки нервно, пиейки и озъртайки се наоколо.
Отидох в кухнята да си налея малко уиски в единствената чиста чаша, която намерих, върнах се при компютъра, седнах на стола, облегнах се назад, вдигнах крака на масата, като отпивах от чашата на малки глътки (нали така правеше Сам Спейд, не, май че беше Марлоу?) и се оглеждах. Книгите бяха много далеч и заглавията по гърбовете им не можеха да се прочетат. Затворих очи, после ги отворих. Пред мен беше старата гравюра. Типична розенкройцеровска алегория от седемнадесети век, цялата изпълнена със закодирани послания, адресирани до членовете на Братството. Естествено, представяше Храма на Розенкройцерите — кула с купол, по всички правила на ренесансовата иконография, християнска и еврейска, според която Храмът в Йерусалим е изграден по модела на Омаровата джамия.
Пейзажът около кулата беше несъразмерен и населен с най-невероятни същества, също като онези ребуси, на които се виждат дворец, жаба на преден план, магаре със самар, крал, който получава дар от паж. Тук долу, вляво, един благородник се измъкваше от кладенец, заловен за скрипец, който чрез система от абсурдни макари и провирайки се през кръгъл прозорец, бе закачен за някаква точка вътре в кулата. В центъра, един конник и един пешеходец, вдясно, коленичил поклонник, който се подпира на огромна котва, държейки я като тояга. Вдясно, почти срещу кулата, висока скала, от чийто връх пада човек, изпуснал меча и шапката си, а точно от другата страна, в далечината, се виждаше Арарат с Ноевия ковчег, заседнал на върха. Горе, в двата ъгъла, имаше два облака, осветени в центъра от по една звезда, насочваща към кулата сноп лъчи, около които се рееха две фигури: гол мъж с увита около тялото змия и лебед. Горе, в средата, облак, над който се четеше думата „ORIENS“[49], написана с еврейски букви, и от който се подаваше ръката на Бог, хванала опънат конец, държащ изправена кулата.
Кулата беше на колела, първият етаж имаше квадратна основа, с прозорци, врата и подвижен мост на дясната страна; завършваше с нещо като околовръстна тераса с четири наблюдателници в ъглите, във всяка от които стоеше мъж, въоръжен с щит (с надпис на еврейски) и с палмова клонка в ръка. Всъщност се виждаха само трима, а четвъртият се отгатваше, защото бе скрит зад осмоъгълния купол, над който се издигаше друга, също осмоъгълна куличка, от стените на която се подаваха чифт големи криле. Отгоре се издигаше по-малък купол с квадратна куличка-камбанария, през чиито арки, поддържани от тънки колонки, се виждаше вътрешността с камбаната. И най-сетне идваше ред на последния купол, четиристенен, за който бе прикрепен божественият конец. От двете му страни се четеше думата FAMA[50], а над последния купол се развяваше лента с надпис: Collegium Fraternitatis[51].
Но странностите не свършваха дотук, защото от два други кръгли прозореца на кулата се подаваха вляво, огромна ръка, несъразмерна спрямо другите фигури, държаща меч, която сякаш принадлежеше на крилатото същество, затворено в кулата, и вдясно, един голям тромпет. Отново тромпет…
Направи ми впечатление броят на прозорците в кулата: прекалено много и прекалено симетрични в горната част, а долу, при основата, разположени съвсем случайно. От кулата се виждаха само две страни, но човек можеше да предположи, по силата на симетрията, че на другите две има още една врата и още толкова правоъгълни и кръгли прозорци. Следователно: четири арки на камбанарията, осем прозореца на по-долната част, четири наблюдателници, шест отвора на източната и западната фасада, четиринадесет, на южната и северната. Направих сметката — тридесет и шест отвора.
Тридесет и шест. Повече от десет години това число ме преследваше. Заедно със сто и двадесет. Розенкройцерите. Сто и двадесет, разделено на тридесет и шест, даваше, до седмата цифра — 3,333333. Щеше да е прекалено хубаво, но все пак трябваше да опитам. Опитах. Нищо не излезе.
Дойде ми наум, че ако умножа по две това число, се получава приблизително числото на Звяра — 666[52]. Но и това предположение се оказа твърде фантастично.
Изведнъж обаче погледът ми се спря на централния облак, този с божествената ръка. Прекалено ясно личаха еврейските букви, виждах ги дори от стола си. Но Белбо не е могъл да пише еврейски букви на Абулафия. Вгледах се: разбира се, че ги познавах, от дясно на ляво — йод, хе, вав, хе. IAHVEH, името на Бог.