Умберто Еко
Махалото на Фуко (30)

30

И вече прочутото Братство на Розенкройцерите обявява, че по целия свят се разпространяват умопомрачителни предсказания. И наистина, едва-що тези фантасмагории се появяват (макар „Fama Fraternitatis“ и „Confessio“ да доказват, че става дума за най-обикновено развлечение на извратени умове), веднага се пораждат надежди за всеобща реформа, както и отчасти смешни и абсурдни, отчасти невероятни неща. Така честни и почтени хора от различни страни стават за посмешище само и само да получат тяхната закрила или да убедят себе си, че искат да се разкрият пред тези братя… чрез Огледалото на Соломон^[152] или друг окултен начин.

(Кристоф фон Безолд, Послеслов към „За Испанската монархия“ на Томазо Кампанела / Christoph von Besold (?), Appendice a Tommoso Campanella, Von der Spanischen Monarchy, 1623)

Тогава идваше най-хубавото и след връщането на Ампаро вече бях в състояние да предвидя прекрасни неща.

— Невероятна история. Манифестите се появяват във време, когато подобни текстове никнат като гъби, всички се стремят към обновяване, златен век, мечтаната страна за духа. Кой се рови из магически текстове, кой нагрява котли, за да получи скъпоценни метали, кой се мъчи да овладее звездите, кой измисля тайни азбуки и универсални езици. В Прага Рудолф II превръща кралския двор в алхимична лаборатория, кани Комений^[153] и Джон Дий, астролога на английския двор, който разкрил всички тайни на космоса в няколко странички на своята „Monas lerogliphica“^[154]. Лекарят на Рудолф II е онзи Михаел Майер, който е написал книга за визуалните и музикалните знаци, „Бягащата Аталанта“, една бърканица от философски яйца, дракони, захапали опашките си, сфинксове; няма нищо по-съдържателно от тайното число, всичко символизира нещо друго. Даваш ли си сметка: Галилей хвърля камък от кулата в Пиза, Ришельо играе „Монополи“ с половин Европа и тук всички въртят ококорени очи, за да четат знаците на света. Какви ми ги разправяте, никакво свободно падане на телата, никакво земно притегляне, тук отдолу (дори отгоре) има нещо друго. Казвам ви го: abracadabra. Торичели изобретил барометъра, а те се занимавали с балет, шадравани и фойерверки в Палатинските градини на Хайделберг. И точно тогава избухва стогодишната война.

— Кой знае колко е била доволна Майка Кураж.

— Но и те невинаги са се удоволствували. Палатинският електор^[155] от деветнадесета приема короната на Бохемия, мисля, че го прави, защото умира от желание да властвува над Прага, вълшебния град, но Хабсбургите година по-късно го заковават на Монблан, в Прага масово унищожават протестантите. На Коменски му изгарят къщата, библиотеката, убиват жена му и сина му и той бяга от двор на двор и повтаря колко велика и изпълнена с надежди е идеята на Розенкройцерите.

— И той, нещастният, сигурно е искал да се утеши с барометъра? Но извинявай за момент, знаеш ли, ние, жените, не приемаме така изведнъж нещата като вас: кой е писал тези манифести?

— Ето това е най-интересното, че не се знае. Остави ме да разбера, почеши ме по благородния герб… не, между плешките, не, по-горе, не, по-наляво, да, там. И така, в това германско обкръжение има невероятни личности. Например Шимон Щудион, който пише „Naometria“, окултен трактат за размерите на Соломоновия храм, Хайнрих Кунрат, който пише „Amphitheatrum sapientiae aeternae“^[156], пълен с алегории от еврейските азбуки и кабалистичните пещери, които навярно са вдъхновили авторите на „Fama Fraternitatis“. Те сигурно са приятели на една от десетте хиляди секти на утописти от християнското възраждане. Общественото мнение твърди, че авторът бил някой си Йохан Валентин Андрее, който година по-късно публикува „Алхимическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, но го бил писал като млад, следователно идеята на Розенкройцерите му се е въртяла в главата отдавна. Около него в Тюбинген имало и други ентусиасти, мечтаели за република в Константинопол, може би са се обединили. Но, изглежда, са го направили на шега, като игра, не са мислели действително да създадат хаоса, който са натворили. Андрее после цял живот се кълне, че манифестите не ги бил писал той, че във всички случаи бил един lusus^[157], един ludibrium^[158], една лудория, изтъква академичния си авторитет, разгневява се, казва, че Розенкройцерите, дори да са съществували, били всичките измамници. Но нищо. Едва се появяват манифестите, хората, изглежда, само това чакали. Учени от цяла Европа най-сериозно пишат на Розенкройцерите и понеже не знаят къде да ги намерят, изпращат отворени писма, публикуват бюлетини и книги. Още на същата година Майер издава „Arcana Arcanissima“^[159], в която не споменава Розенкройцерите, но всички са убедени, че говори за тях и че знае повече, отколкото казва. Някои се фукат, че са чели „Fama Fraternitatis“ още в ръкопис. Аз не мисля, че е било толкова просто по онова време да се подготви една книга, при това с гравюри, но Робърт Флъд^[160] през същата тази 1615 година пуска на пазара (при това пише в Англия, а печата в Лайден, изчислява дори времето за пътуването на коректурите) една „Apologia compendiaria Fraternitatem de Rosea Cruce suspicionis et infamiis maculis aspersam, veritatem quasi Fluctibus abluens et abstergens“^[161], за да защити Розенкройцерите и да ги освободи от подозренията, от „петната“, с които са омърсени и това означава, че вече се развихря спор между Бохемия, Германия, Англия, Холандия, и всичко това пренасяно от пратеници на коне и пътуващи ерудити.

— А Розенкройцерите?

— Мълчат като гроб. Post сто и двадесет години patebo, виж ми окото… Наблюдават от своя дворец. Мисля, че именно тяхното мълчание е възбудило духовете. Щом не отговарят, значи наистина съществуват. През 1617 година Флъд пише един „Tractatus apologeticus integritatem societatis de Rosea Cruce defendens“^[162], а някой си Алозиус Марлиан казва, че е дошъл моментът да се разкрие тайната на Розенкройцерите.

— И я разкрива?

— Как не! Само усложнява положението. Понеже изчислява, че ако от 1618 се извадят 188-те години, обещани от Розенкройцерите, се получава 1430, а това е годината, в която за първи път се присъжда орденът „Златно руно“.

— Е, и какво общо има?

— Не разбирам защо 188 години да са 120, но когато човек иска да прави мистични изваждания и събирания, сметките винаги излизат. Колкото до „Златното руно“, то е Златното руно на аргонавтите и от сигурен източник зная, че то пък има нещо общо със свещения Граал и следователно, ако разрешиш, и с Тамплиерите. Но това не е всичко. Между седемнадесета и деветнадесета Флъд, който явно е публикувал повече от Агата Кристи, дава за печат други четири книги, между които своята „Utriusque cosmi historia“^[163], нещо като кратки есета за вселената, илюстрирана, силно розенкройцерска. Майер запретва ръкави и издава своята „Silentium post clamores“^[164], в която твърди, че братството съществува и че е свързано не само със „Златното руно“, но и с „Ордена на Жартиерата“. Той обаче бил твърде обикновен човек, за да бъде приет в него. Представи си какви са били европейските учени. Ако не приемат такива като Майер, значи става дума за нещо наистина изключително. И след това вече всички от кол и въже започват да напират да бъдат приети. Всички повтарят, че Розенкройцерите съществуват, всички признават, че никога не са ги виждали, всички пишат, сякаш определят някаква среща или искат аудиенция, никой не е толкова безочлив да каже: мене ме приеха, други говорят, че не съществуват, защото никой не ги е потърсил, трети казват, че съществуват именно за да ги потърсят.

— А Розенкройцерите си мълчат.

— Като риби.

— Отвори си устата. Нали искаш мамая?

— Ох, че е вкусно… Междувременно избухва Тридесетгодишната война и Йохан Валентин Андрее пише „Turris Babel“ — „Вавилонската кула“, за да обещае, че най-късно след година Антихристът ще бъде победен, докато някой си Мундус издава „Tintinnabulum sophorum“^[165].

— Ах, че хубаво звучи: тинтинабулум!

— … От което не разбирам какво точно иска да каже, но във всеки случай е ясно, че Кампанела или някой друг от негово име се намесва в „Monarchia Spagnola“^[166], за да потвърди, че цялата розенкройцерска история е била само развлечение на покварени умове… И толкова. Между 1621 и 1623 година всички замлъкват.

— Така, без нищо ли?

— Да. Уморили са се. Като „Бийтълс“. Но само в Германия. Защото историята наподобява отровен облак. Пренася се във Франция. Една хубава сутрин на 1623 година по стените на Париж се появяват манифести на Розенкройцерите, които предупреждават мирните граждани, че избраниците от главната квартира на Братството са се преместили там и са готови да записват желаещите. Но според друга версия манифестите недвусмислено обявявали, че ставало дума за тридесет и шестима невидими, пръснати по света на групи по шестима, които имали способността да правят невидими и своите привърженици… По дяволите, отново тези тридесет и шестима!…

— Кои са те?

— Същите от моя тамплиерски документ.

— Хора без въображение. И после?

— После се създава масова психоза: едни ги защитават, други искат да ги видят, трети пък ги обвиняват в черна магия, алхимия и ерес, намесват и Астарта^[167], която ги правела богати, силни, способни да прелитат от едно място на друго, с една дума, скандалът на деня.

— Хитреци са тези Розенкройцери. Каквото и да пуснеш в Париж, то става на мода.

— Май че имаш право, защото чуй сега какво се случва, леле, какво време! Самият Декарт няколко години по-рано бил заминал за Германия да ги търси, но неговият биограф казва, че не ги намерил, защото, както знаем, те се прикривали под фалшива външност. Когато се връща в Париж, вече след появата на манифестите, Декарт научава, че всички го смятат за Розенкройцер. При тогавашната ситуация не му е било кой знае колко весело, а освен това създавало проблеми на неговия приятел Мерсен^[168], който вече бил прогърмял ушите на всички, че Розенкройцерите били долни същества, бунтари, магьосници, кабалисти, че имали намерение да насаждат извратени доктрини. И тогава, какво мислиш, че прави Декарт? Започва да се показва навсякъде, където може. И понеже всички го виждат и не могат да отрекат, че го виждат, това било знак, че не е невидим и следователно, че не е Розенкройцер.

— Съвсем по метода.

— Разбира се, не е било достатъчно да отрича. Тогава положението било такова, че ако някой те срещне и ти каже: „Добър ден, аз съм Розенкройцер“, това е знак, че не е. Розенкройцер, който уважава себе си, не би го казал. Нещо повече, дори би го отричал на висок глас.

— Но пък не може да се каже, че този, който твърди, че не е Розенкройцер, непременно е такъв, защото, ако аз например казвам, че не съм, не значи, че съм, щом го отричам.

— Но със самия факт, че го отричаш, вече ставаш подозрителна.

— Не е така. Защото какво би направил един Розенкройцер, като знае, че хората не вярват на тези, които твърдят, че са, и подозират онези, които твърдят, че не са? Започва да твърди, че е, за да заблуди, че не е.

— Боже мой! Значи от сега нататък всички, които казват, че са Розенкройцери, лъжат, но всъщност наистина са такива! О, не, не, Ампаро, нека не попадаме в техния капан. Те имат шпиони навсякъде, дори под това легло, и следователно вече знаят, че ние знаем. И значи ще твърдят, че не са.

— Започвам да се страхувам.

— Успокой се, миличка, те са тук, но колко съм глупав! Когато казват, че не са, аз ще мисля, че са, и така веднага ще ги разпознавам. Разпознатият Розенкройцер е половин Розенкройцер. Той става безопасен и можеш да го изгониш през прозореца като муха.

— А Алие? Той се мъчи да ни убеди, че е граф Сен-Жермен. Естествено, докато ние се убедим, че не е. Следователно е Розенкройцер. Или не е?

— Слушай, Ампаро, хайде да спим.

— А, не. Сега искам да чуя края.

— Това е. Всеобщо разложение. Всички са Розенкройцери. През двадесет и седма се появява „Новата Атлантида“ на Бейкън и читателите смятат, че той говори за страната на Розенкройцерите, макар той изобщо да не ги споменава. Нещастният Йохан Валентин Андрее умира, продължавайки да се кълне или че не е виновен той, или че ако е виновен, го е направил на шега, но стореното е сторено. Имайки предимството, че не съществуват, Розенкройцерите са навсякъде.

— Като Господ-Бог…

— Чакай, чакай… Я да видим, значи Матей, Лука, Марк и Йоан били четирима веселяци, които се събрали някъде и решили да изиграят шега, като измислят една личност, уговарят се в общи линии за основните факти и после, давай, за останалото всеки е свободен, а след това ще се види кой е съчинил най-сполучливия разказ. И така, четиримата приятели се събират, разменят си писанията и започват да се критикуват един друг: Матей е най-правдоподобен, но набляга прекалено много на историята с пророка. Марк се е справил доста добре, но е малко разхвърлян, Лука е най-елегантен, трябва да му се признае, Йоан прекалява с философията… Но, общо взето, книгите се харесват, тръгват от ръка на ръка и когато четиримата си дават сметка какво става, вече е късно. Павел вече е срещнал Иисус по пътя за Дамаск. Плиний започва своята анкета по заповед на разтревожения император, цял куп апокрифи твърдят, че и те знаят сума подробности… Ти, апокрифен читателю, мое подобие, мой братко…^[169] Петър се навива, изживява се насериозно, Йоан заплашва, че ще разкрие истината, Петър и Павел го залавят, оковават го на остров Патмос и горкичкият получава халюцинации: вижда скакалци на рамката на леглото, накарайте тези тръби да млъкнат, откъде иде тази кръв… И се пуска слух, че пие, че е от склерозата… А ако наистина е станало по този начин?

— Така е било. Чети Фойербах вместо тези книжки.

— Ампаро, съмва се вече.

— Ние сме луди.

— „Зората с пръсти на Розенкройцери леко милва вълните…“^[170]

— Да, добре. Това е Йеманжа, чуваш ли я?

— Готова ли си за една розенкройцерска тайна?

— Един тинтинабулум ли?

— Ти си моята „Бягаща Аталанта“.

— О, моя Вавилонска куло…

— Искам Златното руно, бледо и розово като морска раковина…^[171]

— Шш-т… Silentio post clamores.