Умберто Еко
Махалото на Фуко (21)

21

Свещеният Граал… тежи толкова,/ че на създанията, изпаднали в грях,/ не е дадено да го помръднат от мястото му.

(Волфрам фон Ешенбах, „Парсифал“, IX, с. 477)^[1]

 

Полковникът не ми хареса, но събуди интереса ми. Човек може да съзерцава дълго, очарован, и един зелен гущер. Поглъщах първите капки отрова, която щеше да доведе всички ни до гибел.

Отидох отново при Белбо на другия ден следобед и разменихме няколко думи за нашия посетител. Белбо каза, че му се е сторил митоман.

— Видяхте ли как цитираше онзи Ракоски ли беше, Ростропович ли, като че ли е Кант?

— Освен това тази история е позната — отвърнах. — Инголф е бил луд, който е вярвал в нея. А полковникът е луд, който вярва на Инголф.

— Може би е вярвал в него вчера, но днес вярва в нещо друго. Ще ви кажа: вчера, преди да се разделим с него, му определих среща за днес с… с един друг издател, една добра фирма, готова да публикува книги, които авторът сам финансира. Изглежда, се запали. Но преди малко разбрах, че не е отишъл на срещата. При това погледнете, оставил ми е тук фотокопието на посланието. Зарязва, където му падне, тайната на Тамплиерите. Какво да се прави, хора…

В този миг иззвъня телефонът. Белбо вдигна слушалката.

— Моля? Да, Белбо, издателство „Гарамонд“. Добър ден, кой е?… Да, вчера следобед беше тук, предлагаше ми една книга… Извинете, това е издателска тайна, но ако ми обясните… — Заслуша се няколко секунди, след това ме погледна пребледнял и ми съобщи: — Убили са полковника. — После заговори отново на слушалката: — Извинете, обясних на Казобон, един мой сътрудник, който също присъствуваше на срещата вчера… Да, полковник Арденти вчера дойде да ни предложи своя проект, една история, която ми се стори твърде несъстоятелна, за някакво съкровище на Тамплиерите, рицари от Средновековието…

Инстинктивно покри с длан микрофона, сякаш за да изолира слушателя, после видя, че го наблюдавам, дръпна ръката си и заговори с известна неохота:

— Не, господин Де Анджелис, това лице говореше за книга, която иска да напише, но в най-общи линии… Моля?… И двамата ли? Сега? Повторете адреса, ако обичате.

Затвори телефона. Остана мълчалив няколко секунди, потропвайки с пръсти по писалището.

— Извинявайте, Казобон, съжалявам, че без да искам, забърках и вас. Беше толкова изненадващо. Обади се един комисар, някой си Де Анджелис. Изглежда, че полковникът бил отседнал в някакъв пансион и се говорело, че са го намерили мъртъв вчера през нощта…

— Говорело се? Този комисар не знае ли дали е истина?

— Странно, но не е знаел. Изглежда, че името ми и часът на срещата са били записани в някакъв бележник. Мисля, че ние сме единствената им следа. Какво да правим, трябва да вървим.

Повикахме такси. По пътя Белбо ме хвана за лакътя.

— Вероятно става дума за съвпадение. Във всички случаи, може и да имам изкривено мислене, но в нашия край се казва: „По-добре да не се споменават имена.“ Има една коледна сценка на диалект, която отивах да гледам като малък, едно религиозно представление с пастири, за които не се разбираше дали идват от Витлеем или от долината на По… Пристигат влъхвите и питат слугата на пастира как се нарича господарят му и момчето отговаря: „Джелиндо.“ Когато Джелиндо научава, взима една пръчка и набива момчето, защото, казал му, имената не се дават на първия срещнат… С една дума, ако сте съгласен, полковникът не ни е споменавал нищо за Инголф, нито пък за посланието от Провенс.

— Не искаме да ни сполети съдбата на Инголф — отвърнах, опитвайки се да се пошегувам.

— Повтарям ви, че това е една глупост. Но в някои случаи е по-добре човек да стои настрани.

Казах, че съм съгласен, но вътрешно бях смутен. В края на краищата бях студент, който участвуваше в шествия, и срещите с полицията съвсем не ми бяха приятни. Пристигнахме в пансиона. Не беше кой знае колко представителен и се намираше в един от крайните квартали. Веднага се запътихме към апартамента, така го наричаха, на полковник Арденти. По стълбището — полицаи. Вкараха ни в номер 27 (седем и две — девет, помислих си): спалня, холче с масичка, малка кухня, баня с душ, без завеси, през полуотворената врата не се виждаше дали има биде, но в такъв пансион това беше може би първото и единствено удобство, което изискваха наемателите. Бедна мебелировка, малко лични вещи, но всичко много разхвърляно, някой беше ровил припряно. Може би полицаите. Преброих десетина, половината цивилни, половината в униформа.

Посрещна ни млад мъж, с доста дълги коси.

— Аз съм Де Анджелис. Доктор Белбо? Доктор Казобон?

— Още не съм завършил^[124] — отбелязах.

— Учете, учете. Ако не завършите, няма да можете да се явите на конкурса за полицията, а не знаете какво губите. — Изглеждаше недоволен. — Ще ме извините, но веднага започваме с формалностите. Ето паспорта, който е принадлежал на обитателя на тази стая, регистриран като полковник Арденти. Познавате ли го?

— Да, той е — отвърна Белбо. — Но ми помогнете да се ориентирам. По телефона не разбрах дали е умрял, или е…

— Ще бъда доволен, ако вие ми го кажете — прекъсна го Де Анджелис с гримаса. — Но все пак смятам, че имате право да узнаете повече. И така, господин Арденти, или полковник Арденти, е отседнал тук за четири дни. Забелязали сте вероятно, че не е най-луксозното място. Тук са портиерът, който си ляга в единадесет, защото наемателите си имат ключ от входната врата, една-две чистачки, които идват сутрин, и един старец алкохолик, който изпълнява функциите на куриер и носи пиене в стаите на клиентите, които позвънят. Подчертавам, алкохолик, при това склеротик. Цяло мъчение беше да го разпитваме. Портиерът твърди, че му се привиждат призраци и вече бил подплашил някои наематели. Снощи към десет портиерът видял Арденти да се прибира заедно с още двама, които поканил в стаята си. Тук биха пуснали и цяла банда травестити, а камо ли двама нормални, макар че според портиера говорели с чуждестранен акцент. В десет и половина Арденти повиква стареца и си поръчва бутилка уиски, една минерална вода и три чаши. Към един, един и половина старецът чува, че се звъни от стая 27, на пресекулки, твърди той. Но по състоянието, в което го заварихме днес сутринта, в този час на нощта сигурно вече е бил обърнал доста чашки, и то от най-силното. Старецът се качва, чука, никой не му отговаря, отваря вратата с шперца, намира всичко обърнато наопаки, както е и сега, а на леглото — полковника, с превързани очи и парче тел, стегнато около врата. Тогава слиза тичешком, събужда портиера, но и двамата нямат желание да се качат отново, вдигат телефона, но линията сякаш е прекъсната. Тази сутрин беше наред, но нека им вярваме. Тогава портиерът изтичва до площадчето отсреща, където има автомат, за да се свърже с полицията, а в това време старецът се довлича до противоположния ъгъл, където живее един лекар. С други думи, бавят се двадесетина минути, връщат се, изчакват долу, изплашени, в това време лекарят се е облякъл и пристига почти заедно с „пантерата“ на полицията. Качват се в двадесет и седма, но не намират никого на леглото.

— Как така никого?

— Нямало никакъв труп. От този момент лекарят се прибира у дома си, а моите колеги заварват това, което виждате. Разпитват стареца и портиера, казах ви с какъв резултат. Къде са отишли двамата мъже, които са се качили с Арденти в десет часа? Не се знае, може да са излезли между единадесет и един, без някой да ги е забелязал. Били ли са още в стаята, когато е влязъл старецът? Не се знае, той е останал за минута и не е надникнал нито в кухнята, нито в тоалетната. Може да са излезли, докато двамата старци обикаляли да търсят помощ, и да са изнесли трупа. Не е изключено, защото съществува една външна стълба, която води към задния двор, а оттам се излиза на страничната уличка. Но преди всичко имало ли е изобщо труп, или полковникът е излязъл заедно с двамата мъже, а старецът е сънувал тази история? Портиерът настоява, че той не за пръв път разправя врели-некипели, преди години бил казал например, че видял една наемателка, която била обесена гола, но половин час по-късно наемателката се прибрала здрава-здравеничка, а под дюшека на стареца намерили порнографско списание. А може да му е хрумнало да надзърне в стаята на жената и да е видял завесата, която се олюлявала в сумрака. Малкото сигурни факти са, че стаята не е в нормално състояние и че Арденти е изчезнал. Но аз твърде много говоря. Сега е ваш ред, доктор Белбо. Единствената следа, която намерихме, е листът до масичката. „14 ч, хотел «Принчипе е Савоя», господин Ракоски; 17 ч, «Гарамонд», доктор Белбо“. Вие потвърдихте, че е идвал при вас. Сега разкажете какво се случи.