Умберто Еко
Махалото на Фуко (2)

2

Притежаваме различни чудати Часовници и други Механизми, които извършват Последователни движения… Освен това имаме Къщи на сетивните измами, в които с успех осъществяваме всякакъв вид Манипулации, Лъжливи видения, Заблуди и Илюзии… Това са, сине мой, богатствата на Соломоновия храм.

(Франсис Бейкън, „Новата Атлантида“, изд. „Роули“ / Francis Bacon, New Allantis ed. Rawley, London, Лондон, 1627, с. 41–42)

Възвърнах си контрола над нервите и въображението. Трябваше да играя с ирония, както бях играл само допреди няколко дни, без да се увличам. Намирах се в музей и се налагаше да бъда хитър и прозорлив до краен предел.

Погледнах с надежда към аеропланите над главата си: дали не можех да се покатеря в кабината на някой двуплощник и да дочакам нощта, сякаш прелитам Ламанша, предвкусвайки „Почетния легион“. Марките на автомобилите край мен звучаха с трогателна носталгия… „Испано-Суиса — 1932“, красив и гостоприемен. Неизползуваем обаче, защото се намираше много близо до касата. Макар че бих могъл да излъжа пазача, ако носех голф и кожен шлем и кавалерствувах на дама в красив джемпър, с шапка като каска и прическа „а ла гарсон“. Моделът „Ситроен С 64“ от 1931-ва бе представен в разрез — чудесно нагледно пособие, но невъзможно скривалище. А да не говорим за парната машина на Кюньо^[17], огромна, цялата заета от котела, тенджерата или там както му казват. Трябваше да погледна вдясно, където покрай стената бяха наредени велосипедите с големи колела, подобни на цветя, бързоходите на барон Дре^[18], еднопедалите, спомен от кавалерите с цилиндри, които са размахвали крачки из Булонския лес, рицари, яхнали конете на прогреса.

Срещу велосипедите, цял ред разкошни каросерии, примамливи убежища. Не, не този „Панхард Динавия“ от 1945-а, много е прозрачен и тесен със своята елегантна аеродинамичност, но трябваше да огледам високото „Пежо“ 1909-а, подобно на мансарда, на царско ложе. Ако се настаня в него и потъна в кожените седалки, никой няма да ме открие. Но е трудно да се вмъкна — един от пазачите е седнал на пейка точно отсреща, с гръб към велосипедите. Друго би било да се кача на стъпалцето, загърнат в пелерина с яка от скъпа кожа, докато той, с кожени гамаши и фуражка в ръка, ми отваря почтително вратичката…

Спрях погледа си за миг върху един „Обеисан“ от 1873-та, първото френско моторно превозно средство за дванадесет пасажера. Ако „Пежото“ беше апартамент, то това беше цял замък. Но не можех и да помисля да се кача в него, без да привлека вниманието на всички. Колко е трудно човек да се скрие, когато скривалищата са „картини от една изложба“!

Прекосих отново залата: Статуята на Свободата се издигаше, „озарявайки света“, върху двуметров пиедестал, представен като нос на кораб с режещо острие. В него беше скрита нещо като караулка, в която човек можеше да застане прав и да съзерцава през един корабен илюминатор панорамата на Нюйоркския залив. Подходяща наблюдателница, когато настъпи полунощ, защото от нея в мрака бих могъл да обхвана с поглед и апсидата вляво, и централната част на църквата вдясно, а откъм гърба ще съм прикрит от голямата каменна статуя на Грам^[19], обърната към други коридори, тъй като се издигаше на нещо като трансепт. Но на светло се виждаше идеално дали в караулката има човек, тъй че и най-немарливият пазач, за да му е чиста съвестта, би надникнал вътре, след като всички посетители са излезли.

Нямах много време, в пет и половина щяха да затворят музея. Побързах да се върна при обиколната пътека. Нито един от двигателите не можеше да ми послужи за убежище, нито пък, вдясно, огромните корабни механизми, останали от някоя потънала „Лузитания“; не ми служеше и гигантският газов двигател на Льоноар^[20] със своето обилие от зъбчати колела. Не, светлината отслабваше и проникваше някак водниста през сивите прозорци и отново ме обземаше страх при мисълта, че ще се озова сред тези зверове и в светлинния сноп на електрическото фенерче ще видя в тъмното как те изникват от мрака, пъхтят с тежкото си недрено дихание, кости и вътрешности без кожа, скърцащи, вонящи на маслена слуз. Как щях да оцелея в тази изложба, която ми се струваше все по-отвратителна, на дизелови гениталии, турбинни влагалища, метални тунели, които навремето са бълвали (а може би и тази нощ щяха да бълват?) огнени езици, пари, свистения, или пък щяха да шумолят лениво като книжни хвърчила, да свирукат като щурци; как щях да оцелея между тези скелети, проява на чисто абстрактна функционалност, между тези автомати, способни да мачкат, режат, преместват, цепят, ускоряват, възпират, преглъщат с бутала и хълцат с цилиндри, да се разчленяват като зловещи марионетки, да въртят барабани, да преобразуват честоти, да превръщат енергии, да въртят волани? Те щяха да ме нападнат, насъскани от Властелините на Света, които ги бяха създали, за да свидетелствуват за грешките на Сътворението, ненужни уреди, идоли на господарите на земния свят. Как бих могъл да устоя, без да се огъна?

Да си вървя, да си вървя, истинска лудост върша, аз, недоверчивият, се уплитам в играта, която лиши от разсъдък Якопо Белбо…

 

 

Не зная дали направих добре, но тогава останах. Ако не бях останал, днес щях да узная началото, а не края на историята. Или пък щях да стоя тук, както сега, самотен на този хълм, докато кучетата лаят долу в равнината, и щях да се питам дали наистина това е краят, или краят ще настъпи едва по-късно.

 

 

Реших да продължа. Излязох от църквата, кривнах наляво покрай статуята на Грам и навлязох в една галерия. Озовах се в отдела за железниците и многоцветните умалени модели на локомотиви и вагони ми се сториха като развлекателни джунджурии, като играчки, като частици от някаква приказна миниатюрна страна… Вече започвах да свиквам с редуването на тревога и доверчивост, на ужас и блаженство (а не е ли именно това началото на болестта?) и си казах, че виденията в църквата са ме смутили, защото дойдох тук очарован от страниците, написани от Якопо Белбо, които бях разчел с цената на множество тайнствени лутания и за които при това знаех, че са фалшиви. Намирам се в музея на техниката, повтарях си, намираш се в музея на техниката, почтено място, може би малко тъпо, но все пак царство на кротки безобидни двигатели, нали знаеш какви са музеите, никой досега не е бил разкъсан от Джокондата — двуполово чудовище, Медуза само за естетите, а още по-малка опасност имаше да бъда нападнат от парната машина на Уат, която може да изплаши само аристократите, подвластни на Осиан^[21] и на неоготиката, и затова изглежда тъй трогателно търсеща компромиси, едновременно функционална и украсено по древногръцки, манивела и капител, котел и колона, колело и фронтон. Якопо Белбо, макар и отдалеч, се мъчеше да ме повлече в клопката на халюцинациите, които го бяха погубили. Дръж се като учен, казвах си. Нима специалистът по вулканите е изгорял като Емпедокъл?^[22] Нима Фрейзър е избягал в леса край езерото Неми?^[23] Хайде, нали си Сам Спейд^[24]? Трябва само да изучиш престъпния свят, това ти е занаятът! Жената, която те е омотала, накрая трябва да умре, възможно е дори от твоята собствена ръка. Сбогом, Емили, хубаво беше, но ти се оказа безсърдечна кукла!

 

 

След галерията на Транспорта обаче идва залата „Лавоазие“, предхождаща голямото стълбище, което води към горните етажи.

Тази игра на шкафове от двете страни, този вид алхимичен олтар в центъра, тази литургия на цивилизовано свещенодействие от осемнадесети век не изглеждаха случайни, напротив, бяха резултат от някаква символична стратегия.

Първо, изобилието на огледала. Ако е едно, значи се намираме в областта на човешкото, иска ти се да се огледаш. А тук не се виждаш. Търсиш се, търсиш да откриеш своето място в пространството, където огледалото да ти каже „ти си тук и си ти“, и много страдаш, измъчваш се, защото огледалата на Лавоазие, вдлъбнати или изпъкнали, те разочароват, подиграват ти се: дръпваш се назад и се откриваш, преместваш се, и вече те няма. Този театър на отраженията е бил разположен тук, за да те накара да се почувствуваш несигурен за мястото си. Сякаш ти казват: „Ти не си Махалото, нито на мястото на Махалото“. И изпитваш неувереност не само по отношение на себе си, но и по отношение на всички предмети, разположени между теб и едно друго огледало. Разбира се, физиката може да ти обясни явлението и неговата причина: вземи едно вдлъбнато огледало, което фокусира в себе си лъчите, идващи от предмета, в случая аламбик, поставен върху меден съд, и огледалото ще отрази падащите лъчи по такъв начин, че няма да видиш предмета, който стои точно срещу огледалото, но интуитивно се догаждаш, че е извън огледалото, призрачен, въздушен, висящ сред пространството и обърнат. Естествено, достатъчно е да се преместиш, и ефектът изчезва.

Но после виждаш себе си наопаки, в друго огледало.

Непоносимо.

Какво е искал да каже Лавоазие, какво са искали да ни внушат създателите на Музея? Познаваме всички магии на огледалата още от арабското средновековие, още от Алхазен^[25]. Струвало ли си е да се създават Енциклопедията на Дидро и векът на Просвещението, да се прави Революцията само с цел да се докаже, че е достатъчно да изкривиш повърхността на едно огледало, за да потънеш във въображаемото? А не е ли по-голяма илюзията на обикновеното огледало, всяка сутрин, когато се бръснеш, да виждаш отсреща другия, осъден да бъде вечно левак? Заслужаваше ли си да ти кажат това в тази зала и не ти ли го казват само за да ти внушат да виждаш по друг начин всичко останало, витрините или инструментите, които се преструват, че възхваляват предимствата на физиката и химията от века на Просвещението?

Предпазна кожена маска за опити с огън. Дали обаче е за това? Наистина ли господинът със свещите под стъкления звънец си е слагал тази муцуна на канален плъх, тази украса на подземен обитател само за да не си раздразни очите? Oh, how delicate, doctor Lavoisier!^[26] Ако си искал да изследваш кинетичната теория на газовете, защо тъй педантично си възстановил парната въртележка, това кълбо с човчица, което като се нагрее, започва да се върти и да бълва пара? Нали първият подобен уред вече е бил създаден от Херон^[27] по времето на Гносиса^[28] като допълнение към говорящите статуи и другите чудеса на египетските жреци?

А какъв е онзи апарат за изследване на ферментацията при гниенето, от 1781-ва, чудесна алюзия за вонящите чудовища на Първосъздателя? Безкраен низ от стъклени тръби, които свързват една круша с цял ред сфери и улеи, прикрепени на вилки между две колби и пренасящи от едната към другата някаква течност през серпантини, които се губят в празното… Ферментация при гниене ли? По-скоро balneum Mariae^[29], сублимация на mysterium conjunctionis^[30], производство на Еликсир!

А апаратът за ферментация на вино (отново ферментация!)? Нима наистина е само редуване на стъклени спирали, които преминават от атанор^[31] до атанор и свързват един аламбик с друг? Или пък онези очилца, миниатюрното пясъчно часовниче, малкият електроскоп, лещата, лабораторното ножче, което прилича на буква от клинообразно писмо, шпатулката с пружинка, стъкленото острие трисантиметровото тигелче от огнеупорна глина за зачеване на хомункулус с размерите на гном, миниатюрна матка за микроскопични уродчета, махагоновите кутийки, пълни с бели пергаментови пликчета, подобни на лечебните прахове на селски аптекар, изпъстрени с неразгадаеми знаци и съдържащи не минерални проби (както е обяснено), а частици от савана на Василид^[32] или кивоти с крайната кожица на Хермес Трисмегист^[33], или пък тапицерското чукче с дълга и тънка дръжка, с което ще бъде обявено началото на краткия ден на Страшния съд: цял набор квинтесенции от някаква разпродажба при Дребното племе на Авалонските елфи и накрая, тайнственото приборче за анализ на изгарянето на маслените субстанции с неговите стъклени колбички, наредени във формата на четирилистни детелини, от своя страна свързани помежду си едни чрез златни, други чрез стъклени тръбички, последните пък водещи към меден цилиндър, от който се спуска отвесно друг цилиндър от злато и стъкло, следван от висящи апендикси, брадавици, тестиси, израстъци, сливици… Нима това е модерната химия? И нима трябваше да бъде гилотиниран авторът, доказал, че в природата нищо не се губи, а само преминава от един вид в друг? Или пък са го убили, за да му запушат устата, та да не издаде тайните, които всъщност е разкривал, както Нютон, който издигнал науката така високо на крилете си, а продължавал да размишлява върху Кабалата и същините на качествата.

 

 

Залата „Лавоазие“ в Музея беше изповед, шифровано послание, сбит израз на цялата експозиция, гавра с горделивата мисъл на модерния разум, нашепване на незнайни тайни. Якопо Белбо беше прав, Разумът грешеше.

Бързах, времето напредваше. Ето ги метъра, килограма и другите еталони, все гарантиращи фалшива сигурност. Бях научил от Алие, че тайната на пирамидите се разбулва, ако ги измерваш не в метри, а в древни лакти.

Ето ги сметачните машини, привидно тържество на количественото, а в действителност прозрение за окултните качества на числата, връщане към Нотарикона^[34] на равините, които бягали по европейските поля. Астрономия, часовници, автомати… Не биваше да се спирам при тези нови открития. Навлизах в сърцевината на едно тайно послание във вид на рационалистичен Театрум и набързо щях да разгледам после, след затварянето и преди полунощ, всички тези предмети, които при косата светлина на залеза добиваха истинския си образ на символи, а не на уреди.

Напред, през залите на занаятите, на енергията, на електричеството, все едно не бих могъл да се скрия между тези стъклени шкафове. Колкото по-ясно съзирах същността на изложените предмети, толкова по-силно ме обхващаше тревогата, че няма да успея да намеря скривалище, от което да проследя среднощните прояви на техния съкровен смисъл.

Вече се движех като подгонен, от часовника и от ужасното приближаване на Цифрата. Земята се въртеше безпощадно, часът наближаваше, след малко щяха да ме изпъдят.

Най-сетне, след като прекосих галерията с електрическите уреди, стигнах до малката зала на стъклото. Каква странна логика беше наредила тъй, че отвъд най-напредничавите и скъпи машини, сътворени от модерната мисъл, трябваше да следва една зона, посветена на способи, познати още от хилядолетия на финикийците? Това беше сборна зала, в която се редуваха китайски порцелан и грънчарски изделия, майолики и фаянс, хермафродитни вази на Лалик^[35] и произведения от Мурано, а в дъното, зад огромна витрина, триизмерен и в естествена големина, се виждаше лъв, убиващ змия. Привидната причина за присъствието на тази фигурална група беше, че тя е изработена изцяло от стъкло, но истинската причина навярно беше друга… Помъчих се да си спомня къде съм виждал този образ. И си спомних. Демиургът, противната рожба на Мъдростта, първожрецът, Илдабаот, виновникът за света и за неговия основен недостатък, бе приел формата на лъв и на змия и неговите очи бълваха огнена светлина. Може би целият Музей изобразяваше ужасяващия процес, чрез който от целостта на изначалния принцип, Махалото, и от блясъка на Плеромата, от еон към еон, Огдоад се разсипва, тъй че се достига до космическото царство, където властвува Злото. Но в такъв случай лъвът и змията, които виждах, ми казваха, че моето посвещаване, което, уви, се извършваше a rebours^[36], вече приключва, че след малко щях да видя света вече не какъвто трябва да бъде, а какъвто е.

И тогава забелязах в десния ъгъл на залата, опряна до прозореца, кабината на Перископа. Влязох. Намерих се пред стъклен екран, подобен на командно табло, по който се движеха картините на някакъв филм, много неясни, разрез на някакъв град. После забелязах, че филмът се прожектира от друг екран, окачен над главата ми, където образите се виждаха обърнати, а този втори екран беше окулярът на първобитен перископ, направен в общи линии от две кутии, съединени под тъп ъгъл, от които едната, по-дългата, стърчеше като тръба извън кабината, над главата ми и зад гърба ми, достигайки един по-висок прозорец, от който вероятно чрез система от вътрешни лещи, осигуряващи по-широк обхват, улавяше пейзажа отвън. Като изчислих колко съм се изкачил, установих, че перископът ми позволява да виждам околността от такава височина, от каквато се виждаше през витражите на „Сен Мартен“, сякаш увиснал на Махалото, аз съзерцавах последната гледка, която се разкриваше пред един обесен. Пригодих фокуса на зениците си към този смътен образ: сега вече разпознавах улица Вокансон, към която беше обърната апсидата, и улица Конте, която по мислена линия продължаваше църковния кораб. Улица Конте се вливаше вдясно в улица Монголфие, а вляво, в улица Тюрбиго; на двата ъгъла имаше кафенета — „Уикенд“ и „Ла Ротонд“, а насреща, върху фасадата на сграда, с мъка разчетох една фирма — „МОДЕЛИ ЖАКСАМ“. Перископът.

Беше твърде нелогично да се намира в залата на стъклото, а не при оптическите уреди, а това означаваше, че е важно погледът навън да е именно от това място, в тази посока. Не разбирах обаче причините за този избор. От къде на къде тази кабина, позитивистична и жулверновска, е поставена при символичното изображение на лъва и змията?

Във всеки случай, ако намерех сили и смелост да остана тук още десет-двадесет минути, може би пазачът нямаше да ме открие.

Останах в тази подводница известно време, което ми се стори много дълго. Чувах стъпките на закъснелите посетители, стъпките на последните пазачи. В един момент ми се прииска да се сгуша под екрана, за да убягна по-сигурно от някой разсеян поглед, но се въздържах, защото, ако останех прав и ме откриеха, винаги можех да се престоря на посетител, заплеснал се да съзерцава чудото.

Малко по-късно светлините угаснаха и залата потъна в полумрак, а кабината на перископа стана по-светла, тъй като се озаряваше от екрана, от който не откъсвах поглед, защото беше последният ми контакт със света.

От предпазливост трябваше да остана прав или ако ме заболяха краката, клекнал, в продължение на най-малко два часа. Часът, в който затварят музея за посетители, не съвпада с часа, в който си тръгват служителите. Ужасих се при мисълта за чистачите: а ако започнат сега да чистят всички зали, педя по педя? После се сетих, че сутрин музеят се отваря късно и чистачите вероятно работеха на дневна светлина, а не вечер. Трябва да беше така, поне за горните зали, защото не чувах никой да се движи. Само далечно бръмчене и от време на време по-рязък шум, може би затваряха вратите. Мъчех се да стоя неподвижен. Щях да имам време да стигна до църквата между десет и единадесет, а може би и по-късно, защото Властелините щяха да пристигнат едва в полунощ.

В този момент група младежи излизаха от „Ла Ротонд“. Едно момиче мина по улица Конте и зави по Монголфие. Кварталът не беше много оживен, как щях да издържа да гледам с часове този скучен свят, който беше зад гърба ми? Но щом Перископът беше тук, дали пък не трябваше да ми носи послания с някакво тайнствено значение? Усетих, че ми се ходи по малка нужда. Не трябваше да мисля за това, беше на нервна почва.

Колко неща ти минават през главата, когато си сам и си останал нелегално в един Перископ! Навярно човек изпитва същото чувство, когато се крие в трюма на кораб, за да емигрира в далечна страна. Всъщност наистина крайната цел трябва да е Статуята на Свободата и панорамата на Нюйоркския залив. Може и да ме налегне дрямка и няма да е зле. Не, имаше опасност да се събудя твърде късно…

Най-ужасното щеше да бъде, ако ме обземеше страх: в такъв момент човек е сигурен, че всеки миг може да закрещи. Перископ, подводница, блокиран на дъното, наоколо вече плуват огромни черни риби, изскочили от дълбините, а ти не ги виждаш и знаеш само, че въздухът не ти достига…

Вдъхнах дълбоко няколко пъти. Съсредоточаване. Единственото, което в такива моменти може да ти помогне, е изброяването на конкретни неща. Да се върна към фактите, да ги изреждам, да назовавам причините, следствията. Стигнах до това и това поради това и това…

Нахлуха спомените, отчетливи, ясни, подредени. Спомените от последните три трескави дни, после от последните две години, примесени със спомените от преди четиридесет, както ги бях открил, прониквайки в електронния мозък на Якопо Белбо.

 

 

Обръщам се към спомените, за да осмисля безпорядъка на нашето сгрешено мироздание. Сега, както и онази вечер в Перископа, се свивам в едно отдалечено ъгълче на мисълта си, за да измъкна оттам един разказ. Като Махалото. Диоталеви ми го беше казал — първата сефира е Кетер, Короната, началото, първичното нищо… Бе създал отначало една точка, която се превърна в Мисълта, и в нея изписа всички знаци… Беше и не беше, затворен в името и убягнал от името. Нямаше още друго означение освен „Кой?“, чистото желание да бъде назован с някакво име… В началото бе изписал знаци в светлината, един тъмен пламък блъвна от най-тайните му глъбини като безцветна мъгла, която да даде форма на безформеното, и едва-що тя започна да се разсейва, в средата се образува огнен вихър, който се изля надолу и освети по-нисшите сефири чак до последната — Царството.

Но може би в този tsimtsum, в това оттегляне, в това усамотение, както казваше Диоталеви, вече се криеше нещо, което обещаваше великия тиккун, завръщането.