Умберто Еко
Махалото на Фуко (17)

17

Така изчезнаха Рицарите на Храма заедно със своята тайна, в сянката на която трептеше една прекрасна надежда за небесния град. Но Онова, към което бе насочено тяхното усилие, продължаваше своя недостижим живот в неведоми области и неведнъж в течение на векове упражняваше своето въздействие върху духовете, способни да го приемат.

(Виктор Емил Мишле, „Тайната на Рицарството“ / Victor Emile Michelet, Le secret de la Chevalerie, 130, 2)

Лицето му беше лице от четиридесетте години. Ако се съди по старите списания, които бях намерил в мазето на нашата къща, през четиридесетте години всички са имали такива лица. Вероятно се е дължало на глада по време на войната: хлътнали страни под скулите и блуждаещ поглед. Лице, което бях виждал в сцените на разстрел. И от двете страни. По онова време хора с такива лица са се разстрелвали едни други.

Нашият посетител беше със син костюм, бяла риза и перленосива вратовръзка и аз инстинктивно се запитах защо се е нагласил така официално. Косите му, неестествено черни, бяха пригладени назад край слепоочието в две напомадени ленти, все пак не прекалено лъскави, които оставяха на върха на черепа една плешивина, набраздена от кичурчета, тънки и равномерни като телеграфни жици. Кожата му беше загоряла, нарязана, и то не само от бръчки: откровено колониално лице. Синкав белег разсичаше на две лявата му буза от устната до ухото и понеже имаше черни и дълги бакенбарди а ла Адолф Манжу^[112], левият бакенбард бе едва забележимо прекъснат там, където кожата се бе разтворила и после отново затворила. „Менсур“^[113] или неточен изстрел?

Представи се: полковник Арденти. Подаде ръка на Белбо и само кимна към мен, когато Белбо ме повиши в свой сътрудник. Седна, кръстоса крака, придърпа панталона си на коленете, откривайки два прекалено къси виненочервени чорапа.

— Полковник… Действуващ ли? — запита Белбо.

Арденти показа ред скъпи златни зъби.

— Бих казал в пенсия. Или, ако предпочитате, от запаса. Може би няма да повярвате, но аз съм възрастен човек.

— Не ви личи — поласка го Белбо.

— При това съм участвувал в четири войни.

— Би трябвало да сте започнали при Гарибалди.

— Не. Бях доброволец в Етиопия, лейтенант. После в Испания, капитан, пак доброволец. След това като майор отново в Африка, докато не изоставихме колониите. Орден за храброст втора степен. А в четиридесет и трета… така да се каже, избрах страната на победените: и загубих всичко освен честта си. Имах смелостта да започна отначало. В Чуждестранния легион, в отряда на храбрите. През четиридесет и четвърта — сержант, през петдесет и осма — полковник, заедно с Масю^[114]. Явно винаги на губещата страна. Когато зловещият Де Гол взе властта, се оттеглих и се заселих във Франция. В Алжир бях завързал добри познанства и основах предприятие за внос-износ, в Марсилия. Този път избрах страната на победителите, поне така мисля, още повече, че сега живея от ренти и мога да се занимавам с моето хоби, нали така се казва днес? И през последните години изложих резултатите от изследванията си. Ето… — Извади от кожената си чанта обемиста папка, която тогава ми се стори червена.

— Това е книга за Тамплиерите, нали? — запита Белбо.

— Да, за Тамплиерите — потвърди полковникът. — Занимавам се още от младежки години. И те са били бойци авантюристи, търсещи слава отвъд Средиземното море.

— Господин Казобон е специалист по Тамплиерите — каза Белбо. — Запознат е с темата повече от мен. Разкажете ни.

— Винаги съм се интересувал от Тамплиерите. Шепа смелчаци, които носели просвещение от Европа сред диваците…

— Противниците на Тамплиерите не могат да се нарекат диваци — прекъснах го аз.

— Никога не сте били залавяни от магребски бунтовници, нали? — запита ме саркастично той.

— Още не — отвърнах.

Погледна ме така, че се почувствувах щастлив, задето никога не съм бил под негово командуване. После се обърна към Белбо:

— Извинявайте, аз съм от друго поколение. — Хвърли предизвикателен поглед към мен. — Тук на разпит ли сме, или…

— Тук сме, за да говорим за вашата книга, полковник — успокои го Белбо.

— Продължавайте, моля.

— Веднага искам да изясня главното — каза полковникът, полагайки длани върху папката. — Готов съм да подпомогна финансирането на книгата, не ви предлагам нещо, от което ще загубите. Ако търсите научни гаранции, ще ви ги представя. Само преди два часа се срещнах с един специалист от бранша, дошъл нарочно от Париж. Би могъл да напише авторитетен предговор… — Отгатна въпроса на Белбо и направи знак с ръка, с който искаше да каже, че поради деликатността на въпроса е по-добре да не уточнява.

— Уважаеми доктор Белбо — продължи, — в тези страници се съдържа една истинска история. И съвсем не банална. По-увлекателно и от американски криминален роман. Открих нещо, при това с огромно значение, но съм едва в началото. Искам да кажа на всички това, което зная, тъй че ако някой е в състояние да допълни с нещо този ребус, да го прочете и да се обади. Имам намерение да организирам една анкета. При това много спешно. Ако някой преди мен е знаел това, което зная аз, вероятно е бил убит именно за да не го разпространява. Ако на две хиляди читатели кажа фактите, които са ми известни, никой вече няма да има интерес да ме елиминира. — Замлъкна. После продължи: — Знаете ли подробности около арестите на Тамплиерите?…

— Неотдавна говорихме по този въпрос с господин Казобон и ми направи силно впечатление, че арестите са станали без всякаква съпротива, рицарите са били заловени изненадващо…

Полковникът се усмихна снизходително.

— Именно. Наивно е да се смята, че толкова могъщи личности, способни да уплашат дори краля на Франция, не са били в състояние да узнаят предварително, че четирима мръсници подработват краля и че кралят подработва папата. Хайде де! По-скоро трябва да се предполага, че е съществувал някакъв план. Върховен план. Да допуснем, че Тамплиерите са имали намерение да завладеят света и са знаели тайната на някакъв източник на огромна власт, тайна, за чието опазване са били готови да пожертвуват цялата армия от Парижкия храм, както и центровете, пръснати из цялото кралство, а и в Испания, Португалия, Англия, Италия, замъците в Палестина, хранилищата на богатствата, всичко… Филип Хубави ги подозира, иначе не може да се обясни защо ще се впуска да ги преследва с цената на пълното дискредитиране на цвета на френското рицарство. Тамплиерите разбират, че кралят ги е разкрил и ще се опита да ги унищожи, че пряката съпротива няма да успее, че за изпълнението на плана е необходимо още време, че мястото, съкровището или там каквото е било все още не е точно установено или пък е трябвало да се използува постепенно… И тайната управа на Тамплиерите, чието съществуване вече всички признават…

— Всички ли?

— Разбира се. Немислимо е един толкова силен орден да е оцелял тъй дълго, без да е имал някакви тайни закони.

— Логиката е желязна — подхвърли Белбо, поглеждайки ме крадешком.

— По-нататък — продължи полковникът, — заключенията се налагат от само себе си. Магистърът, естествено, е участвувал в тайното ръководството, но по всяка вероятност е играл ролята на външно прикритие. Готие Валтер пише в „Рицарството и тайните аспекти на историята“, че планът на Тамплиерите за завладяване на властта е имал като краен срок за изпълнение две хилядната година! Тамплиерите решават да преминат в нелегалност. Но за да го направят, в очите на другите орденът трябва да изчезне. Жертвуват се, това правят, включително магистърът. Някои се оставят да бъдат убити, може би са били определени с жребий. Други се подчиняват, преобразяват се. Как свършват нисшите степени в йерархията, редовите братя, дърварите, стъкларите?… Това е раждането на корпорациите на свободните простосмъртни, които се пръсват по света, а това е всеизвестно. Но какво става в Англия? Кралят се противопоставя на натиска на папата и поема всички на своя издръжка, за да завършат необезпокоявани живота си в лагерите на Ордена. А те кротко и спокойно се примиряват. Вие приемате ли това? Аз не. В Испания пък орденът решава да промени името си, превръща се в Орден на Монтеса. Драги господа, това са били хора, които са могли да победят един крал, държали са толкова негови акции в ръцете си, че са могли да го принудят да банкрутира само за една седмица. И португалският крал влиза в преговори с тях: да направим така, скъпи приятели, вече се наричайте не Рицари на Храма, а Рицари на Христос, и на мен ми стига. А в Германия? Няколко процеса, чисто формално закриване на Ордена. Но там си имат братски орден, Тевтонците, които по онова време правят нещо повече от това да създават държава в държавата: те са държавата, властвуват над територия, по-голяма от всички страни, които са сега под ботуша на руснаците, и напредват по този начин чак до края на XV век, защото тогава пристигат монголите, но това е друга история, тъй като монголите са още под носа ни… Но нека не се отвличаме.

— Недейте, моля ви — каза Белбо. — Продължавайте нататък.

— Да, както се знае, два дни преди Филип да изпрати заповедта за арестуване и един месец преди тя да бъде изпълнена, една волска каруца, пълна със сено, напуска стените на Храма и изчезва в неизвестна посока. За нея говори даже Нострадамус в една от центуриите си… — Полковникът разтвори ръкописа.

Укрити под храната на животни

преживящи и теглени от тях,

войниците под броните си потни…^[115]

— Волската каруца е легенда, възразих, и не бих цитирал Нострадамус като авторитет в историографската област…

— Много хора, по-възрастни от вас, господин Казобон, са се доверявали на предсказанията на Нострадамус. От друга страна, не съм толкова наивен да вярвам в историята с каруцата. Тя е символ, символ на безспорния и очевиден факт, че очаквайки арестуването си, Жак дьо Моле предава командуването и тайните инструкции на своя племенник граф Дьо Божьо, който става тайният магистър на вече нелегалния орден на Тамплиерите.

— Разполагате ли с документи?

— Официалната история — горчиво се усмихна полковникът — е история, която се пише от победителите. Според официалната история хора като мен например не съществуват. Но под легендата за каруцата се крие друго. Тайното ядро се пренася в някакъв спокоен център и оттам започва да изгражда своята нелегална мрежа. Именно това ми послужи за отправна точка. Години наред, още преди войната, непрекъснато се питах докъде са стигнали в героизма си тези братя. Когато се оттеглих от активния живот, реших най-сетне да потърся някаква следа и тъй като бягството на каруцата е станало във Франция, във Франция трябваше да търся мястото на нелегалното ядро. Но къде?

Имаше дарба за театрални ефекти. Белбо и аз вече искахме да знаем къде. Не можехме да изречем нищо друго освен:

— Къде?

— Ще ви кажа. Къде се раждат Тамплиерите? Откъде идва Юг дьо Паинс? От Шампан, близо до Троа. А в Шампан властвува Юг дьо Шампан, който няколко години по-късно, през 1125-а, отива при Тамплиерите в Йерусалим. После се прибира и, изглежда, се свързва с цистерианците, по-точно с абата на Сито и му помага да започне в своя манастир разчитането и превода на някои еврейски текстове. Помислете си, равини от северна Бургундия са поканени в Сито от белите Бенедиктинци. И от кого? От свети Бернар, за да изучават кой знае какви текстове, които Юг е намерил в Палестина. И Юг подарява на монасите на свети Бернар една гора в Бар-сюр-Об, където ще се издигне Клерво. А какво прави свети Бернар?

— Обявява се за поддръжник на Тамплиерите — казах.

— А защо? Знаете ли, че той е причината Тамплиерите да станат по-могъщи от Бенедиктинците? Той забранява на Бенедиктинците да получават като дарение земи и къщи, а земите и къщите дава на Тамплиерите. Ходили ли сте някога в Източната гора, близо до Троа? Нещо огромно, лагер до лагер! А в това време рицарите в Палестина не се бият, това знаете ли го? Настаняват се в Храма и вместо да изтрепват мюсюлманите, се сприятеляват с тях. Влизат в контакт с техните поклонници. Накратко казано, свети Бернар създава, с финансовата подкрепа на графовете от Шампан, един орден, който в Палестина се съюзява с тайни арабски и еврейски секти. Някакво подмолно ръководство планира кръстоносните походи, за да подкрепя Ордена, а не обратно, и създава цяла мрежа на властта, която се изплъзва от кралското правосъдие… Не съм човек на науката, аз съм човек на действието. Вместо да правя прекалено много предположения, постъпих така, както множество словоохотливи учени никога не са постъпвали. Отидох там, откъдето са тръгнали Тамплиерите и където в продължение на два века са имали своето седалище и са плували като риби във вода…

— Председателят Мао казва, че революционерът трябва да се чувствува сред народа като риба във вода — вметнах.

— Браво на вашия председател. Тамплиерите, които подготвяли революция, далеч по-голяма от тази на вашите комунисти с мандарински плитки…

— Вече нямат плитки.

— Така ли? Толкоз по-зле. Та казвах, че Тамплиерите не са могли да не потърсят убежище в Шампан. В Паинс? В Троа? В Източната гора? Не. Паинс е бил и е малко градче от четири къщи и половина, а тогава трябва да е представлявал най-много един замък. Троа е бил голям град, с прекалено много хора на краля наоколо. Гората, тамплиерска по начало, е била първото място, което кралските войски са щели да претърсят, както и направили. Не. Провенс, казах си. Ако изобщо е имало някакво място, то е Провенс!