Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess(2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. —Корекция
  2. —Сканиране на още картинки от NomaD
  3. —Добавяне
  4. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

15

Ерар дьо Сивре ми каза: „Сир, ако вие ме уверите, че нито аз, нито моят наследник ще загубим честта си, ще ида да прося помощ за вас от граф Д’Анжу, когото виждам насред полето.“ А аз му отговорих: „Сир Ерар, струва ми се, че ще бъде голяма чест за вас, ако идете да искате милост за нашия живот, тъй като вашият е твърде застрашен.“

(Жоанвил, „История на свети Луи“ / Joinville, Histoire de Saint Louis, 46, с. 226)

След деня, посветен на Тамплиерите, ние с Белбо имахме само случайни разговори в бара, където се отбивах все по-рядко, защото се бях отдал изцяло на дипломната си работа.

Един ден организираха шествие срещу заговора на черните[105], което трябваше да започне от университета и на което бяха поканени, както ставаше тогава, всички интелектуалци-антифашисти. Огромно струпване на полиция, но явно намерението беше тя да не се намесва. Типично за онези времена: неразрешена акция, но ако не се случеше нищо сериозно, силите на реда щяха да останат безучастни и само да контролират (тогава териториалните компромиси бяха многобройни) да не би левицата да наруши някои неписани граници, прокарани в центъра на Милано.

Тръгнали от университета, контестаторите напредваха към Ларго Аугусто, а отвъд него и по целия район около площад Сан Бабила бяха заели позиции фашистите. Ако някой нарушеше границата, ставаха инциденти, но иначе не се случваше нищо, както между лъва и укротителя. Свикнали сме да смятаме, че укротителят всеки миг може да бъде нападнат от разярения лъв, и го укротява, вдигайки високо камшика или стреляйки с пистолет. Грешка: когато влиза в клетката, лъвът е вече сит и упоен и не желае да напада никого. Както всички животни, той разполага с едно сигурно пространство, извън което може да се случва всичко, и си стои най-спокойно. Когато укротителят стъпи на територията на лъва, лъвът изръмжава, след това укротителят вдига камшика, но същевременно прави крачка назад (уж за да се засили за скок напред) и лъвът се успокоява. Симулираната революция трябва да има собствени правила.

И аз бях тръгнал с шествието, но не се присъединих към нито една група. Застанах открая, на площад Санто Стефано, където се бяха събрали журналисти, редактори от издателства, художници, дошли да изразят солидарността си. Целият бар „Пилад“.

Озовах се до Белбо. Беше с някаква жена, с която често го бях виждал в бара, и смятах, че е приятелката му (по-късно тя изчезна и сега зная дори защо: беше прочела историята за доктор Вагнер във Файла).

— И вие ли? — попитах.

— Какво да се прави? — усмихна се притеснен Белбо. — Нали човек трябва да си спасява душата… Crede firmiter et pecca fortiter[106]. Не ви ли напомня нещо тази сцена?

Огледах се. Беше слънчев следобед, един от онези дни, в които Милано изглежда красив с жълтите фасади на къщите и нежно металния цвят на небето. Отсреща полицията беше бронирана с пластмасови шлемове и щитове, от които сякаш рикошираха стоманени отблясъци, а един цивилен офицер, но опасан с претенциозна трикольорна лента, се разхождаше пред първата редица. Погледнах назад, към началото на шествието: тълпата напредваше, но макар да се движеха в ритъм, гъстите редици бяха неравни, увиваха се в серпантини; множеството беше като настръхнало от копия — знамена, плакати, пръчки. Нетърпеливи групи от време на време скандираха лозунги, покрай шествието подтичваха „катангите“[107] с червени кърпи през лицата, разноцветни ризи и колани с капси на джинсите, познали дъжд и пек; дори странните оръжия, които носеха, прикрити под навитите на руло знамена, приличаха на елементи от палитра, напомняха ми Дюфи[108] и неговата жизнерадостност. По аналогия от Дюфи се досетих за Гийом Дюфай[109]. Имах чувството, че съм включен в някаква миниатюра, съзирах в неголямата група встрани от тълпата няколко дами, по-скоро хермафродити, които очакваха обещания им празник. Но всичко това премина през ума ми като светкавица, усетих нещо познато, но не успях да разбера какво е.

— Не е ли като завладяването на Ашкалон? — запита Белбо.

— Боже господи! — възкликнах. — Наистина прилича на кръстоносна битка! Абсолютно съм убеден, че тази вечер някои от тях ще бъдат в рая!

— Да — съгласи се Белбо, — но проблемът е да се разбере от коя страна са сарацините.

— Полицията е по-скоро тевтонска — отбелязах. — До такава степен, че ние бихме могли да бъдем и полковете на Александър Невски, но може би бъркам. Погледнете там, онази група, трябва да са войниците на граф Д’Артоа, решени да влязат в сражение, защото не могат да понесат обидата, и вече се насочват към вражите редици и ги предизвикват със заканителни викове!

Точно тогава стана инцидентът. Не си спомням много добре, но шествието бе потеглило отново, една група от най-разпалените, с вериги и плетени шапки, започна да притиска полицейските отреди, за да се отправи към площад Сан Бабила, скандирайки агресивни лозунги. Лъвът се раздвижи, и то доста заплашително. Първата редица се разтвори, появиха се маркучите. От шествието полетяха първите сачми, първите камъни, полицаите решително пристъпиха напред, удряйки ожесточено, и шествието се олюля. В този момент отдалеч, откъм края на улица Лагето, се чу изстрел. Може би бе гръмнала автомобилна гума или саморъчно направена бомбичка, а може би беше истински предупредителен изстрел, даден от онези групи, които няколко години по-късно щяха редовно да използуват пистолети Р 38.

Настана паника. Полицията приготви оръжието, чуха се свирките за команда „зареди“, шествието се раздели на две — войнствуващите, които приемаха предизвикателството, и останалите, които смятаха, че акцията е приключила. Аз побягнах и се озовах на улица Ларга, обзет от див страх да не би да ме застигне някой нараняващ предмет. Изведнъж се намерих отново до Белбо и неговата приятелка. Те бягаха доста бързо, но без паника.

На ъгъла на улица Росели Белбо ме сграбчи за ръката.

— Насам, младежо.

Опитах се да разбера защо — улица Ларга ми се струваше по-удобна, по-населена, а в лабиринта в квартала между улиците Пекорари и Аркивесково ме обземаше клаустрофобия. Бях убеден, че там, където ме води Белбо, ще е по-трудно да се скрия, ако полицията изскочи отнякъде. Но той ми даде знак да мълча, зави два-три пъти, постепенно забави крачка и изведнъж, без да тичаме, се озовахме точно зад катедралата, където движението беше нормално и докъдето изобщо не стигаха отзвуците от сражението, а то се водеше на по-малко от двеста метра. Все така мълчаливо заобиколихме катедралата и се спряхме пред фасадата й откъм Галерията. Белбо купи пликче семена и започна да храни гълъбите с неизмерима наслада. Бяхме се слели напълно със съботната тълпа, аз и Белбо с костюми и връзки, а нашата дама, в униформата на почтена миланчанка: сиво поло и гердан от перли, макар и изкуствени. Белбо ми я представи.

— Това е Сандра. Познавате ли се?

— Само по лице. Приятно ми е.

— Вижте какво, Казобон — каза ми тогава Белбо, — никога не се бяга по права линия. Като е взел пример от Савойците в Торино, Наполеон Трети е изтърбушил Париж и го е превърнал в мрежа от булеварди, която всички с възхищение наричат шедьовър на урбанистиката. Но правите улици служат за по-лесно контролиране на разбунените тълпи. Когато е могло, вижте Шан-з-Елизе, дори страничните улици са широки и прави. Но ако не е могло, както е при уличките на Латинския квартал, там се развихря май шестдесет и осма, бягате, вмъквате се в лабиринта. Никакви сили на реда не могат да контролират всички улички, дори полицаите не смеят да навлязат там на малки групи. Ако срещнете двама, знайте, че те се страхуват повече от вас, и по негласно споразумение се разбягвате в противоположни посоки. Когато човек участвува в масова акция, ако не познава добре квартала, предния ден трябва да отиде да разузнае местата и после застава на ъгъла, от който тръгват малките улички.

— Да не сте карали курсове в Боливия?

— Умението да оцелееш се придобива в детските години или в краен случай по-късно, ако се запишеш в Зелените барети. Прекарал съм ужасни години по време на партизанската война, в Х. — И назова една област между Монферато и Ланге. — Евакуирани от града през четиридесет и трета, прекрасно решение: най-доброто място и най-доброто време да се наслаждаваш на какво ли не — разстрели, есесовци, улични престрелки… Спомням си една вечер, изкачвах се по хълма, за да отида до мандрата за мляко, и чувам някакъв шум над главата си, между върховете на дърветата: „фрррр, фрррр“. Давам си сметка, че от близкия хълм, точно пред мен, обстрелват жп линията, която е в ниското, зад гърба ми. Нормалната реакция е или да побегнеш, или да се долепиш до земята. Но аз правя грешка — обръщам се и се затичвам с все сили надолу. В един момент обаче усещам сред полето около мен едно „чак, чак, чак“. Къси изстрели, които не достигат до линията. И разбирам, че щом стрелят от върха, трябва да бягам нагоре: колкото повече се изкачваш, толкова по-високо над главата ти профучават изстрелите. На баба ми пък, по време на една престрелка между фашисти и партизани, които се срещнали от двата края на една слънчогледова нива, й дошла прекрасна идея, тъй като накъдето и да се опитала да избяга, имало опасност да получи някой заблуден куршум: проснала се на земята посред нивата, точно между двата фланга. Лежала десет минути така, с лице към земята, с надеждата, че нито едните, нито другите ще напреднат. Отървала се. И затова, когато човек ги научи тези неща от малък, те му се запечатват в нервните клетки завинаги.

— Значи може да се каже, че по този начин сте участвували в Съпротивата.

— Като зрител — отвърна Белбо и усетих леко притеснение в гласа му.

— През четиридесет и трета бях на единадесет години, в края на войната, едва на тринадесет. Много рано, за да участвувам, но достатъчно, за да проследя всичко, бих казал с фотографска точност. Какво можех да направя? Просто гледах. И бягах както днес.

— Сега трябваше да разказвате, вместо да редактирате чуждите книги.

— Всичко вече е разказано, Казобон. Ако тогава бях на двадесет, през петдесетте години щях да се занимавам с мемоарна поезия. За щастие роден съм твърде късно. Когато поисках да пиша, не ми оставаше нищо друго, освен да чета вече написаните книги. От друга страна, можех да свърша с един куршум в главата там, на хълма.

— От коя „друга страна“? — запитах, но веднага спрях сконфузен. — Извинявайте, казах го ей така.

— Не, не го казахте „ей така“. Разбира се, днес зная, но го зная днес. А тогава? Вижте, човек може през целия си живот да се измъчва от угризения, но не защото е избрал грешния път, за което може поне да се покае, а защото се намира в невъзможност да докаже пред себе си, че е нямало да избере грешния път… Аз съм бил потенциален предател. Какво право бих имал сега да пиша някаква истина и да уча другите на нея?

— Извинявайте — казах, — възможно е да сте били и потенциален удушвач, но не сте станали. Това е невроза. А може би угризенията ви почиват върху конкретни улики?

— Какво значи „улики“ в тези неща? А колкото до неврозата, тази вечер има прием в чест на доктор Вагнер. Ще отида до площада пред Скалата да взема такси. Тръгваме ли, Сандра?

— Доктор Вагнер ли? — запитах на раздяла. — Лично той?

— Да, той е в Милано за няколко дни и може би ще успея да го убедя да ни даде едно от непубликуваните си есета. Ще направим страхотен удар.

Значи по онова време Белбо вече е бил във връзка с доктор Вагнер. Питам се дали точно онази вечер Вагнер е подложил Белбо на психоанализа, безплатно и без нито един от двамата да го е съзнавал. Или е станало по-късно?

Във всеки случай този ден Белбо за първи път заговори за своето детство в Х. Интересното е, че ставаше дума за бягства — едва ли не славни в ореола на спомена, но изникнали в паметта след като с мен и пред моите очи, съвсем безславно, макар и мъдро, той отново бе избягал.

Бележки

[105] Заговорът на черните — в края на шестдесетте години левите групи в Италия организирали шествия срещу фашистките заговорници, които се готвели да осъществят държавен преврат.

[106] Crede firmiter et pecca fortiter (лат.) — Вярвай по-твърдо и греши по-силно! — Бел. NomaD.

[107] Катанги — челните отреди на студентските вълнения през 60-те години.

[108] Раул Дюфи (1877–1953) — френски живописец и гравьор.

[109] Гийом Дюфай (1400–1474) — френски композитор от фламандски произход.