Умберто Еко
Махалото на Фуко (14)

14

Твърди, че предния ден видял петдесет и четирима монаси от Ордена, които водели на кладата, защото не искали да признаят гореспоменатите грехове, и за които после се говорело, че били изгорени и че самият той, за да не би да не се държи достойно, ако бъдел изгорен, щял да признае, от страх пред смъртта и в присъствието на господа стражите или на когото и да било, ако го разпитвали, всички грехове, в които обвинявали Ордена, и ако поискали, би признал дори, че е убил самия Иисус Христос.

(Из показанията на Емри от Вилие-льо-Дюк, 13 май 1310 г.)

Процес, пълен с недомлъвки, противоречия, загадки и нелепости. Най-силно впечатление правят нелепостите и тъй като са необясними, съвпадат със загадките. В онези щастливи дни смятах, че глупостта създава загадката. И преди няколко дни в Перископа си мислех, че най-ужасяващи са загадките и понеже изобщо не се изясняват, се превръщат в лудост. Но сега си мисля, че светът е една благотворна загадка, която нашата лудост прави ужасяваща, защото се стреми да тълкува света според своята истина.

 

 

Тамплиерите оставали без цел. Или по-точно, превърнали средствата в цел — управлявали безмерните си богатства. Естествено е един всевластен монарх като Филип Хубави да ги гледа с лошо око. Как може да се държи под контрол един толкова могъщ орден? Магистърът бил с ранг на наследствен принц, командувал войска, управлявал огромни имоти, бил избран като император и разполагал с абсолютна власт. Френското съкровище не било в ръцете на краля, а се пазело в Парижкия храм. Тамплиерите били собственици, управители и настойници на една текуща сметка, която само формално се водела на краля. Приемали влогове, плащали, оперирали с лихви, действували като голяма частна банка, но с всички привилегии и свободи на държавно предприятие. Самият кралски ковчежник бил Тамплиер. Как да се царува при тези условия? Когато не можеш да ги победиш, направи ги свои съюзници. Филип пожелал да бъде обявен за почетен Тамплиер. Отговорът бил отказ. Обида, която кралят не могъл да преглътне. Обърнал се към папата с искане да слее Тамплиери и Гостоприемници и да постави новия орден под контрола на един от неговите синове. Магистърът на Храма, Жак дьо Моле, пристигнал тържествено от Кипър, където вече живеел като монарх в изгнание, и представил на папата меморандум, в който се преструвал, че анализира предимствата, но всъщност подчертавал недостатъците на сливането. Без капка срам Моле отбелязвал между другото, че Тамплиерите били по-богати от Гостоприемниците и че сливането би помогнало на едните да станат по-богати за сметка на другите, което би нанесло тежка обида на неговите рицари. Моле спечелил първия рунд от играта, която започнал, и делото било изпратено в архив.

Оставала само клеветата и в това отношение кралят имал силни козове. Слухове за Тамплиерите отдавна вече циркулирали. Как са изглеждали тези „колониалисти“ в очите на достопочтените французи, които ги виждали наоколо си да събират десятъка и да не дават нищо в замяна, нито дори, от определен момент нататък, собствената си кръв като пазачи на Божи гроб? И те били французи, но не напълно, по-скоро нещо като „имигранти“. Дори не криели екзотичните си навици и не се знаело дали не говорят помежду си на езика на маврите, който им бил по-близък. Били монаси, но проявявали публично извратените си нрави и неслучайно няколко години по-рано папа Инокентий III бил принуден да напише една вула — „За безсрамието на Тамплиерите“. Били дали обет за бедност, а демонстрирали блясъка на аристократична каста, алчността на новоизлюпено търговско съсловие, наглостта на мускетари.

Много малко било необходимо да се стигне до бързо разпространение на мълвата: хомосексуалисти, еретици, поклонници на един брадат идол, който не се знаело откъде идва, във всеки случай не от пантеона на правоверните, споделящи навярно тайните на исмаилитите, имащи връзки с Кръвниците от сектата на Стареца от планината^[96]. Филип и неговите съветници в известен смисъл се възползували от тези слухове.

Зад гърба на Филип се притаявали неговите прокълнати души — Марини и Ногаре. Марини бил този, който в крайна сметка щял да сложи ръка върху богатството на Тамплиерите и да го управлява за сметка на краля, преди то да премине към Гостоприемниците, и не става ясно кой точно е имал полза от това. Ногаре пък, пазачът на кралския печат, бил през 1303 година стратегът на случая Анани, когато Шара Колона се нахвърлил с плесници върху Бонифаций III и папата умрял от унижение няма и месец след това.

В определен момент на сцената се появява някой си Ескийо дьо Флоаран. Изглежда, в затвора, където бил вкаран за незнайни престъпления, но със смъртна присъда, той срещнал един Тамплиер, когото също очаквало бесилото, и от него чул ужасяващи признания. Срещу оправдателна присъда и кръгла сума Флоаран продал това, което научил. Това, което научил и което вече всички шушукали. Но от този момент нататък от шушукане се минало към свидетелствуване пред съда. Кралят препредал сензационните разкрития на Флоаран на папата, който вече бил Климент V, този, който преместил папското седалище в Авиньон. Папата и вярвал, и не вярвал, а освен това знаел, че не е толкова безопасно да си пъхаш носа в работите на Тамплиерите. Но през 1307 година се съгласил да даде ход на официалното следствие. Моле узнал за това, но заявил, че е спокоен. Продължил да участвува на равна нога с краля в официалните церемонии, като принц сред принцовете. Климент V протакал. Кралят подозирал папата, че иска да даде възможност на Тамплиерите да се спасят. Напълно неоснователно. Тамплиерите пиели и псували в своите лагери, тайно от всички. И това е първата загадка.

На 14 септември 1307 година кралят изпратил запечатани послания до всички свои губернатори и съдебни представители в кралството, с които заповядвал да се пристъпи към масово арестуване на Тамплиерите и конфискуване на тяхното богатство. От изпращането на заповедта до арестите, които се извършили на 13 октомври, изминал цял месец. Тамплиерите не подозирали нищо. Сутринта на уречения ден всички попаднали в мрежата и, нова загадка, се предали без каквато и да била съпротива. А знае се, че кралските офицери, за да са сигурни, че нищо няма да убегне от конфискацията, няколко дни по-рано направили нещо като опис на имуществото на Тамплиерите по цялата национална територия, като изтъквали глупашки мотиви. А Тамплиерите — нищо! Заповядайте, господа, проверявайте всичко, моля. Чувствувайте се като у дома си.

Като научил за арестите, папата направил опит да протестира, но било твърде късно. Кралските пратеници вече били започнали да действуват с железата и въжето и множество рицари по време на мъченията признали греховете си. При това положение не можело да не ги предадат на инквизиторите, които още не прилагали огненото наказание, но и другото стигало. Признанията го потвърждават.

И това е третата загадка: истина е, че при тия твърде жестоки мъчения тридесет и шестима рицари издъхнали, но от тези железни мъже, свикнали да се опълчват срещу жестокия турчин, никой не издържал пред кралските офицери. В Париж само четирима рицари от сто тридесет и осемте отказали да признаят. Всички останали признали, включително Жак дьо Моле.

— Но какво признали? — запита Белбо.

— Точно това, което било вписано в заповедта за арестуване. Много малко са различията в показанията, поне във Франция и Италия. Но в Англия, където никой всъщност не е искал да ги изправя пред съд, в показанията се появяват канонични обвинения, които обаче идели от свидетели, непринадлежащи към Ордена и предаващи само слухове. Казано накратко, Тамплиерите признавали само когато някой искал те да признават, и само това, което се искало от тях да признаят.

— Най-обикновен инквизиторски процес. Чували сме за такива — отбеляза Белбо.

— И все пак поведението на подсъдимите е странно. Главните обвинения са, че по време на ритуалите за посвещаване рицарите три пъти се отричали от Христос, плюели върху разпятието, били събличани и целувани in posteriori parte spine dorsi^[97], тоест по задника, по пъпа и после по устата, in humane dignitatis opprobrium^[98], а накрая се отдавали на взаимно съешаване, както се казва в текста. Оргия. След това им показвали глава на брадат идол, пред който трябвало да се прекланят. И какво отговаряли подсъдимите, когато им отправяли подобни обвинения? Жофроа дьо Шарне, този, който щял да умре на кладата заедно с Моле, казал, че да, било му се случвало да се отрича от Христос, но с думи, не със сърце, и не си спомнял да е плюл върху разпятието, защото онази вечер всичко било станало набързо. Колкото до целувката по задника, и то му се било случвало, но бил чул прецептора на Оверн да казва, че е по-добре да се съешаваш с братята си, отколкото да се излагаш с някоя жена, той самият обаче не бил сторвал никога плътски грехове с други рицари. Всъщност да, но било на шега, никой не го вършел сериозно, другите го правели, но той не, той бил за духовното възпитание. Жак дьо Моле, великият магистър, съвсем не последен от бандата, казал, че когато му поднесли разпятието да го заплюе, той се престорил и плюл на земята. Признал, че церемонията за посвещаване била наистина такава, но да се имало предвид, че той не можел да каже с точност, защото през цялата си кариера бил посветил много малко братя. Друг един казал, че е целувал магистъра, но не по задника, а само по устата, затова пък магистърът го бил целунал по задника. Някои признавали повече от необходимото, че не само се били отричали от Христос, но и твърдели, че е престъпник, не вярвали в девствеността на Мария, дори били уринирали върху разпятието, и то не само в деня на посвещаването си, но и по време на Светата неделя, че не вярвали в причастието и не се ограничавали с това да почитат Бафомет, но се молели дори на Дявола в образа на котка.

Също толкова смайваща, макар и не така невероятна е играта, която в този момент се започва между краля и папата. Папата се стремял да вземе нещата в свои ръце, докато кралят предпочитал сам да доведе процеса докрай, папата искал да разтури само временно Ордена, като осъди виновните, и след това да го възстанови в първоначалната му чистота, кралят желаел скандалът да се разрасне, процесът да обхване целия орден и да го доведе до окончателното му разпадане, политическо и религиозно, разбира се, но най-вече финансово.

В определен момент изниква един документ, който може да се нарече шедьовър. За да попречат на обвиняемите да се отрекат от думите си, учени теолози постановяват, че не трябва да им се разрешава да имат защитник: тъй като те били направили самопризнания, дори нямало нужда от процес — в такива случаи кралят давал служебна присъда, процес се правел само при съмнителни казуси, а тук съмнение нямало. „Защо тогава да им се разрешава да имат защитник? Може би за да защитава техните признати грехове? Неоспоримостта на фактите прави престъплението очевидно!“

Но тъй като съществувала опасност процесът да се изплъзне от ръцете на краля и да премине във властта на папата, кралят и Ногаре устроили пищно следствие, в което бил включен и епископът на Троа, обвинен в магьосничество според свидетелството на един тайнствен доносник, някой си Нофо Деи. По-късно се разкрило, че Деи е излъгал (и затова бил осъден на смърт), но междувременно върху нещастния епископ се изсипали публични обвинения в содомия, светотатство и лихварство. Същите средства, каквито използували и срещу Тамплиерите. Може би кралят е искал да покаже на чедата на Франция, че Църквата няма право да съди Тамплиерите, след като не е имунизирана срещу техните грехове, или просто е хвърлил предизвикателство на папата. Тъмна история, подмолна игра на шпиони и тайни служби, на „внедряване“ и доноси… Папата е поставен натясно и се съгласява да разпита седемдесет и двама Тамплиери, които потвърждават признанията, направени при мъченията. Папата обаче изтъква тяхното покаяние и залога на тържествения отказ, за да може да опрости греховете им.

И тук се случва нещо друго, което си оставаше един от главните все още неразрешени проблеми в моята дипломна работа, тъй като разполагах с противоречащи си източници: защо папата, който тъкмо е успял с големи мъки най-сетне да прибере при себе си рицарите, веднага ги връща на краля? Така и не разбрах какво се е случило. Моле отрича направените самопризнания, Климент му дава възможност да се защити и му изпраща трима кардинали да го разпитат. На 26 ноември 1309 година Моле излиза с пламенна защита на Ордена и на неговата правоверност, стигайки дори до заплахи към обвинителите, но после при него отива един кралски пратеник, Гийом дьо Плезанс, когото той смята за приятел, получава от него някакъв тайнствен съвет и на 28 същия месец дава неясни и извънредно плахи показания. Казва, че бил беден и непросветен рицар и се ограничава с изброяването на заслугите (останали вече в миналото) на Ордена, благотворителните дела, кръвния данък, платен от тях за Божи гроб, и така нататък. На всичко отгоре пристига и Ногаре, който напомня как Тамплиерите имали повече от приятелски отношения със Саладин^[99]: сблъскваме се с намек за провинение в държавна измяна. Оправданията на Моле са неубедителни. При тези показания той, който е прекарал вече две години в затвора, явно е приличал на отрепка. Но пък се проявил като отрепка и веднага след арестуването си. При третите показания, през март на следващата година, Моле възприема нова стратегия — не иска да говори и заявява, че ще проговори само пред папата.

Сценичен обрат. Но този път се стига до епичната драма. През април 1310 година петстотин и петдесет Тамплиери настояват да бъдат изслушани в защита на Ордена, разобличавайки мъченията, които са съпътствували самопризнанията им, отричат се от думите си и доказват несъстоятелността на всички обвинения. Но кралят и Ногаре си знаят работата. Някои Тамплиери се били отказали? Толкоз по-добре! Значи трябва да бъдат смятани за лъжци и клетвопрестъпници или по-точно за relapsi^[100] — ужасно обвинение по онова време, щом като отричат най-арогантно това, което вече са признали. Този, който признае и се покае, все пак може да получи опрощение, но не и онзи, който се отказва от признанията и твърди, нарушавайки клетвата, че изобщо няма за какво да се кае. Петдесет и четиримата отказали се от показанията си клетвопрестъпници били осъдени на смърт.

Лесно е да се досетим за психологическата реакция на останалите арестувани. Който признае, остава жив, макар и в каторгата, а докато е жив, човек не губи надежда. Който не признае или, още по-лошо, се откаже от признанията си, отива директно на кладата. Петстотинте отказали се, още живи, се отказват от отказването.

Сметките на „осъзналите се“ се оказали правилни, защото през 1312 година тези, които не признали, били осъдени на доживотен затвор, докато на призналите било дадено опрощение. Филип нямал изгода от масово унищожение, искал само да разтури Ордена. Освободените рицари, вече съсипани телом и духом след четири-пет години затвор, се влели тихомълком в други ордени с единственото желание да бъдат забравени и това изчезване, това зачеркване дълго ще тегне над легендата за нелегалното възраждане на Ордена.

Моле продължавал да иска аудиенция при папата. Климент свикал Събора във Виена през 1311 година, но не поканил Моле. Осветил разтурянето на Ордена и предал имотите му на Гостоприемниците, макар че в момента били управлявани от краля.

Минали още три години и най-сетне се стигнало до споразумение с папата. На 19 март 1314 година пред портала на „Нотр Дам“ Моле бил осъден на доживотен затвор. Чувайки тази присъда, Моле достойно изсъскал нещо. Очаквал, че папата ще му разреши да се оневини, и се чувствувал излъган. Знаел много добре, че ако още веднъж се откаже от показанията си, и той ще бъде обвинен като клетвопрестъпник и „релапс“. Какво ли е ставало в душата му след близо седем години очакване на присъдата? Дали си възвръщал куража от миналото? Или пред перспективата да загине зазидан жив и обезчестен е решил, че е по-добре да се обрече на една красива смърт? Протестирал, твърдейки, че той и неговите братя са невинни и че Тамплиерите са извършили само едно престъпление: от малодушие са изневерили на Храма. Смъртта му била неизбежна.

Ногаре потрива ръце: за публично престъпление — публична присъда, и то окончателна, по най-бързата процедура. Като Моле се държал и прецепторът на Нормандия Годфроа дьо Шарне. Още същия ден кралят взел решение: кладата да се издигне в самия край на остров Сите. При залез-слънце Моле и Шарне издъхват сред пламъците.

По традиция магистърът, преди да умре, предрича кончината на своите преследвачи. И наистина, папата, кралят и Ногаре умират в течение на една година. Колкото до Марини, след смъртта на краля той е заподозрян в злоупотреба. Враговете му го обвиняват в магьосничество и искат смъртна присъда. Мнозина започват да смятат Моле за мъченик. И Данте ще подхване възмутен темата за преследването на Тамплиерите.

Тук свършва историята и започва легендата. В един от вариантите й се казва, че в деня, когато Луи XVI бил гилотиниран, някакъв непознат се качил на ешафода и извикал: „Жак дьо Моле, ти си отмъстен!“

 

 

Това е в общи линии историята, която разказах, често прекъсван от слушателите си, онази вечер в „Пилад“.

Белбо ме питаше: „Сигурно ли е, че не сте заимствували от Оруел или от Кьостлер“. Или: „Също като процеса на оня… Как се казваше? От културната революция!“ На което Диоталеви възразяваше всеки път: „Historia magistra vitae^[101].“ Белбо пък се обръщаше към него: „Ти мълчи, кабалистът не трябва да вярва в историята.“ А Диоталеви отвръщаше: „Именно, всичко се повтаря в кръг, историята е учителка, защото ни учи, че не съществува. Затова пък са важни пермутациите.“

— Изобщо — каза накрая Белбо — какви са били Тамплиерите? Отначало ни ги представихте като каубои от филм на Джон Форд, после като мърльовци, след това като рицари от старинна миниатюра, като божи банкери, нагазили в тъмни сделки, като войници на поход, като привърженици на демонична секта и най-сетне като мъченици на свободната мисъл… Какви са били всъщност?

— Трябва да е имало някаква причина, за да се превърнат в мит. Вероятно са били всички тези неща едновременно. Какво е била католическата църква, би могъл да запита някой марсиански историк от трихилядната година. Тези, които са се оставяли да бъдат разкъсвани от лъвовете, или тези, които са убивали еретиците? И двете, нали?

— Но правили ли са наистина тези неща, или не?

— Най-забавното е, че техните последователи, говоря за неотамплиерите от различните епохи, твърдят, че да. Обяснения има колкото искате. Първа теза: ставало е дума за мъжкарски ритуали — искаш да станеш Тамплиер? Покажи, че си потентен, плюй върху разпятието и да видим дали Бог ще те порази с гръм, и понеже ще влизаш в този орден, трябва да си готов да дадеш всичките си крайници на братята и да разрешиш дори да те целуват по задника. Втора теза: приканвани били да се отрекат от Христос, за да знаят как да се справят, когато бъдат заловени от сарацините. Обяснението е идиотско, защото човек не се учи как да устоява на мъченията, като прави, макар и символично, това, което мъчителят ще поиска от него. Трета теза: докато били на изток, Тамплиерите влезли в контакт с еретици манихеи, които презирали кръста като инструмент за мъченията на Христос и проповядвали отказ от света, от брака и от продължаването на рода. Стара идея, характерна за много ереси от първите векове, възприета и от катарите. А съществува цяла една тенденция, според която Тамплиерите са пропити от идеите на катарството. Тогава е разбираема причината за содомията, макар и само символична. Да предположим, че рицарите са влезли в контакт с тези еретици: явно не са били интелектуалци, но дали от простодушие, дали от снобизъм и най-вече поради отношението си към тялото са си създали свой личен фолклор, който ги отличавал от останалите кръстоносци. Извършвали са ритуали за благодарност, без да се запитват какво точно означават те.

— А Бафомет?

— Вижте какво, в много от показанията се говори за една „figura Baffometi“^[102], но може би е било грешка на първия писар и ако буквите са били объркани, грешката може да е била преписана във всички останали документи. В други случаи се говори за Мохамед — „istud caput vester deus est et vester Mahumet“^[103], а това означава, че Тамплиерите са си създали своя синкретична религиозна служба. В някои от показанията се твърди, че трябвало да се кланят на „яли“, което навярно означава „аллах“. Но мюсюлманите пък не почитат образа на Мохамед и просто не се знае от кого са се повлияли Тамплиерите. От показанията излиза, че мнозина са виждали тези глави, понякога обаче не е само глава, а цяло тяло, от дърво, с къдрави коси, покрито със злато, и винаги с брада. Изглежда, че съдиите са намерили тези глави и са ги показвали на обвиняемите, но общо взето, няма и следа от тях, всички са ги виждали, но никой не ги е видял. Като историята с котката: някой казва, че е сива, друг — червена, трети — черна. Но я си представете при един разпит с нажежено желязо: „Виждал ли си котка по време на посвещаването?“ Как да не е виждал, един склад към храма с всички храни, които трябва да се запазят от мишките, сигурно е бил пълен с котки. По онова време в Европа котката не е била много разпространена като домашно животно, докато в Египет — да. Кой знае дали Тамплиерите не са държали котки у дома си, противно на схващанията на достопочтените люде, които смятали тези животни за съмнителни. Същото е станало и с главите на Бафомет, може да са били свещени съдове във форма на глава — по онова време често се срещали. Естествено, някои твърдят, че Бафомет бил алхимичен символ.

— Алхимията е навсякъде — отбеляза категорично Диоталеви. — Може би Тамплиерите са познавали тайната на добиването на златото?

— Разбира се, че са я познавали — каза Белбо. — Напада се някой сарацински град, изколват се жени и деца, заграбва се всичко, което попада подръка… Истината е, че цялата тази история е голяма бъркотия.

— А може би в главите им е била бъркотия, разбирате ли? Те изобщо не са се интересували от теологични диспути. Историята е пълна с такива общности, които си създават собствен стил, отчасти фуклив, отчасти мистичен, но и самите те не са знаели точно какво правят. Естествено, освен това съществува и езотеричното тълкуване — те са знаели чудесно всичко, били са привърженици на източните тайни и дори целувката по задника е имала значение в посвещаването.

— Бихте ли ми обяснили какво е точно значението на целувката по задника в посвещаването, кротко се обади Диоталеви.

— Някои съвременни езотерици смятат, че Тамплиерите са възприели индийски доктрини. Целувката по задника според тях служела за събуждане на змията Кундалини, космическа сила, която се крие в основата на гръбначния стълб, в половите жлези и след като се събудела, се вливала във фалусната жлеза…

— Жлезата на Декарт?^[104]

— Мисля, че да, и тя отваря едно трето око, окото, което вижда директно във времето и пространството. Затова и още се търси тайната на Тамплиерите.

— Филип Хубави е трябвало да изгори съвременните езотерици, а не онези нещастници.

— Да, но съвременните езотерици нямат и пукната пара.

— Я виж ти, какво може да чуе човек! — възкликна Белбо. — Сега разбирам защо тези Тамплиери са завъртели главите на моите луди.

— Мисля, че доста прилича на вашата история от онази вечер. Всичко това е един изкривен силогизъм. Дръж се като глупак и ще станеш неразгадаем за векове. Абракадабра, Manel Tekel Phares, Pape Satan Pape Satan Aleppe, le vierge le vivace et le bel aujourd’hui^[105]. Всеки път, когато някой поет, някой пророк, някой водач, някой магьосник изрекат безсмислени звукосъчетания, човечеството пилее векове, за да разчете тяхното послание. Тамплиерите остават неразгадаеми, защото са били умопобъркани. Затова и толкова много хора ги боготворят.

— Позитивистично обяснение — изкоментира Диоталеви.

— Да — отговорих, — може би съм позитивист. С една сполучлива хирургическа операция на фалусната жлеза Тамплиерите са могли да станат Гостоприемници, с други думи, нормални хора. Войната нарушава умствените връзки, навярно е от тътена на топовните изстрели или от гръцкия огън… Вижте генералите!

Вече беше един часът. Диоталеви, опиянен от тоника, се олюляваше. Сбогувахме се. Аз се бях забавлявал. Те също. Не знаехме още, че започваме една игра с гръцки огън, който пари и изгаря.