Умберто Еко
Махалото на Фуко (119)

119

Поднесоха огън към гърлото на тромпета и пред очите ми куполът се разтвори; блестяща огнена стрела изскочи от тромпета и прониза безжизнените тела. После куполът се затвори отново, а тромпетът бе изнесен.

(Йохан Валентин Андрее, „Химическата венчавка на Кристиан Розенкройц“, Страсбург, „Цецнер“ / /Johann Valentin Andreae, Die Chymische Hochzeit des Chrtstian Rosencreutz, Zetzner, 1616, 6, pp. 125–126)

В текста има празнини, поправки, грешки, зачерквания — личи си, че скоро съм се завърнал от Париж. Не толкова го чета, колкото отново го преживявам.

Трябва да е било в края на април 1945 година. Германската армия отстъпвала по всички фронтове. Фашистите се разбягвали. Х. минал окончателно под контрола на партизаните.

След последната битка, същата, за която Якопо ни бе разказал именно в тази къща (кажи-речи, преди две години), няколко партизански бригади си дали среща в Х., за да щурмуват заедно града. Очаквали сигнал от Радио Лондон и щели да нападнат, когато и Милано бъдел готов за въстание.

Пристигнали и гарибалдийските отряди, командувани от Рас, един гигант с черна брада, известен в цялата област: били облечени в най-разнообразни униформи, еднакви им били само червените кърпи и звездите на гърдите. Въоръжени кой как може, един със стара пушка, друг с шмайзер, отнет от врага. Отличавали се чувствително от бригадите на Бадолио с техните сини кърпи, униформи с цвят каки, подобни на английските, при това въоръжени с най-нови автомати „Стен“. Съюзниците подпомагали Бадолио с щедри нощни парашутни пратки, след като всяка вечер в единадесет вече от две години преминавал тайнственият „Пипо“, английският разузнавателен самолет, за който никой не знаел какво точно разузнава, тъй като на километри разстояние не се виждала никаква светлинка.

Между гарибалдийци и бадолианци вече се усещало напрежение. Говорело се, че в началото на битката бадолианците се нахвърлили срещу врага с викове „Да живее кралят!“, но някои обяснявали това със силата на навика, какво друго можел човек да вика, щурмувайки, това не значело, че непременно били монархисти, те също знаели, че кралят е виновен за много неща. Гарибалдийците се подсмихвали: човек можел да вика за краля, ако атакува на нож в открито поле, но не и като се крие с автомата си зад някой ъгъл. Просто се били продали на англичаните.

Все пак достигнали до някакво споразумение. Нужно било единно командуване при настъплението срещу града и изборът паднал върху Терци, който бил начело на най-добре екипираната бригада, бил и най-възрастният и бил воювал в Първата световна война, изобщо герой с авторитет пред съюзническото командуване.

През следващите дни, струва ми се, изпреварвайки въстанието в Милано, поели към града. До хората от Х. стигнали първите добри новини: операцията била успешна, бригадите навлизали победоносно в града, но имало и убити, носел се слух, че Рас е загинал, а Терци — ранен.

После, един следобед, хората дочули бръмчене на коли, победни песни, гражданството се стекло на централния площад, по главния път се задали първите отряди с вдигнати юмруци, знамена, оръжия, размахвани от прозорците на колите и от стъпалата на камионите. Посрещачите по пътя вече били обсипали партизаните с цветя.

Изведнъж някой извикал: „Рас! Рас!“ — и Рас се оказал там, седнал върху предния калник на един додж с разрошена брада и разкопчана риза, под която се откривала черната му космата гръд, засмян и вдигнал ръка за поздрав.

Заедно с Рас от доджа слязъл Рампини, един късоглед младеж, който преди това свирел в оркестъра, бил малко по-възрастен от другите и бил изчезнал три месеца по-рано — говорело се, че отишъл при партизаните. И действително дошъл с тях, с червена кърпа на врата, яке в цвят каки, светлосини панталони. Това била униформата на оркестъра на дон Тико, но върху нея той носел колан с кобур и пистолет. През дебелите стъкла на очилата, които му били донесли толкова подигравки от страна на старите приятели в пансионата, в този момент той гледал момичетата, струпани около него, като че бил Флаш Гордън^[444]. Якопо се питал дали и Чечилия не е там, в тълпата.

Само половин час по-късно площадът се изпъстрил с цветовете на партизаните и народът скандирал „Терци, Терци!“ — и искал той да произнесе реч.

На един от балконите на кметството блед, подпирайки се на патерица, се появил Терци и с ръка се опитал да укроти тълпата. Якопо очаквал с вълнение речта, защото цялото му детство, както и детството на неговите връстници, било белязано от дългите исторически речи на Дучето, от които най-важните цитати се учели наизуст в училище, тоест учели се наизуст целите речи, защото всяко изречение в тях било важно.

След като се възцарила тишина, Терци заговорил с прегракнал глас, който едва се чувал. Казал: „Граждани, приятели. След толкоз мъчителни саможертви… ето ни тук. Слава на падналите за свободата!“

И толкова. Прибрал се.

В това време тълпата крещяла, партизаните, вдигнали автоматите, шмайзерите, пушките, изстрелвали тържествени откоси, а гилзите се пръскали наоколо, момчетиите се спускали да ги събират между краката на военните и на цивилните, защото оттук нататък нямало да им се открие подобна възможност — имало опасност войната да свърши в най-скоро време.

Все пак имало убити. По жестоко съвпадение и двамата загинали били от Сан Давиде, едно селце, разположено над Х., и роднините им настоявали погребението да се извърши в малкото местно гробище.

Командуването на партизаните решило да се организира тържествено погребение, бригадите — строени, катафалките — украсени, градският оркестър, църковният настоятел. И оркестърът на пансионата.

Дон Тико веднага приел. Най-вече, казал, защото открай време бил против фашистите. Но освен това, както подшушвали оркестрантите, защото все някой ден трябвало да изпълнят траурния марш, който репетирали от една година. И накрая, както разпространявали местните зли езици, защото искал да бъде забравен инцидентът с фашисткия химн „Джовинеца“.

Историята с „Джовинеца“ била следната.

Няколко месеца по-рано, още преди да дойдат партизаните, оркестърът на дон Тико бил излязъл на улицата заради някакъв патронен празник, но пътят им бил преграден от Черните бригади. „Свирете химна, отче!“, заповядал капитанът, барабанейки с пръсти по приклада на автомата си. Какво да се прави, както по-късно щяхме да се научим да казваме. И дон Тико наредил: „Хайде, момчета, да опитаме.“ Човек трябва да си спасява кожата. Дон Тико дал такта със своя ключ и безумната какофония от звуци прекосила Х., резултатът бил нещо, което само най-отчаяната надежда за реванш у фашистите можела да възприеме като „Джовинеца“. Позор за всички. Защото се били подчинили, признавал по-късно дон Тико, но преди всичко защото били грачели като гарги. Свещеник, да, и антифашист, но изкуството си е изкуство.

Тези дни Якопо не бил с тях. Боледувал от възпаление на жлезите. Участвували само Анибале Канталамеса и Пио Бо и вероятно тяхното почетно присъствие решително допринесло за поражението на националфашизма. Но за Белбо проблемът бил друг, поне в момента, когато пишел този текст. Осъзнавал, че е пропуснал още една възможност да разбере дали е щял да има смелост да откаже. Може би именно заради това умря, увиснал на Махалото.

Така или иначе, погребението било обявено за неделя сутрин. На централния площад се били стекли всички. Терци със своите отряди, чичо Карло и други първенци на града със своите отличия от Първата световна война, и нямало значение кой бил фашист и кой — не, важното било да се отдаде почит на герои. Там бил и нотариусът, градският оркестър в черни костюми, конете на катафалките с попони, обшити с млечнобяло, сребристо и черно. Кочияшът бил облечен като наполеонов маршал — тривърха шапка, пелеринка и широко наметало в същите цветове като конските покривала. Там бил и оркестърът на пансионата — шапка с козирка, куртка в цвят каки и сини панталони, с лъснати медни и черни дървени инструменти и искрящи чинели и барабани.

От Х. до Сан Давиде пътят се виел стръмно нагоре в продължение на пет-шест километра. В неделя следобед обикновено момчетата от пансионата го минавали, като играели на топчета — една игра, почивка, две-три глътки вино, втора игра и така нататък, до параклиса на върха.

Няколко километра по стръмното не представлявали нищо особено за играчите на топчета. Това разстояние може би не изисквало голямо усилие и от един въоръжен отряд, маршируващ в строй, с поглед напред, вдишващ свежия пролетен въздух. Но човек трябвало да опита да го премине, свирейки с издути бузи, целият плувнал в пот и със секващ дъх. Градският оркестър цял живот бил свирил така, но за момчетата от пансионата това било истинско изпитание. Държали се юнашки, дон Тико размахвал ключа си, кларинетите скимтели изтощени, саксофоните блеели с последни усилия, обоят и тромпетите издавали предсмъртни стонове, но издържали чак до селото, до подножието на последната стръмнина, която водела до гробището. От дълго време Анибале Канталамеса и Пио Бо само се престрували, че свирят, докато Якопо изпълнявал съвестно своята роля на овчарско куче под благославящия поглед на дон Тико. Не отстъпили на градския оркестър, не се изложили — това го казали и Терци, и другите командири на бригади: „Браво, момчета, свирихте чудесно.“

Един от командирите със синя кърпа и цяла дъга от лентички за заслуги от двете войни се обърнал към дон Тико: „Отче, пуснете момчетата да отдъхнат в селото, че вече не издържат. Ще се качите после, накрая. Една камионетка ще ви върне в Х.“

Спуснали се към кръчмата и музикантите от градския оркестър — стари пушки, получили закалката на безброй погребения и без всякакви задръжки окупирали масите, поръчвайки си шкембе и вино на корем. Готвели се да останат да пируват там до вечерта. А момчетата на дон Тико се натрупали на бара, където собственикът им сервирал ментовки с ледчета, зелени като химически експеримент. От леда в гърлото получавали силна болка в челото като при синузит.

След това се отправили към гробището, където заварили камионетката. Натоварили се с викове и всички били вече натъпкани — прави, блъскайки се с инструментите си, когато от гробището излязъл същият командир и казал: „Отче, за заключителната церемония ни трябва един тромпет. Нали знаете, за ритуалния сигнал. Само за пет минути.“ „Тромпетът“, извикал с професионален тон дон Тико. И злочестият носител на званието, потен от ментовката и мечтаещ за обилно хапване вкъщи мързелив селяндур, брониран срещу всякакъв естетически трепет и каквато и да била общност на идеи, започнал да се оплаква, че било късно, че искал да си се върне у дома, че устата му била изсъхнала и така нататък, поставяйки в затруднение дон Тико, посрамен пред командира.

В този момент Якопо, съзирайки в славата на жаркото пладне нежния образ на Чечилия, казал: „Ако ми даде тромпета си, ще ида аз.“

Признателен блясък в очите на дон Тико, потно облекчение на невзрачния тромпетист титуляр. Размяна на инструментите като при смяна на караула.

 

 

И така Якопо навлязъл в гробището, воден от командира — странен психопомп^[445], накичен с лентички от Етиопската война. Всичко наоколо било бяло, зидът под слънцето, паметниците, короните на цъфналите дървета, расото на църковния настоятел, готов за благословията, освен пожълтелите надгробни снимки на покойниците. И освен голямото пъстро петно на отрядите, строени пред двата зинали гроба.

„Момче, казал командирът, застани тук до мен и като ти дам знак, свириш «мирно». После, като ти дам отново знак — «свободно». Ясно, нали?“

Всичко било ясно, само че Якопо никога не бил свирил нито „мирно“, нито „свободно“. Държал тромпета пред гърдите си със сгъната дясна ръка, както се държи пушка, и зачакал знака с поглед напред, гърди изпъчени, корем прибран.

В този момент Терци произнасял реч — суха, с къси изречения. Якопо си мислел, че за да изсвири сигнала, трябва да вдигне очи към небето, а слънцето можело да го заслепи. Но така умира един тръбач и щом ще мре, трябва да го направи красиво.

След това командирът прошепнал: „Хайде!“. И започнал да вика: „Мии…“. Но Якопо не знаел как се свири „миир-но“.

Мелодичната структура навярно била доста по-сложна, а в този момент той бил способен да изсвири само „до-ми-сол-до“, но на тези обръгнали във войната мъже, изглежда, това им стигало. Крайното „до“ изсвирил, след като поел дъх, тъй че да може да го задържи дълго и, както пишеше, да му даде време да достигне слънцето.

 

 

Партизаните стояли изпънати в „мирно“. Живите, неподвижни като умрелите.

 

 

Движели се само гробарите, чувало се трополенето на ковчезите, които спускали в гробовете, и стърженето на въжетата, изтегляни отдолу. Но били едва доловими движения, като проблясване на лъч светлина по кълбо, при което неуловимата частица светлина служи само за доказателство, че от Сферата^[446] нищо не убягва.

Следователно, абстрактният звук на военния парад. Църковният настоятел шепнел молитвата за благословия, командирите се доближили до гробовете и един по един хвърлили шепа пръст. Точно тогава неочаквана заповед отприщила няколко откоса към небето — та-та-та, та-пум, и птиците подплашени излетели от разцъфналите дървета. Но и това не приличало на истинско движение, било сякаш един и същи миг, който се повтарял под различна форма, а да наблюдаваш един и същи миг непрекъснато, не означава, че времето тече.

Затова и Якопо стоял неподвижен, безразличен дори към гилзите, които се сипели в краката му, не свалял тромпета, а го държал все още опрян до устата си, с пръсти върху клапаните, изпънат в „мирно“, с инструмент, насочен по диагонал нагоре. Той продължавал да свири.

Неговата дълга-дълга финална нота не преставала да звучи — недоловима за присъствуващите; от чашката на тромпета, подобно на лек дъх, излизала тънка струйка въздух, която той продължавал да духа в мундщука, като държал езика между едва-едва отворените си устни, без да ги допира до накрайника на инструмента. А инструментът стърчал нагоре, без да се обляга на лицето, само благодарение на напрежението в лактите и раменете.

Якопо продължавал да свири тази илюзорна нота, защото усещал, че в този миг изплита конец, с който задържа движението на слънцето. Огненото кълбо било спряло, застанало неподвижно в едно пладне, което можело да трае цяла вечност. И всичко зависело от Якопо, струвало му се, че ако прекъсне тази връзка, ако скъса конеца, слънцето рязко ще излети нагоре като балон и заедно с него ще изчезнат и денят, и събитието на този ден, и това действие без последователност, и тази сцена без начало и без край, която се развивала неподвижна само защото той е имал властта да я пожелае и изпълни такава.

Ако прекъснел и подемел друга нота, тя щяла да зазвучи раздиращо, много по-оглушително от изстрелите, които трещели наоколо му, и часовниците щели да подхванат своето тахикардично цъкане.

С цялата си душа Якопо желаел мъжът до него никога да не изкомандува „свободно“ — „мога да не се подчиня, казвал си, и да остана така завинаги, пести си дъха, докато можеш“.

Мисля, че е изпаднал в онова състояние на замайване, което обхваща удавника, когато се мъчи да не изплува и се стреми да поддържа инерцията, тласкаща го към дъното. Дотолкова, че в желанието си да изрази това, което е изпитвал тогава, изреченията в тетрадката, която четях, се прекъсваха недовършени, насечени от многоточия, куцащи от пропуски. Но било ясно, че в този момент, не, не го казваше, но беше ясно, в този момент той е обладавал Чечилия.

 

 

Защото Якопо Белбо не е могъл тогава да разбере, не го е разбрал и когато е писал несъзнателно за себе си, че веднъж завинаги е празнувал своите химически венчавки с Чечилия, с Лоренца, със София, със земята и с небето. Може би единствен сред смъртните той най-сетне е довел до завършек Великото Дело.

Никой още не му е бил казал, че свещеният Граал не е само чаша, но че е и копие и че неговият вдигнат тромпет е бил едновременно оръжие и инструмент за сладостно превъзходство, който излита към небето и свързва земята с Мистичния Полюс. Чрез единствената Неподвижна Точка, която Вселената е притежавала някога: чрез това, което той е създал, само за един миг, със своя дъх.

Диоталеви още не му е бил казал, че може да се озове в Йесод, сефирата на Основата, знака на връзката между горния лък, който се опъва, за да изпрати стрели, и Малхут, която е неговата цел. Йесод е капката, която се отронва от стрелата, за да породи дървото и плода, тя е anima mundi, защото е мигът, в който мъжествената сила, оплождайки, свързва помежду им всички състояния на съществуването.

Ако успееш да достигнеш този Cingulum Veneris^[447], означава, че си поправил грешката на Демиурга.

 

 

Как би могъл човек да прекара живота си в търсене на Случая, без да забележи, че решаващият миг, този, който оправдава раждането и смъртта, вече е отминал? Никога не се повтаря, но е бил, безвъзвратен, наситен, поразяващ, щедър като всяко откровение.

Онзи паметен ден Якопо Белбо е погледнал в очите Истината. Единствената, която му е била разрешена, защото истината, която е научил, е била в това, че истината е безкрайно кратка (след това тя е само разсъждение). Затова именно се е мъчил да укроти нетърпеливостта на времето.

Не го е разбирал тогава, то се знае. Не го е разбирал и когато е писал текста, нито когато е решил да не го използува повече.

Самият аз го разбрах тази нощ: авторът трябва да умре, за да може читателят да открие неговата истина.

Натрапчивата мисъл за Махалото, придружавала Якопо Белбо през целия му зрял живот, е представлявала, както и изгубените адреси от неговия сън, спомен за онзи, другия момент, осъзнат и после отхвърлен, в който той действително се е докоснал до свода на света. А този именно момент, в който Белбо е споил пространството и времето, изстрелвайки своята зеноновска стрела^[448], не е бил знак, симптом, алюзия, образ, отпечатък, енигма: бил е това, което е бил, и нищо друго — моментът, в който няма повече препратки и сметките са чисти.

Якопо Белбо не е разбирал, че е изживял своя момент, който е трябвало да му бъде достатъчен за цял живот. Не го е разпознал, прекарал е остатъка от дните си в търсене на друг Случай и заплати за това с живота си. А може би е подозирал нещо, иначе защо ще се връща толкоз често към спомена за тромпета. Но си го е спомнял като пропуснат, докато той е бил истинският.

Вярвам, надявам се, моля се в този миг, в който е издъхвал, люлеейки се заедно с Махалото, Якопо Белбо да го е разбрал и да е постигнал вътрешния мир.

 

 

След това се чула командата „свободно“. Така или иначе, трябвало да отстъпи, защото не му достигал дъх. Прекъснал връзката, след това изсвирил една-единствена нота, висока и с отслабваща сила, нежна, за да привикне света към меланхолията, която го очаквала.

Командирът казал: „Браво, момченце. Върви си сега. Чудесен тромпет.“

Църковният настоятел бил изчезнал, партизаните се запътили към задния вход, където ги чакали камионите, гробарите си отишли, след като зарили гробовете. Якопо си тръгнал последен. Не успявал да се откъсне от мястото на своето щастие.

 

 

На площада камионетката с оркестъра не го чакала.

Якопо се запитал как така дон Тико го е изоставил. Най-вероятно било станало недоразумение: някой е казал на дон Тико, че партизаните ще откарат момчето до града, но в този момент Якопо си мислел, и не без основание, че между командите „мирно“ и „свободно“ са минали векове, че момчетата са чакали, докато им побелеят косите, до смъртта си и че прахът им се е пръснал, образувайки онзи лек слой, който вече се синеел пред очите му по хълмовете в далечината.

Якопо бил сам. Зад гърба му — опустялото гробище. В ръцете му — тромпетът. Пред него — хълмовете, които чезнели все по-тъмни един зад друг към мармаладения безкрай, и над главата му, отмъстително, освободеното слънце.

Решил да заплаче.

 

 

Но изведнъж се появила катафалката с кочияша, облечен като Наполеонов генерал, целия в черно, кремаво и сребристо, с натруфените като жребци на Юпитер коне, носещи варварски маски, изпод които се виждали само очите, и с витите колонки, на които бил закрепен асиро-гръко-египетският покрив в бяло и златно. Човекът с триъгълната шапка спрял катафалката за миг пред самотния тромпетист и Якопо го запитал: „Ще ме закарате ли вкъщи?“

Кочияшът бил добър човек. Якопо се качил на капрата до него и с колата на мъртвите поел обратно към света на живите. Този Харон в почивка мълчаливо управлявал своя погребален впряг по склона, а Якопо, неподвижен и тържествен, с лъскава козирка, стискал под мишница тромпета, целият отдаден на неочаквано споходилото го щастие.

Били слезли от хълмовете и при всеки завой пред тях се откривали нови пространства, покрити със синкави от пръскането лозя и осветени от все така ослепителното слънце, докато най-сетне не навлезли в Х. Прекосили централния площад, обкръжен от колонади, безлюден, както могат да бъдат безлюдни само площадите от Монферато в два часа по обяд в неделя. От ъгъла на площада един съученик забелязал Якопо на капрата, с тромпета под мишница и с поглед, вперен в безкрайността, и го поздравил възхитен.

 

 

Якопо се прибрал у дома си, но не пожелал нито да яде, нито да разкаже какво се е случило. Сгушил се на терасата и тихо засвирил, като че бил със сурдинка, духайки съвсем леко, за да не нарушава тишината на неделната почивка.

Баща му излязъл при него и без да му се кара, със спокойния тон на човек, който познава житейските закони, казал: „След един месец, ако всичко върви както трябва, ще се върнем вкъщи. Не си мисли, че ще можеш да свириш на тромпет в града. Собственикът ще ни изхвърли. Затова бъди готов да го забравиш. Ако наистина имаш влечение към музиката, ще ти намерим учител по пиано.“ И после, като видял, че очите му се изпълнили със сълзи, добавил: „Хайде, хайде, глупчо. Не разбираш ли, че лошите дни свършиха?“

На следния ден Якопо върнал тромпета на дон Тико. Две седмици по-късно семейството напуснало Х., връщайки се към бъдещето.