Умберто Еко
Махалото на Фуко (118)

118

Социалната теория на конспирацията… е следствие от отслабването на упованието в Бог и от свързания с това въпрос: „Кой е на негово място?“

(Карл Попър, „Предположения и опровержения“, Лондон, „Раутлидж“/ Karl Popper, Conjectures and refutations, London, Routledge, 1969, I, 4)

Пътуването ми се отрази добре. Напуснал бях не само Париж, но и подземния свят, дори направо земята, земната черупка. Небе и все още заснежни планини. Самота на две хиляди метра височина и чувство на опиянение, каквото винаги внушава полетът, изравняване на налягането, леко неразположение. Минава ми през главата, че само тук горе мога да стъпя здраво на земята. И реших да събера мислите си, отначало записвайки основните моменти в бележника си и после отпускайки се със затворени очи.

 

 

Реших да изброя най-напред безспорните факти.

Няма съмнение, че Диоталеви е мъртъв. Съобщи ми го Гудрун. Гудрун винаги е била вън от нашата история — не би могла да я разбере и следователно е единственият човек, който казва истината. След това: факт е, че Гарамонд не е в Милано. Разбира се, би могъл да бъде навсякъде, но обстоятелството, че го няма и че не е бил там през изминалите дни, говори за това, че наистина може да е в Париж, където го видях.

По същия начин го няма и Белбо.

Сега да се опитам да си представя, че това, което съм видял в събота вечер в „Сен Мартен-де-Шан“, като нещо, което действително се е случило. Също като историята с Ампаро. Прибирайки се вкъщи, тя, естествено, не беше сигурна, че Помба Жира наистина се е вселила в нея, но знаеше, че по време на ритуала е била обладана и че се е смятала за обладана, или поне се държеше така, сякаш е била обладана, от Помба Жира.

И накрая, истина е това, което ми каза Лия, когато бяхме на почивка в планината — нейният прочит беше абсолютно убедителен, посланието от Провенс всъщност представлява само един списък на поръчки. Никога не е имало сборища на Тамплиерите в Хамбара за Десятъка. Не е имало План и не е имало послание.

Списъкът на поръчки за нас беше станал нещо като кръстословица с празни квадратчета, но без определения. Следователно трябваше да попълним квадратчетата така, че всичко да съвпада. Но може би сравнението не е много подходящо. Кръстословицата е съставена от думи и думите се кръстосват в една обща буква. Докато в нашата игра кръстосвахме не думи, а понятия и факти, и следователно правилата бяха различни. От тях основните бяха три.

Първо правило: понятията се свързват по аналогия. Няма формула, по която от самото начало да се реши дали една аналогия е добра, или не, защото всяко нещо в определен смисъл може да се свърже с всяко друго. Пример. Картоф се кръстосва с ябълка, защото и двете имат растителен произход и са тумбести. От ябълка се минава към змия — по линия на Библията. От змия — към геврек, поради приликата във формата, от геврек — към спасителен пояс, оттам — към бански костюм, от къпането — към морска карта, от картата — към хартия, от хартията — към тоалетна хартия, от тоалета — към спирт, от спирта — към наркотик, от наркотика — към спринцовка, от спринцовката — към дупка, от дупката — към земя, от земята — към картоф.

Чудесно. И наистина, второто правило казва, че ако накрая tout se tient^[1], играта е валидна. От картоф до картоф. Следователно всичко е наред.

Трето правило: връзките не бива да бъдат измислени, иначе казано, трябва да са били споменати от други хора поне веднъж, а още по-добре и повече пъти. Само така кръстоските ще бъдат истински, защото са очевидни.

Всъщност идеята на Гарамонд беше точно такава: книгите на диаболистите не бива да внасят нищо ново, трябва да повтарят вече казаното, в противен случай в какво ще се изрази силата на Традицията?

Така процедирахме и ние. Нищо не измисляхме освен разположението на отделните късчета. Как бе постъпил Арденти? Нищо не беше измислил, само бе разположил частиците по тъп начин — той не беше образован като нас и не притежаваше всички частици.

Докато Те разполагаха с всички елементи, но пък нямаха схемата на кръстословицата. И освен това ние отново бяхме по-добри.

Спомнях си думите, които ми беше казала Лия по време на почивката ни в планината, когато ме упрекваше, че участвувам в лоша игра: „Хората са жадни за планове и ако им предложиш някакъв, ще се нахвърлят върху теб като глутница вълци. Ти измисляш, а те ти вярват. Не е необходимо да създаваш повече въображаеми светове, отколкото съществуват в действителност.“

Всъщност винаги става така. Един млад Херострат се самозапалва, защото не знае как иначе да се прочуе. След това гледаш някакъв филм, в който неуравновесено момче стреля по звезда на кънтри-музиката и се превръща в герой на деня. Ето ти начина: върви и стреляй по Джон Ленън.

Също като сефетата. Как мога да стана известен поет и да вляза в енциклопедиите? Гарамонд предлага рецептата: много просто — плати си. До този момент сефето не се е сетил за това, но след като разбира за съществуването на плана „Мануцио“, осъзнава, че мястото му е там. Сефето е убеден, че е чакал „Мануцио“ едва ли не от детските си години, само дето не е знаел, че го има.

Резултат: ние измислихме един несъществуващ План и Те не само са го възприели, но и са сметнали, че отдавна участвуват в него, или по-точно познали са частици от своите объркани и неясни намерения в някои елементи от нашия План, изграден с желязната логика на аналогията, привидността, подозрението.

Но ако другите измислят някакъв план и го осъществяват, то нашият План сякаш винаги е съществувал, нещо повече — вече е действителност.

От този момент нататък тълпи диаболисти тръгват по света да търсят картата.

Ние предложихме една карта на хора, които цял живот са се мъчили да преодолеят някакъв свой комплекс. Какъв? Подсказа ми го последният файл на Белбо: няма провал, ако наистина съществува един План. Предизвикателство, но не по твоя вина. Да се провалиш срещу един космически заговор не е позорно. Не си страхливец, ти си мъченик.

Не се оплаквай, че си смъртен, че си пленник на хиляди микроорганизми, които не успяваш да подчиниш, не си виновен ти, че пръстите на краката ти не са достатъчно подвижни, че опашката ти е закърняла, че косите и зъбите ти не поникват отново, че разпиляваш непрекъснато неутрони, че вените ти се втвърдяват. Виновни са Ангелите Завистници.

Същото важи и за всекидневието. Като спадовете на борсата. Случват се, защото всеки прави някаква погрешна стъпка и всички погрешни стъпки заедно създават паниката. И онзи, който няма здрави нерви, се пита: „Но кой е в дъното на този заговор, кой има полза от него?“ Горко ти, ако не намериш някой враг, който да е заговорничил — ще се почувствуваш виновен ти. Или по-точно именно понеже се чувствуваш виновен, въобразяваш си, че съществува някакъв заговор, дори че са много, и за да ги победиш, си принуден да организираш свой.

А колкото повече чужди заговори измисляш, толкова повече се влюбваш в тях и разработваш своя по тяхно подобие. Всъщност тъкмо това стана, когато сред йезуитите и бейкънистите, павликяните и неотамплиерите всеки се съобразяваше с плана на другия. Тогава Диоталеви бе забелязал: „Разбира се, човек приписва на другите това, което сам прави, и понеже прави ужасни неща, другите му стават отвратителни. А тъй като другите обикновено биха искали да правят същите ужасни неща, каквито правиш ти, те ти помагат, като ти внушават, че, да! — в действителност това, което им приписваш, е същото, което те винаги са желали. Бог лишава от разум онези, които иска да погуби, достатъчно е да Му се помогне.“

 

 

Заговорът, за да е заговор, трябва да е таен. Би трябвало да съществува една тайна, чието разкриване ще ни освободи от комплекса, защото или тайната ще ни отведе до спасението, или разкриването на тайната ще се отъждестви със спасението. Съществува ли такава сияйна тайна?

Разбира се, стига никога да не бъде разкрита. Разбулена, тя само би ни разочаровала. Нали Алие ми говореше за стремежа към мистерията, който разтърсвал Римската империя? При това точно тогава бил пристигнал онзи, който се обявил за син Божи, синът Божи, който е от плът и избавя света от греховете му. Малка ли мистерия е било това? И обещавал да спаси всички, стига да обичат ближния си. Това дребна тайна ли е било? И оставил като завет, че който произнесе подходящото слово в подходящия момент, ще може да превръща къшея хляб и чашата вино в плътта и кръвта на Божия син и да се засити с тях. Това нищожна загадка ли било? И карал отците на църквата да предполагат и после да твърдят, че Бог е Един и Троичен и че Духът произлиза от Отца и от Сина, а не че Синът произлиза от Отца и от Духа. Това формулка за илицисти ли е била? Но въпреки това онези, които били на две крачки от спасението — do it yourself^[440] — нула внимание. Нима в това се е състояла цялата Енигма? Каква баналност! И хайде хоп, истерично тръгват да обикалят цялото Средиземноморие със своите платноходи, за да търсят друго изгубено знание, на което техните евтини догми ще се окажат само външното обличие, притча за бедните духом, символичен знак, намигане към Пневматиците. Тайната на светата Троица ли? Не, твърде лесно би било. Под всичко това трябвало да се крие нещо съвсем друго.

Имаше един, май че Рубинщайн, който, като го запитали дали вярва в Бог, отговорил: „О, не, аз вярвам… в нещо много по-голямо…“ Но друг пък (може би беше Честъртън) е казал: „Откак хората вече не вярват в Бог, не че не вярват в нищо, напротив, вярват във всичко.“

Но „всичко“ не е по-голяма тайна. Няма по-големи тайни, защото и те, щом бъдат разкрити, се оказват малки. Съществува само една празна тайна. Една тайна, която се изплъзва. Тайната на растението орхис е в това, че името му означава тестиси и че то действува върху тях, но тестисите означават един зодиакален знак, зодиакалният знак означава ангелска йерархия, ангелската йерархия означава музикална гама, гамата означава връзка между различните „хумори“ и така нататък, посвещаването се изразява в това да се учиш непрекъснато и никога да не спираш, да белиш вселената като глава лук, а лукът е съставен от безброй люспи: да си представим една безкрайна глава лук, чийто център е навсякъде, а обиколката — никъде, или пък глава лук, подобна на панделката на Мьобиус^[441].

Истински посветен е онзи, който знае, че най-могъщата от тайните е тайната без съдържание, защото никой враг не би могъл да те принуди да я издадеш, нито един събрат не би могъл да я изтръгне от теб.

Сега вече среднощният ритуал пред Махалото започна да ми изглежда по-логичен, по-последователен. Белбо бе заявил, че притежава една тайна, и затова се бе сдобил с власт над Тях. Тяхната първа мисъл — дори на такъв интелигентен човек като Алие, който веднага е вдигнал тревога и е свикал останалите, е била да му я изкопчат. И колкото повече Белбо е упорствувал и е отказвал да я издаде, толкова повече Те са се убеждавали, че тайната е голяма, и колкото повече той се е клел, че не я притежава, толкова повече те са добивали увереност, че я притежава и че тази тайна е истинска, защото, ако е била лъжлива, Белбо е щял да я разкрие.

В продължение на векове тази тайна е представлявала спойката, която ги е задържала заедно въпреки отлъчванията, вътрешните борби, размяната на удари. Вече са били на път да я разкрият. Но са се терзаели от две жестоки опасения: че тайната ще ги разочарова и че, ставайки достояние на всички, изобщо ще престане да бъде тайна. Това би бил краят им.

Точно в този момент Алие е осъзнал, че ако Белбо проговори, всички са щели да узнаят и той, Алие, е щял да изгуби неясния ореол, който му осигурявал влияние и власт. Ако Белбо бе доверил тайната само на него, Алие щеше да продължи да бъде безсмъртният Сен-Жермен — отлагането на неговата смърт отлагаше разкриването на тайната. Опитваше се да принуди Белбо да му прошепне тайната на ухото, но когато разбра, че няма да сполучи, го предизвика, пророкувайки, че Якопо все пак ще се предаде, и най-важното, представяйки поведението му като смехотворно. О, добре го познаваше, стария му граф, знаеше, че при хората от този род упоритостта и страхът да не станат за смях надделяват дори над инстинкта за самосъхранение. Принуди го да повиши тона на предизвикателството си и да откаже по най-категоричен начин.

А другите, поради същите страхове, предпочетоха да го убият. Губеха картата, разбираха, че ще са им необходими още векове, за да я намерят, но спасяваха малкото останала свежест на грохналото си разлигавено от старост желание.

 

 

Спомних си една история, която ми беше разказала навремето Ампаро. Преди да дойде в Италия, прекарала няколко месеца в Ню Йорк и там живяла в един от онези квартали, където най-често се снимат филмите за престъпността. Прибирала се сама, дори в два през нощта. И когато я запитах дали не се е страхувала от сексуалните маниаци, ми обясни своя метод. Когато някакъв маниак се приближавал към нея и явно показвал, че е такъв, тя го хващала под ръка и му казвала: „Добре тогава, давай да се чукаме.“ Оня, напълно объркан, побягвал.

Ако човек е сексуален маниак, той не желае секса, а само иска да го желае, в краен случай да го открадне, но по възможност без знанието на жертвата. Ако го изправят пред секса и му кажат „тук е Родос, тук скачай“^[442], естествено е да избяга, иначе какъв маниак ще е.

 

 

А ние се опитахме да гъделичкаме техните желания, да им предлагаме една от празна по-празна тайна, защото не само самите ние не я знаехме, но на всичко отгоре знаехме, че е фалшива.

 

 

Самолетът прелиташе над Монблан и пътниците се струпаха от едната страна, за да не изпуснат магията на тази мъглява цицина, израснала поради някакво нарушение в системата на подземните токове. Мислех си, че ако това, над което размишлявам, е истина, тогава токовете навярно не съществуват, също както не съществува посланието от Провенс. Но пък историята на дешифрирането на Плана, такъв, какъвто ние го бяхме възстановили, не беше нищо друго освен самата История.

Върнах спомените си към последния файл на Белбо. Но ако съществуването е тъй празно и крехко, че да се крепи само на заблудите на онези, които търсят неговата тайна, тогава, както каза Ампаро вечерта на ритуала след нейното преживяване, значи няма опрощение, всички сме роби, дайте ни господар, ние си го заслужаваме…

Не е възможно. Не е възможно, защото Лия ме е научила, че има и нещо друго, и имам доказателството за това, то се нарича Джулио и в този момент си играе на поляната и дърпа опашката на една коза. Не е възможно, защото Белбо е казал на два пъти „не“.

 

 

Първото „не“ е казал на Абулафия и на онези, които се мъчеха да му изтръгнат тайната. „Знаете ли кода?“ беше въпросът. И отговорът, ключът към знанието, беше „не“. Има голяма доза истина в това и тя е, че не само няма магическа дума, но и ние не я знаем. Този, който съумее да допусне това обаче, може би ще узнае нещо, поне толкова, колкото успях да узная аз.

Якопо каза второто си „не“ в събота вечер, отхвърляйки спасението, което му бе предложено. Можеше да измисли някаква там карта, да цитира една от онези, които му бях показал по-рано, все едно, с това Махало, окачено по този начин, тълпата запалянковци по Umbilicus Mundi нямаше да я различи, пък и дори да я различеше, щеше да изгуби още десетки години, преди да разбере, че не е тя. Но не, не е искал да се подчини, предпочел е да загине.

Не е пожелал да се подчини на страстната жажда за власт, не е искал да се огъне пред абсурда. А това означава, че макар в известен смисъл да е знаел колко слаб е човекът, колко безкраен и безцелен е неговият опит да разбере света, Белбо е осъзнавал съществуването на нещо, което е по-смислено от всичко останало.

Какво ли е това, което е предугадил Белбо може би тъкмо в този миг и което го е накарало да влезе в противоречие с последния си отчаян файл и да не повери съдбата му на онзи, който му предлагаше някакъв си План? Какво е това, което е разбрал, най-сетне, и което му е позволило да си играе с живота така, сякаш всичко, което е трябвало да знае, го е знаел отдавна, макар да не го е забелязал до този момент, и като че ли тази негова единствена, истинска, абсолютна тайна, всичко, което се случи в Музея, е било непоправимо и идиотска безсмислица, а трябва ли до такава идиотска степен човек да се напъва да живее?

Нещо ми липсваше, липсваше ми брънка от веригата. Струваше ми се, че зная всички подвизи на Белбо — от живота и от смъртта. Но ми липсваше един.

 

 

При пристигането, както си търсех паспорта, открих в джоба си ключа от тази вила. Бях го взел миналия четвъртък заедно с ключа на апартамента му. Спомних си онзи ден, когато Белбо ни показваше стария шкаф, който по думите му съдържал неговата opera omnia^[443] или по-скоро младежките му творби. Може би Белбо е написал нещо, което не е прехвърлил на Абулафия, и сега това нещо е погребано тук в Х.?

В разсъждението ми изобщо нямаше логика. Чудесно основание, казах си, за да го приема за логично. И слава Богу.

Отидох да си взема колата и дойдох тук.

 

 

Не намерих дори старата роднина на Канепа, пазачката, която бяхме видели по-рано. Може би беше умряла. Няма никой. Надникнах във всички стаи — миризма на влага, дори си помислих дали да не затопля „отчето“ в една от спалните. Но нямаше смисъл да затоплям леглото през юни: достатъчно беше да отворя прозорците и топлият вечерен въздух щеше да нахлуе вътре.

Луната не се появява веднага след залеза. Като в Париж в събота вечер. По-късно се показва едва-едва, съзирам част от нея — по-малка, отколкото в Париж, издига се бавно над най-ниските хълмове, между Стомната и една друга жълтеникава гърбица, може би вече ожъната.

Мисля, че пристигнах тук някъде към шест следобед, беше още светло. Не бях взел нищо за ядене. По-късно, обикаляйки безцелно къщата, влязох в кухнята и намерих парче салам, увесено на една греда. Вечерях със салам и вода, беше някъде около десет. Сега съм жаден, донесъл съм си тук, в кабинета на чичо Карло, една гарафа с вода и отпивам от нея всеки десет минути, след това слизам, пълня я отново и така непрекъснато. Трябва да е вече към три часа. Но лампата е угасена и не мога да различа стрелките на часовника. Размишлявам, застанал до прозореца. Виждам някакви светлинки, нещо като падащи звезди по склоновете на хълмовете. От време на време минават автомобили, слизат към долината, качват се към селцата по билото. Когато Белбо е бил малък, тази гледка не е съществувала. Нямало ги е автомобилите, нито пък пътищата, а и нощем е имало полицейски час.

Веднага след като пристигнах тук, отворих шкафа с „младежките творби“. Множество рафтове, пълни с книжа — ученически съчинения още от отделенията и безбройни папки със стихове и разкази, които Белбо е писал като юноша. Всички са писали стихове в юношеските си години, но после истинските поети са ги унищожавали, а лошите поети са ги публикували. Белбо е бил прекалено комплексиран, за да ги извади на бял свят, и прекалено нерешителен, за да ги унищожи. Погребал ги е в шкафа на чичо си Карло.

Четох в продължение на няколко часа. И още няколко дълги часа след това, до преди малко, разсъждавах върху последния текст, който намерих тъкмо когато се готвех вече да изоставя четенето.

Не зная кога го е писал. Това са множество листове, в които се преплитат различни почерци или по-точно един и същи почерк, но от различни години. Сякаш го е писал много рано, на шестнадесет-седемнадесетгодишна възраст, после го е изоставил, но след това се е върнал към него, когато е бил на двадесет, после на тридесет години, а може би и по-късно. Докато не се е отказал от писането, като не се брои работата му с Абулафия, при която обаче не е посмял да възстанови тези редове и да ги подложи на електронното унижение.

Чета ги и сякаш пред очите ми е познатата история — събитията в Х. между 1943-та и 1945-а, чичо Карло, партизаните, пансионатът, Чечилия, тромпетът. Познавам въведението: бяха натрапчивите мисли на разнежения Белбо, разочарован и тъжен пияница. Мемоарната литература, и той е знаел, че тя е последното убежище на негодниците.

Но аз не съм литературен критик, отново съм Сам Спейд, който търси последната следа.

И така намерих Ключовия Текст. Представляваше вероятно последната глава от историята на Белбо в Х. След това не можеше да се е случило нищо повече.