Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Il pendolo di Foucault, 1988 (Пълни авторски права)
- Превод отиталиански
- Бояна Петрова, 1992 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Интелектуален (експериментален) роман
- Конспиративен трилър
- Криминална литература
- Постмодерен роман
- Съвременен роман (XX век)
- Трилър
- Характеристика
-
- XX век
- Линеен сюжет с отклонения
- Студената война
- Тайни и загадки
- Теория на игрите
- Теория на конспирацията
- Оценка
- 5,3 (× 55гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Допълнителна корекция
- waterjess(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- NomaD(2015 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2015 г.)
- Източник
- sfbg.us
Издание:
Умберто Еко. Махалото на Фуко
Френска. Първо издание
Народна култура, София, 1992
Редактор: Силвия Вагенщайн
Художник: Николай Пекарев
Технически редактор: Ставри Захариев
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-04-0027-9
Umberto Eco
Il pendolo di Foucault
© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988
Встъпителна студия © Ивайло Знеполски
Превод © Бояна Петрова
Ч 830–3
Литературна група — ХЛ
Излязла от печат: юни 1992 г.
Формат 60×90/16
Печатни коли 34. Издателски коли 34
Набор ДФ „Народна култура“
Печат ДФ „София-принт“ — София
История
- —Корекция
- —Сканиране на още картинки от NomaD
- —Добавяне
- —Корекция
Статия
По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0“.
- Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко | |
Il pendolo di Foucault | |
Автор | Умберто Еко |
---|---|
Създаване | 1988 г. Италия |
Първо издание | 1988 г. Италия |
Издателство | Бомпиани |
Оригинален език | италиански |
Жанр | роман |
Вид | Спекулативна фантастика |
Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.
Външни препратки
- „Махалото на Фуко“ на сайта „Моята библиотека“
- List of Eco's fiction with short introductions на сайта The Modern Word
- Foucaultspendulum.org: Цифрови илюстрации, базирани на книгата
|
109
Сен-Жермен… Много изтънчен и духовит… Твърдеше, че притежава ключ към всички видове тайни… Често използуваше за своите демонстрации онова прочуто вълшебно огледало, на което отчасти се дължеше славата му… Тъй като призоваваше чрез оптически ефекти очакваните и почти винаги познати образи, нямаше съмнение, че контактува с отвъдния свят.
Белбо се почувствувал загубен. Всичко било ясно. Алие бил повярвал в историята му, искал картата, подготвил му клопка и вече го държал в ръцете си. Белбо или трябвало да отиде в Париж, за да разкрие това, което не знаел (но само той знаел, че не го знае; аз бях заминал, без да оставя адрес, а Диоталеви умираше), или цялата италианска полиция щяла да се нахвърли отгоре му.
Но възможно ли било Алие да е прибягнал до толкова подла игра? Какво щял да спечели от всичко това? Белбо съзнавал, че трябва само да хване за яката този умопобъркан старец и да го закара в полицията, това бил единственият начин да се измъкне от историята.
Взел такси и отишъл в къщата недалеч от площад Пиола. Всички прозорци били затворени, а на входната врата висяла табела на агенция за недвижими имоти: „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“. Абе, ние луди ли сме, помислил си Белбо, Алие допреди седмица живееше тук, той сам ми се обади по телефона. Позвънил на вратата на съседната къща. „Господинът ли? Точно вчера се изнесе. Не мога да ви кажа къде е отишъл, познавах го само по лице, беше затворен човек и май че непрекъснато пътуваше.“
Оставало да провери в агенцията, но там изобщо не били чували за Алие. По това време къщата била давана под наем на френска фирма. Плащанията се извършвали редовно по банков път. Договорът бил развален в рамките на двадесет и четири часа, наемателят се отказал от първоначалния депозит. Всички взаимоотношения се осъществявали, при това само писмено, с някой си господин Рагоцки. Друго не знаели.
Белбо недоумявал. Ракоски или Рагоцки, тайнственият посетител на полковника, преследван от хитрия Де Анджелис и от Интерпол, сега пък се занимавал с наемане на жилища. В нашата история Ракоски на Арденти беше превъплъщение на Рачковски от Охранката, а пък последният — превъплъщение на граф Сен-Жермен. Но какво общо имал с тях Алие?
Белбо отишъл в редакцията, вмъкнал се като крадец и се заключил в своята стая. Опитал се да си събере мислите.
Човек можел да полудее. И Белбо явно вече полудявал. Нямало на кого да се довери. Докато си бършел потта от челото, почти механично разгръщал ръкописите на бюрото, пристигнали предния ден, без да съзнава какво прави, и изведнъж, на една страница, забелязал написано името на Алие.
Погледнал заглавието на ръкописа. Било творение на някакъв диаболист, „Истината за граф Сен-Жермен“. Обърнал пак на страницата и там прочел цитат от биографията на Сен-Жермен от Шакорнак, в който се казвало, че Клод-Луи дьо Сен-Жермен се представял последователно за господин Дьо Сюрмон, граф Салтиков, мистър Уелдън, маркиз Дьо Белмар, принц Ракоци или Рагоцки и така нататък, но истинските му фамилни имена били граф Сен-Мартен и маркиз Алие, по името на някакво пиемонтско имение, наследство от прадедите му.
Чудесно, казал си Белбо. Вече можел да бъде спокоен. Не само той щял да бъде обвинен в тероризъм, не само планът бил истински, не само Алие се бил изпарил от два дни, но на всичко отгоре не бил митоман, а истинският безсмъртен граф Сен-Жермен. Дори не бил направил опит да го скрие. Единственото истинско нещо в този хаос от фалшификати, които вече се изяснявали, било името му. Или пък не, името му също било фалшиво, Алие не бил Алие, но всъщност нямало значение кой е, защото фактически действувал, и то вече от години, като герой на една история, която ние щяхме да измислим, при това много по-късно.
Така или иначе, Белбо нямал избор. След като Алие бил изчезнал, не можел да посочи на полицията човека, който му е дал куфарчето. И дори полицията да му повярвала, щяло да се разбере, че го е получил от човек, издирван за убийство, когото при това най-малко от две години бил използувал като консултант. Чудесно алиби!
Но за да замисли тази история, която вече сама по себе си му изглеждала доста невероятна, и за да накара полицията да му повярва, било необходимо преди това полицаите да приемат за истинска една друга история, която била още по-невероятна. Че Планът, измислен от нас, съответствува точка по точка, включително трескавото търсене на картата в края, на един истински план, в който Алие, Ракоски, Рачковски, Рагоцки, брадатият пътник, организацията Трес, всички, чак до Тамплиерите от Провенс, вече са съществували реално. И че полковникът е открил истината. Но я е открил, грешейки, защото в крайна сметка нашият План беше различен от неговия и ако неговият е бил верен, то нашият не би могъл да бъде верен, както и обратното, и следователно, ако сме били прави ние, защо преди десет години Ракоски е трябвало да открадне от полковника един фалшив ръкопис?
Още докато четях онази сутрин това, което Белбо бе доверил на Абулафия, ми идеше да си ударя главата в стената. За да се убедя, че стената, поне стената наистина съществува. Представях си как се е чувствувал той, Белбо, въпросния ден, а и по-късно. Но това още не беше краят.
Чудейки се кого да попита за Алие, потърсил Лоренца по телефона. Нямало я. Бил готов да се обзаложи, че никога повече няма да я види. Лоренца била някак си създание, измислено от Алие, Алие пък, създание, измислено от Белбо, а Белбо вече не знаел самият той от кого е измислен. Разгърнал отново вестника. Единственото сигурно нещо било, че той е човекът от опознавателния портрет. Като доказателство за това точно в този момент телефонът в редакцията иззвънял. Същият балкански акцент, същите препоръки. Среща в Париж.
— Но кои сте вие? — извикал Белбо.
— Ние сме Трес — отвърнал гласът. — А вие знаете за Трес повече от нас.
Тогава се решил. Вдигнал слушалката и потърсил Де Анджелис. В полицията му отговорили уклончиво, изглежда, комисарят вече не работел там. После отстъпили пред настояването му и го свързали с някаква служба.
— Я, каква изненада, доктор Белбо! — възкликнал Де Анджелис с тон, който се сторил на Белбо саркастичен. Голяма случайност е, че ме намирате. Точно си стягах куфарите.
— Куфарите ли? — Белбо заподозрял някакъв намек.
— Преместен съм в Сардиния. Изглежда, работата там ще бъде спокойна.
— Доктор Де Анджелис, спешно трябва да говоря с вас. За онази история…
— История ли? Каква история?
— Онази с полковника. А и за другата… Веднъж вие сте запитали Казобон дали е чувал нещо за организацията Трес. Аз чух нещо за тях. Имам разни неща да ви казвам, много е важно.
— Няма защо да ми ги казвате. Вече не е моя работа. И после не мислите ли, че сте позакъснял?
— Признавам, преди години премълчах някои неща. Но сега искам да ви ги кажа.
— Не, доктор Белбо, не ми казвайте нищо. Впрочем знайте, че сто на сто някой подслушва разговора ни, и аз искам да стане ясно, че не желая да чувам нищо и не зная нищо. Имам две деца. Малки. А ме предупредиха, че може да им се случи нещо. И за да ми докажат, че не се шегуват, вчера, когато жена ми потеглила с колата, багажникът избухнал. Нищожно количество експлозив, малко повече от жабешка бомбичка, но достатъчно, за да ми дадат да разбера, че ако поискат, могат. Отидох при началника и му казах, че винаги съм си изпълнявал дълга, дори повече от нужното, но че не съм герой. Че в краен случай бих жертвувал живота си, но не и живота на жена ми и децата. Помолих да ме преместят. И след това заявих на всички, че съм страхливец, че съм напълнил гащите. И сега ви го повтарям на вас и на онези, които ни слушат. Сам си провалих кариерата, презирам се, казано направо, установявам, че съм човек без достойнство, но спасявам тези, които са ми скъпи. Сардиния, както ме уверяват, била прекрасно място, дори няма да има нужда да пестя, за да пращам децата през лятото на море. Довиждане.
— Чакайте. Много е важно, имам големи неприятности…
— Имате неприятности? Много се радвам. Когато аз ви молех да ми помогнете, не го направихте. Нито вашият приятел Казобон. А сега, като имате неприятности, искате аз да ви помогна. Аз също имам неприятности. Закъснели сте. Полицията е в услуга на гражданите, както казват във филмите, нали така си мислите? Е, добре, обърнете се към полицията, към този, който е на моето място.
Белбо затворил телефона. Всичко било изпипано до съвършенство: не можел дори да се свърже с единствения полицай, който можел да му повярва.
След това си помислил, че Гарамонд, с всички негови връзки — префекти, кметове, съдии, висши чиновници, можел да му помогне. Изтичал при него.
Гарамонд изслушал благосклонно цялата история, прекъсвайки го с вежливи възклицания като „не може да бъде“, „това не съм очаквал да чуя“, „прилича съвсем на роман, нещо повече, на измислица“. След това сплел ръце, погледнал Белбо с безкрайна симпатия и казал:
— Мило момче, позволете ми да ви наричам така, защото бих могъл да ви бъда баща, о, Боже, баща не, защото съм още млад човек, бих казал дори младеж, но по-голям брат — да, ако нямате нищо против. Говоря ви от сърце, а се познаваме от толкова години. Имам чувството, че сте превъзбуден, изтощен, с опънати нерви, нещо повече, уморен. Не мислете, че не оценявам усилията ви, зная, че се отдавате телом и духом на издателството, и някой ден ще трябва да бъдете възнаграден, как да кажа, и материално, защото и това не вреди. Но ако бях на ваше място, щях да си взема отпуск. Твърдите, че се намирате в затруднено положение. Искрено казано, не бих драматизирал нещата, макар че, нали разбирате, няма да е приятно за издателство „Гарамонд“, ако един негов служител, най-добрият, бъде замесен в не твърде ясна история. Казвате, че някой иска от вас да заминете за Париж. Не желая да навлизам в подробности, просто ви вярвам. И какво от това? Заминете, не е ли по-добре да изясните веднага нещата? Твърдите, че сте изпаднали, как да кажа, в конфликтни отношения с един благороден човек като доктор Алие. Не искам да зная какво точно се е случило между вас двамата и не бих се впечатлявал много от това съвпадение на имена, за което ми говорите. Колко души на този свят се казват Жермен, как мислите? Ако Алие чрез други хора е поискал да отидете в Париж, за да изясните най-почтено всичко, защо тогава да не отидете в Париж? Няма да настъпи краят на света, нали? В човешките отношения винаги е необходима прямота. Идете в Париж и ако нещо ви тежи, не го стаявайте в себе си. Нека това, което ви е на сърцето, ви бъде и на устата. Какви са тези страшни тайни! Доктор Алие, доколкото разбрах, се оплаква, че вие не желаете да му кажете къде се намира някаква карта, някакво послание или там каквото е, което вие притежавате и което не ви служи за нищо, докато на милия Алие то е необходимо в научната му дейност. Нали служим на културата или греша? Дайте му я тази скица, този план или там каквото е, не желая дори да знам какво е. Щом той толкова държи на него, сигурно има причина, при това уважителна, благородникът си е благородник. Идете в Париж, стиснете си ръцете, и край. Разбрахме ли се? И не се измъчвайте повече, отколкото е нужно. Знаете, че винаги съм тук. След това натиснал копчето на вътрешния телефон. Госпожа Грация… Ето, пак я няма. Никога не е на мястото си, когато ми трябва. Вие си имате неприятности, скъпи Белбо, но да знаете аз какви имам… Довиждане. Ако срещнете в коридора госпожа Грация, изпратете ми я. И послушайте моя съвет, починете си.
Белбо излязъл от кабинета. Госпожа Грация не била в секретарската стая и той забелязал, че червената лампичка на директната линия на Гарамонд светнала, явно Гарамонд търсел някого. Не устоял (мисля, че за пръв път в живота си е извършил подобно нещо). Вдигнал слушалката и подслушал разговора. Гарамонд говорел на някого:
— Не се безпокойте. Смятам, че успях да го убедя. Ще дойде в Париж… Мой дълг беше. Неслучайно принадлежим към една и съща духовна общност.
Значи и Гарамонд е замесен в тайната, казал си Белбо. Но в коя тайна? В тази, която вече само той, Белбо, можел да разкрие. И която не съществувала.
Било се стъмнило. Отишъл в „Пилад“, разменил няколко думи с разни хора, попрекалил с алкохола. А на сутринта потърсил единствения приятел, който му бил останал. Отишъл при Диоталеви. Отишъл да търси помощ от човек на смъртно легло.
От този техен последен разговор Белбо е оставил в Абулафия един трескав преразказ, в който не успях да определя кои са думите на Диоталеви и кои — на Белбо, защото и двамата явно са шепнели като хора, които изричат истината, знаейки, че вече е минало времето да се залъгват с илюзии.