Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Il pendolo di Foucault, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 55гласа)

Информация

Допълнителна корекция
waterjess(2015 г.)
Допълнителна корекция
NomaD(2015 г.)
Допълнителна корекция
sir_Ivanhoe(2015 г.)
Източник
sfbg.us

Издание:

Умберто Еко. Махалото на Фуко

Френска. Първо издание

Народна култура, София, 1992

Редактор: Силвия Вагенщайн

Художник: Николай Пекарев

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 954-04-0027-9

 

Umberto Eco

Il pendolo di Foucault

© Gruppo Editoriale Fabbri, Bompiani, Sonzogno 1988

 

Встъпителна студия © Ивайло Знеполски

Превод © Бояна Петрова

 

Ч 830–3

Литературна група — ХЛ

Излязла от печат: юни 1992 г.

Формат 60×90/16

Печатни коли 34. Издателски коли 34

 

Набор ДФ „Народна култура“

Печат ДФ „София-принт“ — София

История

  1. —Корекция
  2. —Сканиране на още картинки от NomaD
  3. —Добавяне
  4. —Корекция

Статия

По-долу е показана статията за Махалото на Фуко от свободната енциклопедия Уикипедия, която може да се допълва и подобрява от своите читатели. Текстовото й съдържание се разпространява при условията на лиценза „Криейтив Комънс Признание — Споделяне на споделеното 3.0.

[±]
Тази статия е за романа. За експеримента вижте Махало на Фуко.
Махалото на Фуко
Il pendolo di Foucault
АвторУмберто Еко
Създаване1988 г.
Италия
Първо издание1988 г.
Италия
ИздателствоБомпиани
Оригинален езикиталиански
Жанрроман
ВидСпекулативна фантастика

Махалото на Фуко (на италиански: Il pendolo di Foucault) е роман от италианския писател и философ Умберто Еко, публикуван през 1988 г. Романът е сатира на обществените нрави в наши дни, осмиваща увлеченията по езотерични феномени като Кабала, алхимия и теории на конспирацията. Името на книгата произлиза от махалото, измислено от френския физик Леон Фуко, да демонстрира въртенето на Земята.

Външни препратки

VII. Нецах

107

Видя ли оня черен пес далече

из ниви и стърнища как търчи?…

… като че ли магьосни мрежи той

край нашите нозе злокобно сплита…

… Кръгът стесни се — ето го пред нас.

(„Фауст“ I, Пред Градската врата)[412]

 

За това, което се бе случило по време на моето отсъствие и по-точно през последните дни преди връщането ми, можех да съдя само по файловете на Белбо. Но от тях само един беше по-ясен, подреден в конкретни данни, и той беше последният, вероятно този, който Белбо е писал, преди да замине за Париж, с цел аз или някой друг, за бъдещата памет, да можем да го прочетем. Останалите текстове, които явно бе писал както обикновено за себе си, не можеха да се разтълкуват напълно. Единствено аз, който вече бях навлязъл в интимния свят на неговите признания върху Абулафия, можех да ги дешифрирам или поне да извадя заключения от тях.

Беше началото на юни. Белбо изглеждаше разтревожен. Лекарите бяха свикнали с мисълта, че единствените роднини на Диоталеви са той и Гудрун, и най-сетне бяха проговорили. На въпросите на печатарите и коректорите Гудрун вече отговаряше с беззвучно отваряне на уста в едносрична дума. Така се изрича срамната болест.

Гудрун посещаваше Диоталеви всеки ден и мисля, че го притесняваше със своите искрящи от съчувствие очи. Той знаеше, но му беше неприятно, че другите знаят. Говореше с мъка. Белбо беше написал: „Лицето му се състои само от скули.“ Косите му падаха, но това беше от терапията. Белбо беше написал: „Ръцете му се състоят само от пръсти.“

Мисля, че по време на един от мъчителните им разговори Диоталеви е намекнал на Белбо това, което е щял да му каже в последния ден. Белбо вече си е давал сметка, че отъждествяването с Плана е нещо лошо, може би дори самото Зло. Но може би за да възвърне реалността на Плана и неговата чисто въображаема същност, той го бе описал дума по дума, сякаш бяха спомени на полковника. Разказваше го като посветен, който доверява последната си тайна. Мисля, че за него е било нещо като лечение: отпращал е отново към литературата, макар и долнопробна, това, което не беше животът.

Но на 10 юни навярно се бе случило нещо, което го е разтърсило. Бележките му по този повод са объркани, мъча се да ги разгадая.

И така, Лоренца го помолила да я закара на Ривиерата, където трябвало да се види с някаква приятелка и да вземе нещо, документ или нотариален акт, някаква глупост, която е могла да бъде изпратена и по пощата. Белбо се съгласил, явно въодушевен от мисълта, че ще прекара една неделя на море с нея.

Пристигнали там, не успях да разбера къде точно, може би близо до Портофино. Описанието на Белбо беше свързано не толкова с пейзажа, колкото с настроения, избухвания, напрежения, разочарования. Лоренца отишла да си вземе документа, докато Белбо я чакал в един бар, и после казала, че можели да отидат да ядат риба в един ресторант над самото море.

От този момент нататък историята се разпадаше, възстановявам я по откъслеците от диалози, които Белбо бе редил без препинателни знаци, като че ли ги е записвал на момента и не е искал да изпусне нито едно от чудесата. Отишли с колата, докъдето можело да се стигне, след това продължили по труднопроходимите крайбрежни пътечки на Лигурия, обрасли с цветя, докато не открили ресторанта. Но едва седнали, забелязали на съседната маса картонче с надпис, че масата е запазена за доктор Алие.

Какво съвпадение, вероятно е възкликнал Белбо. Отвратително съвпадение, отвърнала Лоренца, не желаела Алие да научи, че тя е там, при това с него. Защо не желаела, какво лошо намирала в това, защо Алие да имал право да ревнува? Какво ти право, въпрос на добър вкус, бил я поканил да се разходят вън от града за същия ден, а тя казала, че е заета, да не би Белбо да искал тя да излезе лъжкиня. Не можеш да си лъжкиня, отвърнал Белбо, след като наистина си заета с мен, нима е нещо, от което трябва да се срамуваш? Да се срамувам — не, казала тя, но ще ми разрешиш да си имам свое разбиране за тактичността.

Напуснали ресторанта и поели по пътечката нагоре. Но изведнъж Лоренца спряла, насреща им идвали хора, които Белбо не познавал, приятели на Алие, обяснила, а не искала да я видят. Унизително положение, тя — облегната на едно мостче над склона, обрасъл с маслинени дървета, с лице, закрито от вестник, сякаш умирала от желание да научи какво става по света, а той, на десетина крачки от нея, пушейки, сякаш се бил оказал там съвсем случайно.

Гостите на Алие отминали, но сега пък, заявила Лоренца, ако продължели по пътеката, щели да срещнат самия него, който всеки момент можел да се появи. Белбо извикал: „По дяволите, по дяволите, и какво, като се появи?“ А Лоренца му отвърнала, че въобще нямал капчица от чувствителност. Изходът бил един — да стигнат до паркинга, без да минават по пътеката, като се спуснат напряко по склона. Задъхано бягство през напечените от слънцето сипеи и на Белбо му се откъртил токът. Лоренца му казала „не виждаш ли колко по-приятно е така, ще се задъхваш, разбира се, като не преставаш да пушиш“.

Най-сетне стигнали до колата и Белбо казал, че по-добре да се връщат в Милано. Не, отвърнала Лоренца, Алие може да е закъснял и да го срещнат по магистралата, той познавал автомобила на Белбо. „Погледни какъв чудесен ден, дай да тръгнем към вътрешността, сигурно е прекрасно, ще стигнем до другата магистрала и ще вечеряме някъде отвъд По.“

„Но защо отвъд По, какво значи това към вътрешността, изходът е един, погледни картата, трябва да се изкачим към Ушо и после да прехвърлим целите Апенини и да спрем в Бобио, оттам в Пиаченца, ти луда ли си, та това е по-страшно от Ханибал със слоновете[413].“ „Нямаш никакъв усет за приключения, казала тя, и освен това си помисли колко много чудесни ресторантчета има по хълмовете. Преди всичко в Ушо е «Мануелина», дванадесет звезди в пътеводителя «Мишлен», риба колкото ти душа иска.“

В „Мануелина“ било претъпкано, цяла опашка желаещи да седнат дебнели масите, на които сервирали кафето. Лоренца казала, че няма значение, няколко километра по-нагоре щели да намерят сто други места като това. Едва в два и половина открили ресторантче в едно противно селце, което според Белбо дори военните карти щели да се срамуват да отбележат, и яли претоплени макарони с месо от консерва. Белбо запитал за какво всъщност става дума, защото не било случайно това, че тя искала да отидат точно там, където щял да бъде Алие, може би имала намерение да дразни някого, но той не разбирал кого от двамата, а тя го запитала дали не го гони параноята.

След Ушо навлезли в някакъв проход и както прекосявали едно селце, все едно, че се били озовали в Сицилия, и то по времето на Бурбоните, при това в неделя по пладне, пред колата им се изпречило голямо черно куче, което сякаш не било виждало автомобил. Белбо го блъснал с бронята, на пръв поглед не му станало нищо, но като слезли от колата, открили, че коремът на бедното животно бил целият в кръв, нещо розово (гениталии, черва?) се подавало от него и то скимтяло с пяна на муцуната. Надошли местни хора, получило се нещо като народно събрание, Белбо запитал кой му е стопанинът, искал да плати, но кучето нямало стопанин. Навярно този стопанин представлявал десет процента от жителите на това изоставено от Бога село, но никой не знаел кой е, макар всички да го били виждали. Един от свидетелите предложил да извикат началника на карабинерите, който да му тегли куршума, и край.

Започнали да търсят началника, но в това време се появила една жена, която се представила за защитничка на животните. Заявила, че притежава шест котки. Какво общо имат котките, запитал я Белбо, това е куче, то вече умира, пък аз бързам. Куче или котка, няма значение, хората трябва да имат малко сърце, казала жената. Началникът не бил открит, трябвало да потърсят някого от ветеринарната служба или от болницата в съседното село, животното можело пък да бъде спасено.

Слънцето напичало Белбо, Лоренца, автомобила, кучето, зяпачите и изобщо нямало намерение да залязва, Белбо имал чувството, че е излязъл по гащи, но не успява да се събуди, жената не го оставяла на мира, началникът бил неоткриваем, кучето продължавало да кърви и да хърка жаловито. Скимти, лицемерно казал Белбо, а жената отвърнала: ще скимти, разбира се, страда горкичкото, а вие защо не внимавахте повече? Постепенно в селото като че ли настъпил демографски разцвет, Белбо, Лоренца и кучето станали зрелището в тази тъжна неделя. Приближило се момиченце със сладолед в ръка и попитало дали не са онези от телевизията, дето организирали конкурс за мис Лигурски Апенини, Белбо троснато му наредил да се маха веднага, иначе щял да го смаже като кучето, момиченцето се разплакало. Пристигнал участъковият лекар, заявявайки, че момиченцето му е дъщеря, а Белбо отначало не разбрал кой е той. След като се представили един на друг и си разменили извинения, станало ясно, че докторът бил публикувал книга — „Дневникът на един затънтен здравен участък“, в прочутото миланско издателство „Мануцио“. Белбо се хванал на въдицата и казал, че е важна клечка в „Мануцио“, докторът тогава настоял той и Лоренца да останат у тях на вечеря, Лоренца нервничела, ръгнала го с лакът в ребрата: щели да попаднат във вестниците като сатанински любовници, толкова ли не можел да си затваря устата?

Слънцето продължавало да припича, църковната камбана биела за вечерня (стигнали сме до Последната Туле, изръмжал Белбо, шест месеца слънце, от полунощ до полунощ, и нямам вече цигари), кучето продължавало да страда, но никой вече не му обръщал внимание, Лоренца заявила, че има астматичен пристъп, а Белбо окончателно се убедил, че Космосът е грешка на Твореца. Накрая му дошла идеята, че могат да отидат с колата до съседния град, за да потърсят помощ. Покровителката на животните се съгласила, само да побързат. Можела да се довери на човек, който издава поезия, тя също много обичала Жак Превер.

Белбо тръгнал, подминал цинично близкия град, Лоренца проклинала всички животни, с които Господ бил омърсил земята от първия до петия ден включително, и Белбо се съгласил с нея, но отишъл още по-нататък, като критикувал делата Му и от шестия ден, а може би дори и почивката през седмия, защото бил на мнение, че неделята е най-отвратителният ден от седмицата.

 

 

Вече прехвърляли Апенините, но макар че на картата преходът изглеждал лесен, отнел им доста часове, отминали Бобио и вече по здрач пристигнали в Пиаченца. Белбо бил капнал, искал да останат с Лоренца поне една вечер и наел стая за двама в единствения свободен хотел до гарата. Като се качили в стаята, Лоренца заявила, че в такова място нямало да спи. Белбо казал, че ще потърси нещо друго, да му позволи само да слезе в бара да глътне едно мартини. Не намерил нищо друго освен второкачествен коняк, върнал се в стаята, но Лоренца била изчезнала. Слязъл да разпита на рецепцията и намерил бележка: „Мили мой, открих чудесен влак за Милано. Тръгвам. Ще се видим през седмицата.“

Белбо изтичал до гарата, но влакът бил заминал. Като в уестърн.

Останал в Пиаченца. Потърсил криминално романче, но и будката на гарата била затворена. В хотела пък намерил само едно списание на Туринг-клуба. За нещастие в списанието имало статия точно за проходите, през които били минали. В спомена му, избледнял, сякаш всичко се било случило много отдавна, те представлявали някаква безплодна земя, напечена от слънцето и прашна, осеяна със слюдести камъчета. А върху гланцираните страници на списанието били обрисувани като оживели блянове, които заслужавали човек да се върне отново пешком по тях, за да ги вкуси повторно крачка по крачка. Изобщо, островите Самоа на Джим Царя на Конопа.

Нима е възможно човек да се втурне към своята гибел само защото е блъснал някакво куче? Но точно това се случило. През нощта в Пиаченца Белбо решил, че като се върне и заживее отново в Плана, вече нямало да претърпи нито едно поражение, защото в него той решавал кой, как и кога.

Навярно през същата тази нощ е решил да си отмъсти на Алие, макар и да не му било ясно защо и за какво. Намислил да вмъкне Алие в Плана без негово знание. От друга страна, беше типично за Белбо да търси разплати, при които единственият свидетел ще бъде той. Не поради свян, а поради недоверие към чуждото свидетелство. Вкаран в Плана, Алие щял да изчезне, да се превърне в дим като фитил на свещ. Да стане нереален като Тамплиерите от Провенс, Розенкройцерите и като него, Белбо.

Няма да е мъчно, мислел си е Белбо, сведохме до своето равнище Бейкън и Наполеон, защо да не сведем и Алие? Ще го пратим и него да търси Картата. От Арденти и спомена му се отървах, като го включих в една измислица, по-добра от неговата. Така ще стане и с Алие.

 

 

Мисля, че си е вярвал, какво ли не прави несбъднатото желание. Неговият файл завършваше — и не би могло да бъде иначе — с цитата на всички претърпели поражение от живота: „Bin ich ein Gott?“ „Аз Бог ли съм?“[414]

Бележки

[412] Превод от немски Димитър Статков, изд. „Народна култура“, 1958 г.

[413] Ханибал със слоновете — Метафорична алюзия за похода на Ханибал към Италия през Алпите. — Бел. NomaD.

[414] „Bin ich ein Gott?“ (нем.) — „Аз Бог ли съм?“ — цитат от „Фауст“ на Гьоте.