Умберто Еко
Махалото на Фуко (106)

106

Списък №5 — шест фланелки, шест чифта гащи и шест носни кърпички, отдавна вълнува учените, преди всичко поради това, че не са упоменати никакви чорапи.

(Уди Алън, „Да си го върнеш“, Ню Йорк, „Рандъм Хаус“, 1966, „Списъкът на Метерлинк“ / Woody Alien, Getting Even, N.Y., Random House, 1966, „The Metterling List“, p. 8)

Точно тези дни, преди не повече от месец, Лия реши, че се нуждая от почивка. Изглеждаш изморен, казваше ми. Може би Планът ме бе изтощил. От друга страна детето, както навремето се е казвало, имаше нужда от здравословен въздух. Едно приятелско семейство ни предложи малката си вила в планината.

Не заминахме веднага. Имаше някои неща, които трябваше да довършим в Милано, и освен това Лия каза, че няма нищо по-отморително от отпуск в града, когато човек знае, че след това заминава.

Тогава за пръв път заговорих на Лия за Плана. Преди това тя беше много заета с детето: знаеше в общи линии, че с Белбо и Диоталеви се занимаваме с нещо като ребус, който ни отнемаше понякога цели дни и нощи, но не й бях открил нищо повече, откакто ми беше прочела назидателната си лекция за моята мания да търся аналогии. Може би се срамувах.

По това време й разказах всичко за Плана, завършен до най-големи подробности. Тя знаеше за болестта на Диоталеви и аз се чувствувах гузен, сякаш бях направил нещо нередно, тъй че се стараех да й представя Плана като някаква интелектуална забава, каквато всъщност и беше.

Лия ми каза:

— Пум, тази твоя история не ми харесва.

— Защо, не е ли красива?

— И сирените са красиви. Я ми кажи, какво знаеш за подсъзнанието?

— Нищо. Не зная дори дали го имам.

— Виждаш ли? Представи си сега, че един виенски шегаджия, за да развесели приятелите си, е измислил цялата история за едно То и за Едиповия комплекс и е съчинил всичките сънища, които уж е сънувал, както и разните малки Хансовци, които никога не е виждал… И какво е станало след това? Милиони хора се оказали готови да се невротизират не на шега и хиляди други били готови да се възползуват от това.

— Лия, ти откачаш.

— Аз ли? Не аз, а ти.

— Добре, дори да сме откачени и двамата, то поне трябва да ми признаеш едно: ние тръгнахме от текста на Инголф. Извинявай, човек попада на едно послание от Тамплиерите и, естествено, му се приисква да го разчете докрай. Може би се поувличаш, за да се подиграеш на търсачите на тайни, но все пак посланието е налице.

— Всъщност знаеш само това, което ти е казал онзи Арденти, а той, по собствените ти думи, бил стопроцентов фантазьор. И освен това много бих искала да го видя с очите си това послание.

Нямаше нищо по-лесно, то беше в папките ми.

Лия пое листа, огледа го първо от едната, после от другата страна, сбърчи носле, отметна косите си от челото, за да види по-добре първата част, шифрованата. После запита:

— Това ли е?

— Не ти ли стига?

— Стига ми, даже ми е много. Дай ми два дни да си помисля.

Когато Лия ми иска два дни да си помисли, то е, за да ми докаже, че съм глупак. Винаги я обвинявам в това, на което тя отговаря:

— Ако разбирам, че си глупак, тогава съм сигурна, че наистина те обичам. Ясно ми е, че си глупав, и пак те обичам. Това не те ли успокоява?

Два дни изобщо не говорихме на тази тема, пък и Лия почти не си седеше вкъщи. Вечерно време я наблюдавах как се свива в едно ъгълче и си записва нещо, късайки лист подир лист.

Когато се качихме в планината, детето цял ден се търкаляше на поляната, Лия приготвяше вечерята и ми каза, че трябва да ям, защото съм станал слаб като клечка. След вечеря ме помоли да й приготвя двойно уиски с много лед и малко сода, запали цигара, както прави само в особени моменти, накара ме да седна и започна да ми обяснява:

— Сега внимавай, Пум, защото ще ти докажа, че най-простите обяснения винаги са най-верните. Този ваш полковник ви е заявил, че Инголф е намерил някакво послание в Провенс, и аз напълно му вярвам. Сигурно е слязъл в подземието и наистина е открил този текст — и почука с пръст по редовете на френски, — в някакво сандъче. Никой не твърди, че е намерил ковчеже, обсипано с диаманти. Единственото, което полковникът ви е разказал, е, че според бележките на Инголф една кутия е била продадена. И защо не, била е старинна вещ, получил е за нея някоя и друга пара, но никой не казва, че с тези средства е живял. Може да е имал малко наследство от баща си.

— А защо кутията непременно да е била евтина?

— Защото това послание всъщност представлява най-обикновен списък, паметна бележка на търговец. Хайде да го прочетем заедно.

a la … Saint Jean

36 p charrete de fein

6 … entiers avec saiel

p … les blancs mantiax

r … s … chevaliers de Pruins pour la … j. nc.

6 foiz 6 en 6 places

chascune foiz 20 a … 120 a …

iceste est l’ordonation

al donjon li premiers

it li secunz joste iceus qui … pans

it al refuge

it a Nostre Dame de l’altre part de l’iau

it a l’ostel des popelicans

it a la pierre

3 foiz 6 avant la feste … la Grant Pute

— Е, добре, сега какво?

— Боже мой, никога ли не ви е идвало наум да надникнете в туристически справочник или в исторически наръчник за този Провенс? Веднага щяхте да откриете, че Хамбарът за Десятъка, където е намерено посланието, е бил сборно място на търговците, защото Провенс се славел като главен търговски център на цялата област Шампан. И че Хамбарът за Десятъка се намирал на улица Сен Жан. В Провенс се търгувало с всякакъв вид стоки, но особено вървели топовете платно, draps или dras, както някога се е пишело, и всяко парче било белязано с марката на тъкачницата, с нещо като печат. Втората гордост на Провенс било производството на рози, червените рози, които кръстоносците донесли от Сирия. Толкова били известни, че когато Едмънд Ланкастърски^[407] се женел за Бланш д’Артоа и приел титлата граф Дьо Шампан, включил червената роза на Провенс в своя герб и затова войната между Ланкастър и Йорк била наречена „на двете рози“, тъй като в герба на фамилията Йорк пък имало бяла роза.

— Кой ти го каза?

— Една книжка от двеста страници, издадена от Туристическата служба на Провенс, която намерих във Френския център. Но това не е всичко. В Провенс има една крепост, която се нарича Донжонът, тоест Кулата, има една Крепостна врата Porte-aux-Pains, дето мислите, че става дума за „хляб“, една Църква на Приюта, а не Убежището, както сте тълкували френското „refuge“, има, естествено, и множество църкви, посветени на една или друга Богородица, имало е или още има улица на Кръглия Камък, върху който поданиците на графа оставяли своя десятък, съществували са улица на Белите Плащове и улица на Grande Putte Muce^[408], да не ти обяснявам защо, сигурно е била улицата на бардаците.

— А попеликаните?

— В Провенс навремето живели катари, които по-късно, както му е редът, били изгорени, а главният инквизитор бил покаял се катар, известен с прякора Робер льо Бугр. Затова няма нищо чудно да е съществувал площад или квартал, обозначен като място на катарите, макар катарите вече да ги нямало.

— Но през 1344-та…

— А кой ти е казал, че документът е от 1344-та? Твоят полковник е прочел „36 години след каруцата със сено“, но да знаеш, че по онова време, когато французите пишели „p“ с един вид апостроф, означавало post, „след“, а без апостроф означавало „pro“, „за“. Авторът на този текст е бил кротък търговец, който си е водил бележки за сделките, сключени в Хамбара, тоест на улица Сен Жан, а не в нощта срещу празника Свети Йоан, и си е записал, че цената за една или за всяка каруца сено е тридесет и шест су, дение или друга парична единица.

— А сто и двадесетте години?

— А кой е казал, че са години? Инголф е намерил нещо, което преписал като „120 а…“, а от къде знаем, че е било „а“? Проверих по една таблица на съкращенията от онова време и открих, че за „дение“ или „dinarium“ били употребявани особени знаци, един, който напомня гръцката делта, и друг, напомнящ гръцката тета, нещо като кръгче, срязано отляво. Напиши го небрежно и набързо като беден търговец, и първият запалянко от рода на твоя полковник ще го вземе за „а“, защото е чел някъде историята за стоте и двадесет години — от теб го зная, че тя се среща във всяка книга за Розенкройцерите. Той е искал да намери нещо, което да прилича на „post 120 annos patebo“! И какво прави? Намира няколко it и ги чете като iterum^[409], но iterum се съкращава itm, докато it означава item, „също“, и се употребява в списъците с повтарящи се думи. Нашият търговец си е пресмятал колко ще му донесат поръчките, които е получил, и си е направил списък на доставките. Трябвало е да доставя рози от Провенс, ето какъв е смисълът на r…s… chevaliers de pruins. И където полковникът е прочел vainjance (защото в главата му се въртели рицарите Кадош), трябва да се чете jonchee, „цветен килим“. За празниците по онова време от розите се правели цветни шапки или цветни килими. И ето така трябва да се чете твоето послание от Провенс:

НА УЛИЦА СЕН ЖАН.

36 СУ ЗА КАРУЦА СЕНО.

6 НОВИ ТОПА ПЛАТ ПОДПЕЧАТАНИ

НА УЛИЦАТА НА БЕЛИТЕ ПЛАЩОВЕ.

РОЗИ НА КРЪСТОНОСЦИТЕ ЗА ЦВЕТЕН КИЛИМ:

6 БУКЕТА ПО 6 НА ОПРЕДЕЛЕНИТЕ МЕСТА,

ВСЕКИ ПО 20 ДЕНИЕ, ВСИЧКО 120 ДЕНИЕ.

В СЛЕДНИЯ РЕД:

ПЪРВИТЕ В КУЛАТА

СЪЩО ВТОРИТЕ НА ТЕЗИ ОТ ПОРТ-О-ПЕН

СЪЩО В ЦЪРКВАТА НА ПРИЮТА

СЪЩО В ЦЪРКВАТА НА БОГОРОДИЦА, ОТВЪД РЕКАТА

СЪЩО В СТАРАТА СГРАДА НА КАТАРИТЕ

СЪЩО НА УЛИЦА КРЪГЪЛ КАМЪК.

И 3 БУКЕТА ПО 6 ПРЕДИ ПРАЗНИКА НА УЛИЦАТА НА КУРВИТЕ,

защото и на тях, горките, им се е щяло да посрещнат празника с шапчици от рози.

— Господи, възкликнах, май ще излезеш права.

— Разбира се, че съм права. Повтарям ти, това е най-обикновен списък на поръчки.

— Момент. Това тук може да е списък на поръчки, но другият, първият текст, е шифрован и говори за тридесет и шест невидими.

— Точно така. С френския се справих за един час, но другият ми отне цели два дни. Трябваше да изчета Тритемий в библиотеките, а нали ги знаеш библиотекарите — преди да те допуснат до някоя стара книга, гледат те, като че ли искаш да я изядеш. Но историята е съвсем проста. Преди всичко, това трябваше и сам да го откриеш, сигурен ли си, че „les 36 inuisibles separez en six bandes“ е на същия френски, на който е писал нашият търговец? И вие сте се досетили, че това е изразът, употребен в един памфлет от XVII век, когато Розенкройцерите се появили в Париж. Но сте разсъждавали като вашите диаболисти: ако посланието е шифровано по метода на Тритемий, значи Тритемий е възприел този метод от Тамплиерите и понеже цитира фраза, която е била разпространена в розенкройцерските среди, според вас следва, че Планът, приписван на Розенкройцерите, е бил вече План на Тамплиерите. Но опитай се да разсъждаваш по обратния път, както би направил всеки здравомислещ човек: тъй като посланието е написано по начина на Тритемий, то е било е написано след Тритемий, а тъй като цитира изрази, употребявани през розенкройцерския XVII век, значи е било написано след този век. Коя е сега най-вероятната хипотеза? Инголф намира посланието от Провенс и понеже и той като полковника е смахнат на тема херметически тайни, прочита тридесет и шест и сто и двадесет и веднага си помисля за Розенкройцерите, и тъй като е смахнат и на тема тайнописи, се залавя да шифрова посланието от Провенс. Написва за упражнение, използувайки тайнописа на Тритемий, прословутото розенкройцерско изречение.

— Остроумно обяснение, но струва колкото предположението на полковника.

— Дотук да, но представи си, че направиш не едно предположение, а много, и всички те се подкрепят взаимно. Тогава ставаш по-уверен, че си отгатнал, нали? Аз тръгнах от едно подозрение. Че думите, употребени от Инголф, не са подсказаните от Тритемий. И едните, и другите са в асировавилонския кабалистичен стил, но не са същите. А пък ако Инголф е търсел думи, започващи с буквите, които са му били нужни, е можел да намери в Тритемий колкото си ще. Защо не е постъпил така?

— Защо?

— Може би са му били необходими точно определени букви на втора, трета и четвърта позиция. Може би нашият остроумен Инголф е искал да шифрова многократно посланието си, искал е да бъде по-хитър от Тритемий. Тритемий подсказва четиридесет основни системи за тайнопис: при една се използуват само инициалите, при друга — първата и третата буква, при трета — пак инициалите, но един се чете, друг не и така нататък. Тъй че при добро желание може да се измислят още безброй такива. Колкото до десетте второстепенни криптосистеми, полковникът е взел под внимание само първия кръг, който е най-прост, но следващите действуват по принципа на втория, който виждаш начертан тук. Представи си, че вътрешният кръг е подвижен и че можеш да го завъртиш, докато началното „a“ съвпадне с която искаш буква от външния кръг. Ще получиш една система, при която „a“ означава „x“, една друга система, където „a“ означава „u“ и така нататък. От двадесетте и две букви върху всеки кръг ще получиш не десет, а двадесет и една криптосистеми, а нулева ще ти бъде само двадесет и втората, при която „a“ ще съвпадне с „a“.

— Само не ми казвай, че за всяка буква от всички думи си опитала тези двадесет и една системи.

— С малко мозък и малко късмет… Тъй като най-късите думи са от шест букви, очевидно е, че само първите шест са използувани, а всичко друго стои за красота. Защо шест букви? Представих си, че Инголф е шифровал първата, прескочил е една, шифровал е третата, после е прескочил две и шифровал шестата. След като реших, че за инициалите е използувал външния кръг, за третата буква опитах с междинния и се получи. Тогава за шестата буква опитах вътрешния кръг и пак като че ли се получи. Не изключвам, че Инголф е употребил и други букви, но трите комбинации ми стигат. Ако искаш, продължавай нататък.

— Хайде, не ме мъчи. Какво си разчела?

— Ето, виж си посланието. Подчертала съм буквите, които са използувани.

Kuabris Defrabax Rexulon Ukkazaal Ukzaab Urpaefel Taculbain Habrak Hacoruin Maquafel Tebrain Himcatuin Rokasor Himesor Аrgaabit Kaquaan Docrabax Reisaz Reisabrax Decaiquan Oiquaquiel Zaitabor Oaxaop Dugraq Xaelobran Disaeda Magisuan Raitak Huidal Uscolda Arabaom Zipreus Mecrim Cosmae Duquifas Rocarbis

— И така, вече знаем какво е първото послание, то е за тридесет и шестимата невидими. Сега чуй какво се получава, като заместим третите букви според междинния кръг: „chambre des demoiselles, l’aiguille creuse“^[410].

— Ами това е…

— „En aval d’Etretat — La Chambre des Demoiselles — Sous le Fort du Frelosse — Aiguille Creuse“.^[411] Това е посланието, което разчита Арсен Люпен, когато открива тайната на Кухата Игла! Спомняш ли си го: край плажа в Етрета се издига Кухата Игла, естествена скална крепост, във вътрешността на която може да се живее, тайното оръжие на Юлий Цезар, когато завладявал Галиите, а по-късно и на френския крал. Източникът на огромното могъщество на Арсен Люпен. А знаеш ли, че люпенолозите са луди по тази история, ходят на поклонение в Етрета, търсят тайни входове, тълкуват всяка дума на Льоблан… Инголф е бил не само розенкройцеролог, но и люпенолог и се е побърквал от шифриране и дешифриране.

— Но моите диаболисти винаги могат да кажат, че Тамплиерите са знаели тайната на Кухата игла и следователно посланието е написано в Провенс през четиринадесетия век…

— Разбира се, че е така. Но сега иде ред на третото послание. Третият кръг, приложен към шестте букви. Чуй го: merde i’en ai marre de cette steganographie.^[412] И това си е съвременен френски, Тамплиерите не са говорили така. Така е говорил Инголф, който след като си е блъскал главата, за да закодира своите измишльотини, още веднъж си е направил удоволствието да прати по дяволите в шифрован вид това, с което се е занимавал. Но тъй като не е бил лишен от хитрост, забележи, и трите послания се състоят от тридесет и шест букви. Бедничкият ми Пум, и Инголф си е играл като вас, а този глупак полковникът го е взел на сериозно.

— А защо тогава Инголф е изчезнал?

— Кой ти е казал, че е бил убит? Може би на Инголф му е омръзнало да стои в Оксер и да вижда само аптекаря и тази стара мома, която хленчи по цял ден. Затова заминава за Париж, спечелва нещо, като продава една от своите старинни книги, намира си една вдовичка, която го чака там, и заживява нов живот. Като онези, дето излизат за цигари и жена им повече не ги вижда.

— А полковникът?

— Нали ти сам каза, че дори полицаят не бил сигурен дали е убит, или не? Направил е някаква комбина, жертвите му са се усетили и той си е обрал крушите. В този момент сигурно вече продава краставици на американските туристи и се казва Дюпон.

Не можех да отстъпвам по всички фронтове.

— Добре де, тръгнали сме от някакви обикновени записки, но това още повече доказва, че сме били изобретателни. Самите ние съзнавахме, че фантазираме. Създавахме един поетичен свят.

— Вашият план не е поетичен. Той е абсурден. На никого няма да дойде наум да иде да подпали Троя само защото е чел Омир. Благодарение на Омир опожаряването на Троя се е превърнало в нещо, което никога не се е случило, никога няма да се случи и все пак си остава завинаги истина. Той съдържа различен смисъл, защото всичко е просто и ясно. Твоите розенкройцерски манифести не са нито прости, нито ясни, представлявали са едно празно дърдорене, което обещавало разкритие на не знам какви тайни. Затова толкова хора са се мъчели да ги превърнат в истински и всеки е намирал в тях това, което е търсел. При Омир няма тайни. Вашият план е пълен с тайни, защото е пълен с противоречия. И по тази причина бихте могли да намерите хиляди несигурни в себе си хора, които да са готови да се открият в него. Няма да е зле да захвърлите всичко. Омир не се е преструвал. А вие се преструвате. Който се преструва, да внимава, всички му вярват. Хората не са повярвали на Земелвайс^[413], който ги убеждавал, че лекарите трябва да си мият ръцете, преди да докосват родилките. Казвал е прекалено прости неща. Хората вярват на този, който им продава лосион за растеж на косата. Усещат инстинктивно, че съчетава истини, които са несъвместими, че не е логично и не е за вярване. Но са ги учили, че Бог е многолик, непознаваем и следователно нелогичността е онова нещо, което те смятат за най-близко до природата на Бог. Неправдоподобността е това, което най-силно наподобява чудото. А вие сте измислили лосион за растеж на косата. Това не ми харесва, играта ви е опасна.

Тази история не успя да провали нашата почивка в планината. Излизах на дълги разходки, четях сериозни книги, никога не бях се занимавал толкова с детето. Но между мен и Лия остана нещо недоизказано. От една страна, Лия ме бе притиснала до стената и не й беше приятно, че ме е унизила, от друга, не беше напълно убедена, че ме е убедила.

Всъщност изпитвах носталгия по плана, не исках да го изоставя, твърде дълго бяхме съжителствували с него.

Преди няколко сутрини станах рано, за да се кача на първия влак за Милано. А в Милано Белбо щеше да ми се обади от Париж и аз щях да сложа началото на тази история, която още не съм изживял докрай.

Лия беше права. Трябваше да разговарям с нея по-рано. Но и в такъв случай пак нямаше да й повярвам. Бях възприел създаването на Плана като момент от Тиферет, сърцето на сефиротското тяло, съюза между правилото и свободата. Диоталеви ми беше казал, че Моше Кордоверо предупреждавал: „Който се възгордее заради своята Тора пред невежата, с други думи, пред целия народ на Яхве, ще накара Тиферет да се възгордее пред Малхут.“ Но едва сега разбирам какво е Малхут — Царството на тази земя — в нейната сияйна простота. Можах да разбера, докато още разбирам, но навярно е твърде късно, за да надживея истината.

 

 

Лия, не знам дали ще те видя пак. Ако не успея, последният образ, който ще запазя от теб, е отпреди няколко сутрини — ти, сънена под завивките. Целунах те и се поколебах, преди да изляза.