Дамян Дамянов
Първият, безименният

Отсякоха му и двете ръце

и пак го питат и го разпитват:

— Даваш ли, даваш, Балканджи Йово,

хубава Яна на турска вяра?

— Море, войводо, глава си давам,

Яна не давам на турска вяра!

 

Отсякоха му и двете нозе,

избодоха му и двете очи…

на дрипа го направиха него,

клетия, а той пееше ли, пееше:

Яна не давам на турска вяра!

Затова няма лице, очи няма! Никой не се е сетил да го фотографира за музея, защото знаеше, че не е за там. В музея слагат само мъртвите, а той оцеля! Той е безсмъртен! Яка душа има, дяволът!

И яки ръце, златни ръце, които зидаха джамии и църкви, марангозваха тавани и тъкаха златобагри черги… Само че много му бяха душманите, та тия две ръце му не стигнаха да се брани от тях. Тогава на помощ викна Марко Кралевити. Оня, страшния, с рунтавнте вежди и със сабята дамаскиня, що се дипли дванадесет пъти и сече по девет глави наведнъж.

Сечеше Той глава подир глава, но с много Кеседжии имаше да се бори, та сечаха и неговата. Сечаха я, но не я отсякоха. Тя пак никнеше, пак я сечаха, пак… И така безсмъртен остана той! Мъчеха се да го обезобразят джандарите по участъците, но неговото лице вече беше останало в тревненските тавани и в родопските халища… Той — първият, който ме учеше на поезия! Но откак победи Мусата, май нещо му се фръцна мозъкът, та си уши костюм алафранга, заряза кавала и си купи транзистор. Заряза седенките и хукна по мачове… Но и сума комини вдигна по Кремиковци и къде ли не още! И те като кавали засвириха новата му песен, която и сега ме разплаква:

Халал ти вяра, майсторе,

дето си зидал калето:

двеста вихрушки да веят,

триста черкеза да минат,

не могат да го съборят!