Чингиз Айтматов
Голгота (4)

IV

Оттогава Авдий Калистратов писа на Инга Фьодоровна няколко писма до Жалпак-Саз и тя му отговаряше до поискване в градската поща, тъй като той вече нямаше постоянен адрес. Авдий от малък загуби майка си и баща му, дякон Калистратов, останал цял живот вдовец, посвещаваше своята любов и богатата си богословска и светска култура на сина си и дъщеря си, по-голяма от Авдий с три години. Варвара, сестрата на Авдий замина да учи в Ленинград, искаше да постъпи в Педагогическия институт, но там не я приеха като дъщеря на култов служител, защото това би й открило достъп до училищното обучение. Тогава тя кандидатствува и влезе в политехниката и така остана в Ленинград; омъжи се, създаде семейство и сега работеше като чертожничка в някакъв проектантски институт. А пътят на Авдий водеше към сферите на духовния живот, той сам искаше да стане духовник, искаше го и баща му, най-вече след историята на Варвара с Педагогическия институт. Когато Авдий постъпи в семинарията, дякон Калистратов бе щастлив и горд — радваше се, че мечтата му се сбъдна, че трудът и усилията му не бяха напразни, че Господ чу молбите му. Но скоро след това умря и навярно по милостивата воля на съдбата, защото не би понесъл еретичната метаморфоза у сина си, отдал се на реформаторски увлечения на попрището на вечното като света богословие — учение, дадено веднъж завинаги в безкрайността и неизменността на божествената сила.

Когато Авдий започна да сътрудничи в областния младежки вестник, малкото жилище, в което дякон Калистратов преживя със семейството си много години, бе предоставено на новоназначен църковен служител, а на бившия семинарист предложиха да го освободи като лице, нямащо никакви отношения с църквата.

Авдий повика сестра си Варвара, за да прегледа и отнесе в Ленинград като спомен и наследство нужните й вещи, останали от родителите им, предимно старинни икони и картини. За себе си остави бащините книги. Това бе последната среща между брата и сестрата — всеки имаше своя съдба. Повече не се видяха, отношенията им си останаха нормални, но пътищата в живота — различни. Оттогава Авдий живееше по частни квартири, отначало беше наемал самостоятелна стая, но по-късно се принуди да живее със съквартиранти, тъй като не му достигаха средства. Затова и писмата си получаваше до поискване.

Тъкмо по това време се очерта първата командировка на Авдий Калистратов в Средна Азия от редакцията на областния комсомолски вестник. Непосредствен повод бе идеята му да проучи и опише как и по какви пътища прониква сред младежта от европейската част на страната наркотичното средство анаша, растение, което вирее в Средна Азия, в Чуйските и Примоюнкумските степи. Анашата е родна сестра на всеизвестната марихуана, особен сорт южен див коноп, съдържащ в листата си и най-вече в цветовете и прашеца силно упойващи вещества, които при пушене предизвикват еуфория, илюзия за блаженство, а при увеличаване на дозата настъпва угнетение, преминаващо в агресивна, опасна за околните невменяемост.

Историята на това пътуване Авдий Калистратов подробно описа в пътните си очерци, дори описа и премеждието в степта, когато неочаквано се сблъска с вълчето семейство, описа всичко преживяно с болка и тревога като очевидец, като гражданин, загрижен от разпространяването на този наркотик. Но публикуването на очерците му, отначало приети в редакцията с голям възторг, се забави, а по-късно изобщо беше спряно.

За всичките си несполуки и тревоги Авдий писа на Инга Фьодоровна, в която виждаше най-близък човек, дар от съдбата, защото, подобна на бистри речни води, тя го освежаваше и възкресяваше за всекидневното битие. Скоро осъзна, че всяко писмо до нея е събитие в живота му, че може би дори тази кореспонденция е предопределението, което оправдава неговото съществуване.

След всяко изпратено писмо той живееше с него, възстановяваше в паметта си цялото му съдържание и сякаш коментираше собствените си мисли. Това бе някаква странна форма на общуване от разстояние — непрекъснати излъчвания във времето и пространството от неговата страдаща душа.

„… После дни наред си мислех дали не са Ви шокирали началните думи в писмото ми: «В името на Отца, и Сина и Светаго духа.» Писах ги, защото така съм възпитан, те винаги ми служат като камертон преди сериозен разговор, настройват молитвено духа ми, и аз не съм нарушавал този принцип, макар с това още веднъж да Ви припомням, че произхождам от семейство на духовник и че по-рано бях семинарист. Отношението ми към Вас не ми позволява да премълчавам каквито и Да било обстоятелства, свързани с живота ми.

И си мислех още, че пиша на «Вие», а при нашата раздяла бяхме вече на «ти». Простете ми, нещо стана с мен, макар че не е минало много време, откакто съм далеч от Вас. Впрочем всички чудаци се опитват да си намерят някакво нелепо оправдание. Но това между другото. Все пак позволете ми от разстояние да се обръщам към Вас на «Вие». Така се чувствувам много по-удобно. А ако ни е съдено да се срещнем отново, за което отсега се преизпълвам със съкровени, особено свидни мечти (те са ми като деца, аз бдя над тях, не мога без тях, представям си какво щастие изпитва човек да обича децата си, ако ги обича като мечтата), тези мечти се породиха като стремеж на духа към божествено съвършенство, вечно привлекателно и безкрайно, и всъщност благодарение на тях аз противостоя на заплахата от небитието, може би защото любовта е антитеза на смъртта, което я прави ключов момент в живота след тайнството на раждането, всичко това си повтарям като заклинание, дано ни е съдено да се срещнем отново, и обещавам тогава да не Ви създавам затруднения — обещавам, че ще Ви говоря на «ти»… А сега имам толкова неща да Ви казвам…

Инга Фьодоровна, Вие помните, надявам се, че бяхме се уговорили, щом започне публикацията на моите материали, заради които идвах по вашите места, незабавно да Ви ги изпращам с въздушна поща. За съжаление обаче не съм сигурен, че очерците ми за юношите, търсачи на анаша, и за всичко, свързано с това печално явление в наши дни, ще се появят в близко време. Казвам в наши дни, понеже анашата вирее по тези земи от незапомнени времена като бурен — всъщност тези неща са Ви известни, защо да Ви ги разказвам именно на Вас, нали сте специалист, но извинете, все пак ще ги разкажа именно на Вас, Инга Фьодоровна, само така ще добие сега някакъв смисъл цялото начинание — та преди петнайсетина години, според думите на местните жители, на никого не е минавало през ум да събира това зловредно растение или, както го наричат анашистите, трева — нито за пушене, нито за друга цел. Тази проклета напаст се появи отскоро и до голяма степен под влияние на Запада. И ето че сега получавам предложение да се огранича само с докладна записка до някакви си инстанции, което умът ми просто не побира. Съгласен съм, тук има деликатен момент, но погрешното опасение, че един остросензационен материал на наркоманията сред младежта — и за да бъда ясно разбран, ще подчертая: сред част от несъзнателната младеж — щял да накърни нашия престиж, може да предизвика само гняв и смях. Та това е щраусова политика… Кому е нужен този престиж, ако трябва да се поддържа с цената на такива жертви!

Представям си, Инга Фьодоровна, с каква снизходителна усмивка четете тези редове, усмихвате се по-скоро на наивното ми възмущение, а може би напротив, мръщите се, което впрочем много Ви отива. Когато сте намръщена, лицето Ви добива целомъдрен и вглъбен израз като на млада монахиня, унесена в тревожни мисли как да постигне божествената същност, защото истинската красота на тези Христови невести е тяхната одухотвореност. Кажа ли това на глас и пред други хора, би изглеждало опит да Ви лаская. Но аз вече споменах, че отношението ми към Вас няма абсолютно нищо, което би трябвало да омаловажа или да преувелича. И ако Вашето замислено лице ми напомня Божията майка от ренесансовата живопис, припишете това в краен случай на недостатъчните ми познания в изкуството. Все пак храня надежда, че вярвате на моята искреност… Нали всичко така започна — Вие ми повярвахте от първата дума и открихте за мен нови измерения в живота…“

 

 

Днес пак ходих в редакцията във връзка с материала и пак заварих същото положение — нищо ново, никакво движение, никаква надежда. Никой не може свързано да обясни защо степните ми очерци, приети отначало с такъв възторг, сега у никого не будят ентусиазъм, а засегнатите проблеми бяха породили толкова откровени признания. Главният редактор избягва срещата с мен, не мога да го открия по телефона, всеки път секретарката ми казва, че бил страшно зает — ту имал заседание, ту оперативка, ту го били извикали, както тя обича да подчертава, във висшестоящите инстанции.

И отново бродя самотен по познатите улици като случаен пътник, сякаш това не е родният ми град, в който съм израсъл, такава празнота и отчуждение има в душата ми. Някои познати не ме поздравяват — за тях съм черната овца на църквата, изгоненият от семинарията еретик и прочее, и прочее. И само едно топли сърцето ми, една желана грижа е неотлъчно с мен — писмото ми. Вървя и преценявам какво ще пиша, как ще разкажа всичко, което ми се струва интересно за нея и би ми дало повод да споделя своите мисли. Никога не съм предполагал, че да мисля за любимата жена и да й пиша писма, ще стане същност на живота ми. И чакам най-малката възможност да отида там, където се срещнахме. Дано бъде по-скоро! Вървя и непрекъснато мисля за това. Навярно и други хора са имали дни, когато са виждали главния смисъл на живота си в любовта и са били щастливи, но за разлика от тях аз ще обичам до гроб и смисълът на моя живот ще бъде само това…

Ето че вече капят листата по булеварда. А събитията, за които писах, бяха в началото на лятото. Тогава редакцията с радост възприе идеята ми, настояваше да бързам. И аз не подозирах, че когато се стигне до самото изпълнение, редакцията ще се отметне. Не подозирах, че е толкова силен странният принцип да се публикува само онова, което е благоприятно и престижно за нас.

Тогава бях погълнат от грижите около предстоящето продължително пътуване на юг, в области, непознати и привлекателни за мен, руснака провинциалист. Замисълът беше да замина не като страничен наблюдател, а да се присъединя към някоя група търсачи на анаша. Естествено аз съм по-възрастен от тях, но не дотам, че външността ми да буди съмнение. В редакцията прецениха, че ако си обръсна брадата, със старите дънки и износените маратонки мога да мина за хлапак. Точно така направих — временно обръснах брадата. Никакви бележници не взех, разчитах на паметта си. За мен беше важно да проникна в средата на анашистите и да изясня защо всъщност тези момчета са попаднали в нея, какво ги е подтикнало освен изкушението за лека печалба чрез спекулации; трябваше отблизо да проуча личните, социалните, семейните и не на последно място психологичните моменти в това явление.

И тъй, подготвих се. Беше месец май. Именно тогава започва да цъфти конопът анаша и именно тогава тръгват за Примоюнкумските и Чуйските степи онези, които берат цветовете му. Всичко това ми бе известно от един мой познат — Виктор Никифорович Городецки, учител по история в нашия град. Обикновено когато разговаряхме насаме, той шеговито ме наричаше отец Авдий. Беше млад мъж, съученик на сестра ми Варвара. Та както се оказа, неговият племенник, сестриният му син Паша или Пахом — всъщност това име му беше избрал Виктор Никифорович, — попаднал в една анашистка компания. Нито родителите, нито Виктор Никифорович са знаели това.

Веднъж Паша измолил разрешение да отиде в Рязан при дядо си, на когото често гостувал. Четири-пет дни след заминаването му Виктор Никифорович получил телеграма от следователя в транспортната прокуратура Джаслибеков, пратена от някаква далечна гара в Казахстан. В телеграмата се съобщавало, че племенникът му Паша е арестуван за престъпно пренасяне на наркотици по железопътната линия.

Виктор Никифорович тутакси разбрал защо именно до него, а не до родителите е адресирал телеграмата си следователят Джаслибеков. Паша имал голям страх от баща си, сприхав и груб човек. Виктор Никифорович веднага заминал със самолет за Алма Ата, откъдето за едно денонощие стигнал с влак до онази гара в степта. Заварил Паша в отчаяно положение. Очаквали го незабавен съд и присъда по специален указ за не по-малко от три години в колония със строг режим. Съдът бил неизбежен — съставът на престъплението налице. Виктор Никифорович се опитал, доколкото могъл, да внуши на племенника си, че друг изход за съжаление няма, че по закон всяко престъпление се наказва. Съветвал го как да се държи и какво да каже пред съда, обещал да обясни всичко на родителите и да му ходи на свиждане в колонията. Разговорът се водил в присъствие на следователя. Неочаквано Джаслибеков се обадил:

— Виктор Никифорович, ако гарантирате, че в бъдеще племенникът ви няма да повтори това престъпление, ще го пусна на своя отговорност. Не знам защо, имам чувството, че вие сте в състояние да вкарате в правия път този младеж. Но ако за втори път бъде заловен да пренася анаша, ще бъде съден като рецидивист. Така че решавайте сам.

Естествено Виктор Никифорович, безкрайно зарадван, веднага гарантирал за Паша и просто не знаел как да благодари на следователя, тогава Джаслибеков казал:

— А вас, Виктор Никифорович, бих помолил да ни помогнете там, във вашия край. Опитайте се да повдигнете в печата сериозен разговор, на тази тема. Нали сте учител. Ние се борим срещу самите престъпления, когато вече са извършени или са в процес на извършване. А всъщност не знаем кой и какво подтиква такива деца, тъй да се каже, да ходят в тоя джендем, по безлюдни места с разни декласирани елементи, дори понякога закоравели престъпници, и ги съдим, принудени сме, длъжни сме да ги съдим. Впрочем хубаво стана, че вие веднага се отзовахте, незабавно дойдохте, с което ме улеснихте, а много роднини — това е в повечето случаи — изобщо не се обаждат. И така, петнайсетгодишни момчета попадат в колония със строг режим. А там? Какво става с тях, на какво ще се научат? Душевно осакатени, безполезни хора — ето какви ще излязат оттам. Сам разбирате, че в затвора не се отива от порядъчен живот. Сърцето ми се къса, Виктор Никифорович, като гледам всичко това. Вярвате ли, че само през миналия сезон по нашия железопътен участък сме заловили и осъдили повече от сто момчета, пък и колко сме пропуснали, не сме могли да задържим, а те прииждат ли, прииждат от цялата страна, от Архангелск до Камчатка, напират като риба при мятането на хайвера. Докога ще продължава? Всички не можем да осъдим. Създали са си и цяла организационна мрежа. Имат си водачи — и местни жители, и приходящи, — които ги водят по местата, където расте анашата, и тях съдим. А знаете ли какво правят с влаковете? Спират в степта товарните влакове, в пътническите не смеят да се качат, веднага ще ги заловим. Снабдяват се с някаква специална прахообразна смес, с която, щом се наръсят релсите и траверсите, нощем в лъчите на локомотивните фарове се създава илюзия, че железопътната линия е обхваната от пожар. Траверсите горят, релсите горят. Естествено, машинистът спира композицията — в степта всичко се случва, и слиза да види, а линията си е наред, нищо не гори. През това време анашистите се качват по вагоните с багажа си. Тукашните композиции са дълги — проточени на цял километър, не можеш да проследиш какво става, и те стигат до някоя възлова гара. Там си купуват билети. А сред толкова пътници иди, че разбери кой какъв е. Действително напоследък милицията разполага със специални кучета, които подушват анашата по миризмата. Вашия племенник например го открихме с куче…

И още много подробности узнал Виктор Никифорович по онези места. Именно той ме посвети в тия работи. Но преди това аз имах вече вътрешна нагласа за подобен разговор. Отдавна се измъчвах от мисълта как да намеря неотъпкан път към умовете и сърцата на моите връстници. Виждах своето призвание в проповядване на доброто. От моя страна навярно бе малко самонадеяно да смятам, че имам такова призвание, но във всеки случай най-искрено го желаех, което може би до голяма степен се обяснява с произхода ми. В някои от предишните си статии бях споменал, макар и в общи черти, за пагубните последици от алкохолизма сред младежта, нещо подобно писах и за наркоманията, позовавайки се на печалния опит на Запад. Но всичко бе от чужди думи, от втора ръка. А за един ярък и проникновен материал, в който да изразя собствени размисли и преживявания във връзка с общоизвестни, макар и от мнозина суеверно избягвани като чума случаи на наркомания сред младежта, най-вече сред юношите, случаи, водещи до печални последици — от саморазрушение на личността до садистични убийства, — трябваше да разуча проблема основно и да събера факти. И тъкмо в този момент Виктор Никифорович Городецки, натъкнал се на това явление с цената на горчивия опит, сподели с мен своята болка. За да се откъсне Паша от лошите приятели, цялото семейство — бащата, майката и децата, били принудени да се преселят в друг град, разменяйки жилището за по-малко. Всичко това Виктор Никифорович ми разказа с голяма скръб.

Ето какво ме накара по-енергично да се заема с осъществяването на моята идея.

 

 

Пристигнах в Москва, където от Казанската гара трябваше да замина за степите с див коноп. Именно тук, на Казанската гара, се събираше първоначално групата на контрабандистите, така се наричаха помежду си търсачите на анаша — контрабандисти. Както по-късно се уверих, те идваха от различни градове на Севера и Прибалтика, където най-оживени точки бяха Архангелск и Клайпеда, може би защото там имаше възможност да препродават анашата на моряците, тръгващи на плаване. За да се включа в групата, трябваше да намеря на гарата един носач с нагръден номер осемдесет и седем по прякор Ютията или Ютата и да му предам поздрав от бивш приятел на споменатия Паша. Ютията имаше връзки в билетните каси и осигуряваше пътуването, разбира се, срещу някакво възнаграждение. Не можах обаче да узная как е поставена цялата работа, изглежда, някой оглавяваше това звено, макар и тайно. И тъй, Ютата осигуряваше груповото тръгване, тоест купуваше билети на всички за един и същи влак, но задължително в различни вагони. По-късно, когато се сближих с контрабандистите, разбрах, че основно правило при тях е в случай на провал за нищо на света да не се издават един друг, и затова на публични места трябваше по-малко да общуват помежду си.

Ето го познатия площад с трите гари, където толкова пъти съм бил на идване и тръгване от Москва. Чудовищна навалица, особено в метрото и по гарите — не можеш да се провреш, да си пробиеш път през тая тълпа, и какви ли не хора, от какви ли не краища повлича като тресчица живият водовъртеж на площада с трите гари, въпреки това аз обичах да идвам в Москва, обичах, когато се промъкна вече по-близо до центъра, на относителен простор, да бродя по улиците, да влизам в антикварните книжарници, да стоя пред афишите и рекламите и ако успея, за пореден път да посетя Третяковската галерия и Пушкинския музей.

Този път, щом слязох от влака на Ярославската гара и тръгнах, понесен от потока на тълпата към Казанската гара, осъзнах колко хубаво ми е било преди, когато, предоставен само на скромните си подбуди, не бях обременен с някакви особени грижи и нищо не ограничаваше свободното ми време и разходките по московските улици. А сега на тази огромна, гъмжаща като мравуняк гара трябваше час по-скоро да открия носача свръзка по прякор Ютията с номер осемдесет и седем на гърдите. Господи, колко ли такива носачи или по-точно количкари има, щом като търсения го бяха белязали с номер осемдесет и седем — сигурно не по-малко от стотина. И наистина не се оказа лесно да го намеря в това вавилонско стълпотворение. Загубих най-малко половин час, докато обиколя всички възможни пиаци на количкарите, накрая го открих на перона пред влака за Ташкент. Ютията помагаше на някого да качи багажа си, пъргаво пренасяше от количката във вагона куфари и кутии, като оживено разменяше шеги с кондукторите и току повтаряше обичайната банална скоропоговорка: „Имаш пари — заминаваш в Казан, нямаш пари — стоиш вкъщи.“ Изчаках отстрани, докато той се освободи, а пътниците се качат по вагоните и изпращачите се пръснат покрай влака пред прозорците на купетата. И ето че той слезе от платформата на вагона, задъхан, пъхайки бакшиша в джоба си. Рижав здравеняк, хитра лисица с играещи очи. За малко да допусна грешка — едва не му заговорих на „вие“, дори да се извиня за безпокойството.

— Здрасти, Ютия, как е? — започнах колкото се може по-безцеремонно.

— Както му е редът: който си има каручка, смятай го тузар — дръзко отговори той, сякаш се познавахме от сто години.

— Значи си тузар — заключих аз, сочейки количката.

— Че как иначе. И ние, батенка, знаем какво е живот да си живееш. А защо питаш, мой човек? Да не искаш някакъв багаж да ти пренеса? Заповядай.

— За пренасяне и аз мога да си го пренеса — подметнах шеговито. — Имам работа с тебе.

— Казвай каква е работата.

— Не тук, да идем на друго място.

— Дадено, мой човек.

Тръгнахме по дългия перон към зданието на гарата. Ташкентският влак потегли, мина покрай нас с низ от прозорци и лица зад стъклата, а на съседния коловоз спря друг влак, току-що пристигнал отнякъде. По коловозите имаше няколко композиции, хората се суетяха, бързаха, дикторът непрекъснато обявяваше заминаващите и пристигащите влакове.

Пред зданието на гарата Ютията остави количката в един ъгъл, където нямаше толкова народ, и аз, оглеждайки се наоколо, му предадох поздрав от Пашкиния приятел, който се казваше Игор, но между търсачите бе познат с прякора Моржа. Защо именно Моржа, не знам.

— А къде е Моржа? — осведоми се Ютията.

— Закъса го — отговорих. — Сви го язвата.

— Знаех си аз — със съжаление, но и някак тържествуващо се плесна по челото Ютията. — Казвам му, мой човек, още миналия път му казвах, не върши глупости, Моржак, не се прави на бабаит. А той се нахвърли на екстрата и прекали. На ти сега и язва.

Придадох си съчувствен израз, макар че, откровено казано, не проумявах каква ще е тази екстра — водка или нещо друго. Слава богу, сетих се да не уточнявам. По-късно узнах, че под екстра се разбира конопеният прашец, чиято гъста маса прилича на детски пластилин, изключително ценна суровина (впрочем за пластилина Виктор Никифорович ми беше разказал), особено силно наркотично вещество, нещо като опиума. Това беше екстрата. В химическите лаборатории може да се преобразува на подобен на хероина прах за инжектиране. Но за Моржа и други анашисти това беше недостъпно, ето защо в момент на непреодолимо желание те можеха да държат екстрата под езика, да я дъвчат, да я пият с водка, да я поемат с хляб. При тях употребата на екстра се нарича „мозъчен удар“. Но все пак най-достъпно и просто беше пушенето на анашата — всеки според вкуса си — в чист вид или смесена с тютюн. Сигурно не е по-лошо от „мозъчния удар“, въпреки че действието на дима минава по-бързо, отколкото при другите начини.

Постепенно научавах тези и още много подробности от живота на търсачите при пътуването за „халхин-гол“, което пък означаваше местата с анаша. И с това „халхин-гол“ едва не обърках конците.

— И ти ли, мой човек, за „халхин-гол“? — попита Ютията сякаш между другото.

Отначало се стъписах, понеже не разбрах какво е „халхин-гол“, но след това някак съобразих:

— Ами нещо такова. Общо взето, да, че то да не би…

— Е, добре тогава. За билети не бери грижи. Всичко ще бъде тип-топ. А виж за другото — когато се върнете с тревата, Дог да се оправя, там вече нямам думата.

Кой беше Дог, дето осигуряваше билетите, и за какво по-късно трябваше да се оправя, не разбрах и докрая не можах да разбера. В разговора Ютията спомена, че тръгването за „халхин-гол“ ще стане не по-рано от следващия ден. Още не се бяха събрали всички търсачи. Двама трябваше да пристигнат от Мурманск с вечерния влак и един, не знам откъде си, щеше да дойде чак на другата сутрин. Това никак не ме разтревожи, все пак един ден в Москва беше от значение за мен.

На сбогуване Ютията напомни, че трябва да дойда в уговорения час на следващия ден (а защо трябваше да идвам, когато и бездруго се наложи да нощувам на гарата) и се заинтересува дали имам раница и найлонови торбички, в които да събирам тревата, тоест анашата. Имах раница и торбички в куфарчето. Препоръча ми да потърся по магазините и някаква херметически затваряща се стъкленица или пластмасова кутия за прашеца — тъй наречения пластилин.

— Не се минавай, мой човек, събери си пластелинче, въпреки че не е лека работа — поясни той. — Вярно, аз никога не съм ходил, ама много съм чувал за него. Има тука един Льоха, който за два сезона си купи жигула. Разкарва се из Москва и хич не му пука… А целият зор е най-много десетина дни…

Така се разделихме. Оставих куфарчето в гардероба на гарата и тръгнах да се поразходя.

Беше краят на май. Сигурно в Москва няма по-хубаво време от последните дни на пролетта. Макар че и есента, ранната есен, е неизказано красива, когато кристалната чистота на въздуха и златистият цвят на листата се отразяват в очите на минувачите. Но аз обичам най-много именно дните преди московското лято — и денем е приятно по улиците, и през светлите нощи, озарени до сутринта от сиянието на вечерните светлини в града и в звездното небе над града.

Побързах да изляза от гарата, но се сетих, че до центъра най-лесно ще стигна с метрото, и отново се гмурнах в многолюдното движение. До върховите вечерни часове имаше доста време и след грохота и редуващите се смени от мрак и светлина спокойно се добрах до центъра на града. На площад Свердлов се отбих в любимата ми градинка. Тя зеленееше и пъстрееше като малък благодатен остров в обръча на непрекъснатото движение и сградите наоколо. Почти несъзнателно тръгнах с потока пешеходци отначало към Манежа, надявайки се да заваря там някоя изложба, но тон беше затворен, тогава продължих покрай стария Московски университет и Пашковия дом на Волхонка и бавно се запътих към Пушкинския музей. Не знам защо в душата ми беше така светло и спокойно — може би защото между върховите часове на деня от московските улици се излъчва някакво умиротворение, а може би то идва от тухления силует на Кремъл, извисяващ се като мощна планинска твърдина в тази част на града. „Какво са видели тези стени и какво ли още ще видят?“ — мина ми през ума и унесен в улични размишления, прииждащи от само себе си, забравил, че наскоро се обръснах, току попипвах голата си брадичка; бях забравил за момент и онова, което се опитвах да постигна в мътния въртоп на злото, загнездило се на Казанската гара.

Не, все пак има съдба, тя определя и добрите, и лошите събития. Съдено ми беше и това щастие, за което дори не подозирах, когато отивах в Пушкинския музей. Защото аз отивах с надежда в най-добрия случай да видя нещо ново в експозицията, макар че това не беше задължително — щях просто да се поразходя из залите, да освежа старите си впечатления. А ето че точно пред градинката на самия музей ме спря някаква двойка, идваща насреща ми:

— Слушай, приятел, търсиш ли билет? — попита младежът, някакъв тип с крещящозелена вратовръзка и нови оранжеви обувки, които явно му стискаха. И неговото, и лицето на спътницата му изразяваха досада и нетърпение.

— Защо, няма ли билети? — полюбопитствувах, тъй като не виждах никаква опашка.

— Не бе, за концерта. Но трябва да купиш и двата.

— Какъв концерт? — попитах.

— Знам ли, някакъв църковен хор.

— В музея? — изненадах се аз.

— Купуваш ли ги, или не? Давам ти и двата за три рубли, вземи ги.

Грабнах двата билета и забързах към музея. Не бях чувал там да се уреждат концерти. Но както ми обясни администраторката, от известно време в Пушкинския музей се провеждали нещо като лектории на класическа музика, най-вече на избрана камерна музика в изпълнение на прочути музиканти. И този път — какъв сюрприз — в залата, наречена Италианския двор, щеше да се състои концерт на стари български религиозни песни. Виж, за такова нещо дори не бях мечтал. Нима ще бъдат изпълнени и творби от бащата на славянската литургия Йоан Кукузел? За съжаление администраторката не знаеше подробности. Каза само, че се очакват важни гости, едва ли не самият посланик. Макар че това не ме засягаше, аз се развълнувах и зарадвах, защото още от баща си бях чувал много за българските религиозни песни и ето че сега ми се падаше такъв подарък преди рискованото за мен пътуване. До започването на концерта оставаше половия час и вместо да обикалям из музея, предпочетох да изляза навън, да подишам чист въздух и да се успокоя.

Ах, Москва, Москва, на едно от седемте възвишения, близо до Москва-река, в края на майския ден. Всичко наоколо е радостно и осмислено, когато в душата ти е светло и цари кратката хармония на битието. Дишах леко и свободно, небето беше ясно, времето — топло, и аз се заразхождах напред-назад покрай желязната ограда.

Стана ми мъчно, че не чакам никого — може би защото имах два билета. И колко реално и естествено би било, ако всеки миг тя трябваше да се появи и аз да я съгледам на отсрещния тротоар, да видя как се готви да претича през улицата, от страх, че ще закъснее, а аз, обезпокоен за нея — толкова прекрасна, неразумна, непредпазлива, — да й правя отчаяни знаци в никакъв случай да не прекосява, че виж колко много коли минават, колко народ има наоколо, само тя единствена сред всички носи в себе си щастието, отредено за мене, и тя да ми се усмихне, разбрала по израза на лицето ми какво мисля. И тогава, изпреварвайки я, аз ще изтичам на отсрещния тротоар, без да се страхувам за себе си — аз съм опитен. — а когато стигна пои нея, ще я погледна в очите и ще я хвана за ръка. Изведнъж, след като си представих тази сцена, аз наистина усетих тъга по любовта и за кой ли път си помислих, че още не съм срещнал онази, която ми е предопределена от съдбата за моя любима. Но съществува ли тя, предопределената, не е ли само плод на мечтите ми и не усложнявам ли най-обикновени неща? Много съм мислил по този въпрос и всеки път съм стигал до тъжното заключение, че може би аз съм си виновен за всичко — или твърде много очаквам, или не съм интересен на момичетата. Във всеки случай моите връстници се оказаха много по-щастливи и умели в това отношение. За оправдание можеше да ми служи само обстоятелството, че духовната семинария ми бе попречила да се впусна в младежки живот. Но и след изключването от семинарията аз нямах никакъв напредък. Защо? Ако сега например наистина се появи онази, която съм готов да обикна, най-напред бих й казал: „Нека идем да послушаме църковни песни и така да намерим себе си.“ Но после ме обзе съмнение. Току-виж, й се стори скучно и еднообразно, не съвсем разбрано и най-важното: по един начин се възприема литургичното пеене в храм и по друг — в светска сграда сред разнородна публика. Дали няма да е същото, както ако хоралите на Бах се изпълняват на някой стадион или в казарма на авиодесантници, свикнали на гръмки енергични маршове?

Пред Пушкинския музей започнаха да спират елегантни, лъскави коли, пристигна дори автобус на „Интурист“. Значи трябваше да влизам. Пред входа на залата вече се тълпяха хора. По нещо много си приличаха — и мъжете, и жените, — обикновено такова впечатление се създава, когато всички заедно очакват някакво събитие. Търсеха се билети. Дадох втория билет на един студент, може би доста късоглед или с неподходящи очила. Просто съжалих след това. В тая блъсканица той започна да отброява копейки за билета и току ги ръсеше на пода, казах му да не се притеснява, защото билетите са ми подарък и не ми струват нищо. Но той дори не искаше да чуе и когато вече влизах в залата, пусна копейките в джоба на якето ми. Разбира се, аз имах нужда от тези пари, защото живеех, дето се казва, от свободни, но оскъдни доходи, и все пак… Бях притеснен и от факта, че столичната публика беше в подходящо за случая облекло, а аз — със стари, износени дънки, разкопчано яке, тежки обувки и на всичкото отгоре с обръсната брада, с което още не можех да свикна, сякаш бях гол — нали се готвех за далечен път в непознатите степи с бог знае какви търсачи на анаша. Но всичко това бяха незначителни подробности…

Както ми се стори, всички експонати в Италианския двор, зала, висока колкото два етажа, бяха на местата си, само в центъра бяха поставени плътни редици от столове, на които насядахме. Нито сцена, нито микрофони, нито завеса — абсолютно нищо. Там, където трябваше да бъде сцената, имаше малка катедра. За една-две минути всички места бяха заети, дори при входа се натрупаха правостоящи. Изглежда, мнозина сред публиката бяха дошли с приятели или познати и оживено разговаряха помежду си, а аз бях сам и мълчах.

Но ето че от някаква странична врата се появиха две жени. Едната от тях, служителка в Пушкинския музей, представи другата — нейна българска колежка от софийския музей при храма „Александър Невски“. Шумът утихна. Българката, сериозна млада жена, с гладко сресана коса, елегантни обувки и красиви крака, което, не знам защо, ми се наби в очи, строго погледна над големите си очила с полутъмни стъкла, поздрави и на сравнително добър руски език изнесе кратка лекция. Каза, че наред с безценните старинни ръкописи и образците на църковна архитектура, иконописно изкуство и книгопечатане те показват на вечерни концерти в Криптата — музея в сутеренните помещения на храма — и експонати в живо изпълнение, както се изрази тя с усмивка, църковнославянски религиозни песни. С тази цел по покана на Пушкинския музей е пристигнала капелата при Криптата.

— Да поканим певците — завърши тя сред аплодисменти.

Певците мигом се появиха — всъщност те бяха чакали отвън до вратата, откъдето и ние бяхме влезли. Десет души, само десет. И всичките млади, кажи-речи, мои връстници. В еднакви черни концертни костюми, с твърди папийонки и бели нагръдници, с черни обувки. Нито инструменти, нито микрофони, нито звукоусилватели, нито дори подиум за сцена и, разбира се, никакви светлинни ефекти — само дето осветлението в залата бе леко намалено.

Макар и сигурен, че тук се бяха събрали слушатели, които имат представа какво значи капела, изпитах необясним страх за певците. Толкова народ имаше тук, пък и нашата младеж беше свикнала с електронно гръмогласие, а те изглеждаха като безоръжни войници на бойно поле.

Певците плътно се наредиха рамо до рамо в полукръг. Лицата им бяха спокойни и съсредоточени, нямаше и следа от притеснение. И още нещо ми се стори странно — кой знае защо, всички много си приличаха. Може би защото в момента бяха завладени от една обща грижа, обща готовност, от един общ душевен порив. В такива моменти всичко: дори и твърде важното в делничния ни живот, напълно се изключва от съзнанието — както преди започване на битката бойците мислят само за победа.

Междувременно българката, поглеждайки все така сериозно през полутъмните си очила, ни информира накратко за историята и своеобразието на българската църква, водеща началото си от византийската, но със свои особености, своя литургия, посочи и някои подробности, засягащи националните традиции на българското пеене. И обяви началото на концерта.

Певците бяха готови. Няколко секунди помълчаха, регулирайки дишането си, и още по-плътно притиснаха рамене, при което настъпи такава тишина, сякаш залата опустя — толкова голям бе интересът на всички как ще пеят десетимата, защо са дръзнали и на какво се надяват. И ето, след кимването на третия отдясно — изглежда, ръководителят на групата — те запяха. И гласовете им волно полетяха…

Сякаш в настъпилата тишина бавно потегли ефирна божествена колесница, с блестящи обръчи и спици, и се понесе по незрими вълни отвъд пределите на залата, оставяйки подире си тържествена и ликуваща следа от гласове, която дълго не затихваше, отново и отново се пораждаше от неизчерпаемите сили на духа.

Още отначало пролича, че капелата е постигнала необикновен изпълнителски синхрон, подвижност и хармония на гласовете, каквато на практика е невъзможно да постигнат десет различни певци, независимо от своите вокални данни и майсторство, и ако изпълнението бе акомпанирано дори от най-модерни и съвършени музикални инструменти, без съмнение това несравнимо творение, съградено на десет опори, би рухнало. Единствено съдбата е могла да стори такова чудо — тъкмо те, десетимата, белязани свише, да се родят приблизително по едно и също време и по-късно да се срещнат, да се преизпълнят от синовно чувство за дълг пред праотците, някога изстрадали Него, измисления, непостижимия и неотделимия от духа — само така би възникнало подобно неописуемо, възторжено изпълнение. И това бе силата на тяхното изкуство, покоряващо само със страстта, с вдъхновението, с могъществото на изтръгваните звуци и чувства, когато заучените религиозни текстове са предлог, формално обръщение към Него, а на първо място е човешкият дух, устремен към върховете на собственото си величие.

Слушателите бяха пленени, очаровани, хвърлени в размисъл; и в своето уединение всеки имаше възможност да усети онова, което векове наред се е създавало в трагични заблуди и озарения на разума, вечно устремен към себе си в търсенето на друг разум, и в същото време заедно с всички да възприеме Словото, удесеторяващо силата на изпълнението чрез съпреживяванията на множество души. И въображението пренасяше всекиго в онзи неясен, но винаги до болка желан свят, който се изгражда от личните спомени и мечти, мъки и угризения, от загуби и радости, познати от човека през неговия жизнен път.

Не разбирах и дори, откровено казано, нямах желание да разбера какво става с мен в този миг, какво прикова мислите и чувствата ми с такава неотразима сила към десетимата певци, по външност най-обикновени хора, но химните, които пееха, сякаш излизаха от мен, от собствените ми пориви, от натрупаните в душата ми огорчения, тревоги и възторзи, не намерили досега излаз от нея, и като се освобождавах от тях и същевременно се преизпълвах с нова светлина и прозрение, аз постигах чрез изкуството на тези певци изначалната същност на религиозните химни — вик на живота, вик на човека, издигнал ръце към небето във вечния си копнеж да се утвърди, да облекчи своята участ, да намери опора в необхватните простори на вселената, в трагичната си надежда, че освен него има и някакви небесни сили, които ще му помогнат за това. Грандиозна заблуда! О, колко силен е стремежът на човека да бъде чут горе! И колко енергия, колко мисъл е вложил в уверенията, покаянията, словословията, налагайки си в името на всичко смирение, послушание, безропотност, въпреки непокорната си кръв, въпреки собствената си стихия, вечно жадуваща за бунт, преобразования, отрицания. О, колко трудно и мъчително е постигнал това. Ригведа^[1], псалми, заклинания, химни, шаманизъм! И толкова нескончаеми молитви са звучали през вековете, че ако имаха материална същност, биха удавили цялата земя като горчивосолени океански води, прелели бреговете. Колко трудно се е раждало човешкото у човека…

А десетимата, от Бога събрани и вдъхновени, пееха, за да се вглъбим в себе си, в кръжащите въртопи на подсъзнанието, да възкресим миналото, духа и скърбите на прежните поколения и да се извисим над себе си и света, да открием красотата и смисъла на собственото си предназначение — веднъж появили се в живота, да го обикнем с неговото чудесно устройство. Десетимата пееха с такава всеотдайност и величие — вероятно без сами да го съзнават, — че пробуждаха в душата най-възвишени пориви, каквито рядко завладяват човека сред делничната суета и грижи. И присъствуващите неволно се преизпълваха с нежност, лицата им бяха развълнувани, в очите на някои блестяха сълзи.

Колко щастлив, колко благодарен бях на случая, който ме доведе тук, за да ми подари този празник, сякаш бях пренесен в някакви извън времето и пространството измерения, където фантастично се сливаха в едно всичките ми познания и преживявания — и в спомените за миналото, и в съзнанието за настоящето, и в мечтите за бъдещето. Неочаквано изплува мисълта, че още не съм обичал, и копнежът по любовта, който живееше в кръвта ми и чакаше своя час, се обади в гърдите с тъпа, пулсираща болка. Коя е тя, Къде е, кога и как ще я срещна? На няколко пъти неволно се обърнах към вратата — може би е там, слуша и чака да я забележа. Колко жалко, че я нямаше в онзи час в онази зала и не можех да споделя с нея онова, което ме вълнуваше и подхранваше моето въображение. И още си мислех — дано съдбата не опорочи тази бъдеща среща, че по-късно със срам да си спомням за нея…

Кой знае защо, в мен възкръсна един спомен от ранното ми детство… Ведра зимна утрин, навън прехвърча сняг, мама ми закопчава палтото, гледа ме с усмихнати очи, нещо ми приказва, аз и се изплъзвам от ръцете, но тя весело ме настига, и над градчето се носи камбанен звън от църквата на хълма, там е баща ми, провинциален дякон, с фанатична вяра и същевременно, както сега го схващам, с ясното съзнание за цялата условност на онова, което човекът е създал от името и в името на Бога… А аз, въпреки че безрезервно споделях тази негова вяра, тръгнах по съвсем различен път от оня, за който той мечтаеше. И страдах от тягостната мисъл, че татко си отиде в съгласие със себе си, а аз се разкъсвам от колебания и отричам миналото, макар че се възхищавам от прежното величие и могъщата изразителност на тази някога всесилна идея, която векове наред се е опитвала да вдъхне вяра на невярващите по всички материци и острови, та завинаги, за всички времена да остане на света, да живее в поколенията, в разбиранията и — както гръмоотводът отвежда мълнията в земята — да задържа и отвежда в дълбините на покорството вечното предизвикателство на вечно метежните човешки съмнения. Благословени да са Вярата и Съмнението, тези сили на битието, взаимно движещи живота.

Аз съм роден, когато силите на съмнението са надделели, породили на свой ред нови съмнения, и съм продукт на този процес, от една страна, съм анатемосан, а от друга — невъзприет с всичките ми сложни и вълнуващи проблеми. Какво да се прави, такива като мен стават изкупителна жертва на историята… В подобни мисли бях потънал, заслушан в българските религиозни химни.

А те един след друг се лееха в залата като ехо от далечното старо време. Библейските страсти в „Жертва вечерна“, „Избиение младенцев“ и „Ангеле вопияше“ се сменяха със суровите, пламенни химни на други мъченици за вярата и макар че всичко до голяма степен вече знаех, необяснимо ме пленяваше самото действо — обаянието, с което десетимата превръщаха познатото в голямо изкуство, чиято сила зависи от историческата вместимост на народния дух — който много е страдал, той много е познал…

Както се вслушвах в гласовете на софийските певци, увлечени, вдъхновени от собственото си изпълнение, и се вглеждах в мимиката на лицата им, изведнъж забелязах, че един от тях, вторият отляво, единственият светлокос сред мургавите българи, много прилича на мен. Поразително е да срещнеш човек, с когото така да си приличаш. Имаше сиви очи и тесни рамене — сигурно и на него като малък децата са му викали хърба, — дълга светла коса, същите слаби, жилести ръце, може би и той превъзмогва своята стеснителност с пеенето, както на мен понякога ми се налага да превъзмогвам собствената си скованост чрез прехвърляне на разговора върху близките ми богословски теми. Представям си колко глупаво изглежда, когато още в първия момент при запознанството с жени повеждам такъв сериозен разговор. И в лицето сивоокият певец беше същият — хлътнали бузи, леко гърбав нос, чело, разсечено от две надлъжни бръчки и — което беше най-куриозно — съвсем същата брадичка, каквато носех, преди да я обръсна. Посегнах неволно към несъществуващата си брада и отново се сетих, че на следващия ден ми предстои да тръгна на далечен път с търсачите на анаша. И сякаш изненадан от тази мисъл, смаяно се питах: къде и защо съм тръгнал? Какъв контраст между божествените химни и низките стремежи на такива като Ютията, пристрастени към проклетия дим на проклетата трева. Но във всички времена реалният човешки живот с неговите добри и зли дела е протичал извън божиите храмове. И нашата съвременност не прави изключение…

Ето каква прилика открих на онзи концерт. И вече не откъснах очи от своя двойник, наблюдавах как пее, как издължава лицето си, как отваря устата си при по-високите ноти. И имах усещането, че съм на негово място, че той е мое превъплъщение. Всичко в мене пееше, бях се слял в едно с певците и изпитвах необикновено умиление, чувство на братство, величие и общност, сякаш бях срещнал приятели след дълга раздяла, и нашите укрепнали, мъжки гласове ликуващо се възнасят към небесата, а земята под нас е твърда и непоклатима. И така ще пеем вечно, докато на света има песни…

Те пееха, пеех и аз заедно с тях. Такъв необикновен възторг ме обзема най-вече когато слушам старинни грузински песни. Не бих могъл да обясня защо, но стига да запеят само трима грузинци, дори да не са професионални певци, и чувствуваш как в тази песен се излива душата, живее изкуство с изключителна хармоничност, с покоряваща сила на духа. Сигурно това е някакъв вроден усет, характерна особеност на националната култура или просто божи дар. Не разбирам за какво пеят, но за мен е важно, че и аз пея с тях.

Докато слушах, унесен в тези мисли, изведнъж ме озари истината в един грузински разказ, който някога бях чел — „Шестимата и седмият“. Къс разказ, с каквито е пълен периодичният печат, по-скоро фабулен, отколкото психологичен, донякъде с романтично настроение, и би могло да се каже, че по нищо не се отличаваше от другите, но краят му се запечата в съзнанието ми и кой знае защо, заседна в мене като трън.

Съдържанието на разказа или по-точно баладата „Шестимата и седмият“ (не помня труднопроизносимото име на малкоизвестния автор) беше доста тривиално. Действието се развива по време на гражданската война, революционните сили побеждават в последните боеве с врага и в Грузия се установява съветската власт, която прогонва контрареволюционните банди дори от най-затънтените планински селца. В сила е основният закон при такава война — щом врагът не се предава, трябва да бъде унищожен. Но жестокостта поражда в отговор нова жестокост. И това е стар закон. Особено яростно се съпротивлява бандата на непримиримия Гурам Джохадзе, който добре познава околните планини, бивш пастир, а сега дързък и неуловим бандит, заблуден в класовата борба. Но и неговите дни са вече преброени. Той търпи поражение след поражение. В бандата е изпратен чекист, който с риск да бъде разкрит и да понесе всички произтичащи от това последици, спечелва доверието на Гурам и става един от най-приближените му хора. Той подрежда така нещата, че при отстъпление след продължителен и ожесточен бой Гурам Джохадзе заедно с намалелия си от загуби отряд да попадне в засадата край един речен брод. Когато с бесен галоп всички стигат брега и се хвърлят със запенените си коне в реката, чекистът пада в храсталака — уж се скъсва коланът на седлото. А бандата продължава през широката планинска река и точно в средата, където е уязвима от всички страни, две тежки картечници, замаскирани на двата бряга, откриват кръстосан кинжален огън. Дива сеч, гинат хора, давят се в буйните води на реката, но Гурам — съдбата го пази! — успява да се измъкне от обстрела, връща се назад и препуска със силния си кон през крайбрежните храсталаци. Следват го неколцина от неговите хора и чекистът, който веднага се е присъединил към тях, щом разбира, че операцията не е сполучила и че главатарят ще избегне възмездието.

Фактически тази засада означавала пълен разгром за бандата на Гурам Джохадзе.

Когато най-сетне се откъсват от преследвачите и спират за почивка, става ясно, че, включително Джохадзе, от цялата банда са останали само седем души и седмият е чекистът на име Сандро. Очевидно оттук идва и заглавието на разказа — „Шестимата и седмият“.

Сандро има заповед на всяка цена да ликвидира главатаря — Гурам Джохадзе. За главата му е определена голяма сума. Но въпросът не е в парите, а как да се изпълни заповедта, при положение че отсега нататък Джохадзе няма да влезе в бой, в който Сандро би могъл да го застреля, защото като звяр единак, вкаран в капан, Джохадзе ще бъде извънредно бдителен, разчитайки вече само на собствените си сили и находчивост. Няма да се предаде без борба до последна капка кръв…

И ето развръзката, която ми направи най-силно впечатление…

Късно вечерта след жестокия разгром Гурам Джохадзе, който знае всички пътеки в планините, спира в отдалечена, почти недостъпна местност — в една гора близо до турската граница. Още щом разседлават конете, шестимата и седмият грохват на земята от умора. Петима тутакси се унасят в дълбок сън, а двама остават будни. Не спи чекистът Сандро — обмисля как да постигне целта си, какво да предприеме, за да осъществи възмездието. Не може да заспи и непримиримият Гурам Джохадзе — тежко преживява загубата на отряда, измъчва го тревога за утрешния ден. И само господ знае за какво още са мислили двамата смъртни врагове, разделени от революцията.

Отдясно в небосвода греела луната, тежко и глухо шумоляла от нощен полъх гората, долу нестихващо ромоляла по камъните реката, а планините наоколо били застинали в каменно мълчание. Внезапно Гурам Джохадзе скочил, сякаш разтревожен от нещо.

— Не спиш ли, Сандро? — изненадано се обърнал той към седмия.

— Не, а ти защо скочи? — на свой ред попитал Сандро.

— Ами просто така. Сън не ме хваща, нещо не ми се лежи на това място, много свети луната. Ще легна в оная пещера. — Джохадзе взел плъстеното си наметало, пушката и седлото, подложено за възглавница, и тръгвайки, добавил: — За другото ще поговорим утре. Сега вече малко неща останаха да си кажем.

След тези думи отишъл и легнал в пещерата, където някога като пастир често се криел при лошо време — сега пак потърсил убежище в нея, дали от желание да остане сам с безкрайната си мъка, или пък някакво предчувствие му подсказвало да се настани така, че отникъде да няма достъп до него, а той да вижда всеки, който тръгне да се приближава. Сандро се обезпокоил: как да си обясни тази на пръв поглед разумна постъпка на главатаря? Ами ако са се породили някакви съмнения?

Тъй минала нощта, а на заранта Гурам Джохадзе заповядал да оседлаят конете. И никой не знаел какво е намислил, какво смята да предприеме. А когато всички оседлали конете и готови да ги яхнат, мълчаливо се изправили пред него, той с въздишка казал:

— Не, не бива да напускаме така родната земя. Днес ще се прощаваме с нашата майка кърмилница, а сетне ще хванем кой накъдето му видят очите. Но докато сме още тук, да се чувствуваме като у дома си.

Изпратил двама души за вино и храна до най-близкото село, където имал верни хора, други двама — Сандро и още един момък, оставил да съберат дърва за огън и да пазят конете, а той с останалите двама отишъл на лов — да удари някакъв дивеч, може би дори сърна, за прощалната вечеря.

Сандро нямал друг изход, освен да се подчини и да чака подходящ момент, когато ще може да изпълни заповедта. Но засега такава удобна ситуация не възниквала.

Вечерта шестимата и седмият отново се събрали: наклали огън недалеч от пещерата, подредили софра върху ленената бохча, донесена от селото — хляб, сол, вино, ядене, всичко, което им дали за сбогом верните хора на Гурам Джохадзе. Огънят се разгорял. Седмината се изправили до него.

— Оседлани ли са всички коне, готови ли сте всички за път? — попитал Гурам Джохадзе.

Всички мълчаливо кимнали в отговор.

— Слушай, Сандро — забелязал Джохадзе, — хубави дърва си насъбрал, силно горят, но защо си ги оставил толкова далече от огъня?

— Не се безпокой, Гурам, аз ще го поддържам и това е моя грижа. А ти си кажи приказката.

Тогава Гурам Джохадзе казал:

— Приятели мои, ние загубихме нашето дело. Когато две страни воюват, едната побеждава, а другата търпи поражение. Всъщност за това воюват. Много кръв проляхме — и вражеска, и наша. Много синове оставиха главите си на бойното поле. Каквото било, било. Моля за прошка загиналите другари и загиналите врагове. Защото падналият в боя враг престава да ни бъде враг. Дори сега да тръгвах на война, пак бих молил прошка от загиналите. Но съдбата ни обърна гръб, затова и народът вече ни обърна гръб. Не ни иска дори земята, на която сме се родили и израснали. Няма за нас място на нея. Няма и прошка. Ако аз бях победил, нямаше да пощадя враговете, казвам го открито, бог ми е свидетел. Сега имаме само един изход — да тръгнем по чужди, далечни страни. Оттатък тоя висок баир е Турция, един хвърлей място, а малко по-встрани, зад оня хребет, над който изгрява луната — е Иран. Избирайте кой къде ще иде. Аз отивам в Турция, ще стана хамалин на пристанището в Истанбул. Сега всеки от нас трябва да реши къде ще преклони глава. Останахме седмина. А не след дълго един по един ще се пръснем по света в седем различни посоки. Тръгвайки по чужди краища, на всекиго от нас ще се наложи докрай да изпие горчивата си чаша. Никога вече няма да се видим. Това е последният ден, в който ние, седмината, останали живи, сме заедно, в който се гледаме в очите и си приказваме. Така че хайде да се сбогуваме помежду си, да се сбогуваме с родната земя, с грузинския хляб и сол, с нашето грузинско вино. Нийде вече няма да вкусим такова вино. А след като се сбогуваме, всеки ще поеме своя път. Нищо не вземаме със себе си, дори песъчинка от грузинската земя. Родината не може да се отнесе, само мъката може да се отнесе — ако родината можеше да се разнася насам-натам като торба на рамо, тя нямаше да струва пукнат грош. И тъй, да пием за последен път и да пеем за последен път нашите песни…

Отлежалото в мех селско вино съчетавало в себе си сладостта и силата на грузинската земя и грузинското небе. То опиянявало главата, отприщвало мъката в сърцето. И от само себе си бликнала песен, както бликва и струи поточе между камъните на планински склон и всичко, що докосне със своята вода, цъфти и се множи по целия му път. Тихо подхванали те песента на своите бащи и деди, тихо и гърлено нараствала тя, бълбукайки като ручей по склона — седмината пеели превъзходно, защото няма грузинец, който да не пее, пеели в чудесна хармония, всеки на свой глас, по свой усет, и песента ставала все по-силна и пламенна като огъня, до който стояли.

Тъй започнала прощалната песен на седмината или по-точно шестимата и седмия, който обаче нито за секунда не забравял какво му предстои да извърши. Никой, най-вече Гурам Джохадзе, не бивало безнаказано да си отиде. Чекистът не можел да го позволи — такава била заповедта. И той трябвало да я изпълни.

А песните се леели една след друга, леело се и виното, което колкото повече се пие, толкоз повече се услажда, толкоз по-силно разпалва душата, жадна за още вино и още песни.

Стояли в кръг, прегърнати през рамо, понякога безжизнено отпускали ръце, а когато искали да бъдат чути от божествената сила, невидима и неизбежна, но всевиждаща, всезнаеща, молитвено ги вдигали към небето. Та ако Бог всичко вижда и всичко знае, как ще ги прокуди от родната земя? И защо така е наредено, че хората воюват и се мразят, че се лее кръв и сълзи, че всеки смята себе си невинен, а другия виновен, къде е истината, кой има правото да я изрече? Къде е онзи пророк, който би отсъдил справедливо?… Навярно за това, за тези страдания, наситили мелодията, отдавна преживени, осмислени от предните като изначален опит на доброто и на злото, страдания, изпитани в дълбоката им красота и вечност, се пеело в тези старинни песни, съхранявани в паметта на народа? И от една песен се раждала друга, и те пеели все така прегърнати в кръг, но сегиз-тогиз Сандро ги напускал, за да донесе и хвърли дърва в огъня. И сигурно ненапразно (всяко нещо в живота си има причина) той натрупал в гората огромния куп вършини и сега сам поддържал огъня. Но инак и той като другите пеел от сърце — защото песните еднакво принадлежат на всички. Няма песни, които да се пеят само от царе, а други — достойни само за простолюдието. Пей и се весели, тъгувай и плачи, танцувай, докато си жив…

Как любиш и трепетно чакаш любимата за среща, и как страдаш с разбито сърце и неразбран от нея, искаш да умреш и тя да чуе твоята предсмъртна песен, и как в детството с обич и нежност те е дарявала майка ти, и къде е пожертвувал живота си баща ти, и как в кървав бой се сражават твоите другари, и на какви идеали обричаш душата си в порив искрен и чист; и мислил ли си нявга за какво на този свят си роден, мислил ли си, че докато дишаш, смъртта е неотлъчно с теб, а след смъртта няма смърт, но животът е по-важен от смъртта, няма на света мерило по-високо от живота и не бива да посягаш на човешкия живот, но ако врагът нападне твоята земя, ти ще я браниш; и честта на любимата ще пазиш като родната земя; и знаеш ли ти що е разлъка, и че разлъката тегне като камък на душата, че без любимата нищо не те радва: нито цветята, нито слънцето и луната, нито утрешният ден — пък и още за колко неща се пее в песните, всичко не може да се изкаже…

И нямало в онази нощ хора по-близки и по-скъпи един на друг от седмината грузинци, пеещи горестно И вдъхновено в часа на раздяла. Стихията на песните ги свързвала още по-силно. През колко ли много страдания са минали праотците, че да оставят на своите потомци толкова задушевни слова, пълни с безсмъртна хармония. И както можеш да разпознаеш една птица по полета, така грузинецът ще познае отдалече по песента друг грузинец и ще каже какво е преживял, какво му е на сърцето — дали от весела сватба се връща, или тежка мъка го гнети.

Луната вече високо се издигнала над планините и заливала всичко наоколо с мека светлина — гората лекичко поклащала върхари от полъх на ветрец, реката тихо ромоняла и като сребро искряла и проблясвала по влажните камъни, нощните птици като безшумни сенки прелитали над седмината, пеещи в кръг, и дори конете, оседлани вече, търпеливо чакали своите стопани и кротко наостряли уши, а в очите им се отразявали играещите пламъци на огъня… На тези коне предстоял дълъг път из чужди страни и този час наближавал…

Но песните сякаш нямали свършване, сякаш Гурам Джохадзе решил да пее за всичко до насита: „Пейте, приятели, пийте вино, нивга вече няма да се видим, нивга вече грузински песни няма да галят слуха ни…“ И пеели ту заедно, ту поотделно, ту припявайки, танцували вихрено и страстно като в предсмъртен танц, ту отново се събирали в кръг седмината или по-точно шестимата и седмият. Сандро час по час напускал кръга, за да хвърли дърва в огъня, който лумвал с нов буен пламък.

Решили да изпеят последната песен, а след нея още една и още една за сбогом, но все не могли да се разделят и със сведени глави отново се събрали в кръг — и бавно и мощно като тътен изпод земята започнал да нараства напевът. Сандро пак отишъл за дърва, макар че огънят горял силно. Всичко било точно пресметнато — отстрани той чудесно виждал всеки от шестимата, докато те, заслепени от ярките пламъци, не могли да го видят… Тежкият маузер бил вече готов — зареден. Настъпвал неизбежният час на разплата, часът на възмездието. Сандро вдигнал многозарядния автоматичен пистолет, подхванал го с лявата ръка за опора и с първия патрон, изтрещял като гръмотевица в мрака, повалил главатаря Гурам Джохадзе, а след него тутакси, преди още да замрат словата на песента, отронени от устата, убил един по един и другите, които дори не разбрали какво става. И тъй в порочния кръговрат на войната за пролятата кръв нова кръв пролял.

Да, законите на човешките отношения не се поддават на математически изчисления и в този смисъл Земята се върти като въртележка от кървави драми… И нима е съдено тази въртележка да не спре, докато свят светува, докато Земята се върти около своето Светило?

Стрелбата била точна, само единият от шестимата, агонизирайки, изведнъж се надигнал на лакти, но Сандро притичал и го довършил с изстрел в тила… Конете подплашено се замитали; но после отново притихнали на местата си…

Огънят още горял, реката тихо шумяла, гората и планините тънели в мълчание и луната на небосвода невъзмутимо сияела — нищо не се променило, секнала само песента на шестимата, която така продължително звучала през цялата вечер…

В мрака лицето на Сандро белеело като вар, той задъхано грабнал меха с останалото на дъното вино и заливайки се, трескаво започнал да пие, за да удави пожара в себе си… После поел дъх и спокойно тръгнал да обходи убитите, нападали в различни пози край огъня. Събрал оръжието, окачил го по седлата, свалил оглавниците и юздите на конете и пуснал животните на свобода. Пуснал и седемте коня, включително и своя дорест другар… И гледал как те, усетили, че са на воля, един подир друг тръгнали надолу към селото в низината, при хората… Защото конете винаги отиват там, където живеят хора… Но ето че затихнал тропотът на копитата, изчезнали сред трепкащата мъглявина на лунната светлина и силуетите на конете…

Всичко било сторено. Сандро още веднъж мълчаливо обиколил шестимата убити, после, като се дръпнал малко настрана, опрял дулото на маузера до слепоочието си. Още един изстрел отекнал в планините като кратко ехо. Сега вече Сандро бил седмият, изпял своите песни…

Така завършваше онази грузинска балада.

Тя бе изплувала за миг в паметта ми, докато слушах в музея религиозните химни, изпълнявани от българските певци. Тези химни бяха създадени от хората, отправящи с пламенен, дори яростен порив от мрака на вековете слова към Всевишния, сътворен от самите тях, слова към нереалното, превърнато в духовна реалност от хората, убедени, че са толкова сами на този свят, че единствено в песните и молитвите ще намерят Него.

Спомних си и преживях цялата история в грузинския разказ само за няколко секунди. Скоростта на светлината е нищо в сравнение с мисълта, която се движи във времето и пространството по-бързо от всичко…

Сега повярвах, че събитията в „Шестимата и седмият“ са могли именно така да се развият по онова време. В заключението авторът пишеше, че Сандро, тоест седмият, бил посмъртно награден с някакъв орден.

Но ако трагедиите на гражданските войни не са се превръщали в трагедии на нацията, ако съпротивата на едни срещу историята и нетърпението на други в борбата за ускоряване на тази история не са променяли коренно живота, откъде щяха да се появят тези страшни бразди в угарите на революцията и щеше ли да има грузинската балада такъв край?… Цената се определя от жертвите… Седмият е можел да тържествува, да остане жив, но той не е останал — по труднообясними причини. Всеки може да ги тълкува по свой начин. А сега аз, когато плувах с ладията на религиозните химни, носена от възвишения дух, вечно набраздяващ далечните простори на безбрежния океан на битието, си помислих, че причина за този край на грузинската балада са били песните, в които се е съдържала вярата и на седмината…

Когато стигнеш в себе си до някакво откритие, изпитваш радост и удовлетворение. Гледах как благочестиво, предано и вдъхновено сияеха очите на софийските певци, как от напрежение лицата им се оросиха от обилни капчици пот и просто съжалявах, че не съм сред тях, че не пея на мястото на моя двойник.

И в проблясъка на обзелото ме радостно озарение изведнъж си помислих: откъде е всичко това у човека — музиката, песните, молитвите, каква нужда е имал и има от тях? Може би подсъзнателното чувство за трагичната му обреченост в кръговрата на живота, в който всичко идва и всичко си отива, отново идва и отново си отива, го кара да ги създаде с надеждата чрез тях да намери израз, да остави следа, да увековечи себе си. И когато всичко свърши, когато след милиарди години настъпи онзи бъдещ край на света, когато нашата планета изстине и умре, някакво световно съзнание, дошло от други галактики непременно да чуе сред вечното безмълвие и пустота нашата музика и песни. Ето какво неизкоренимо е заложено в нас още от сътворението. — да живеем след живота. Колко важно и необходимо е на хората да знаят, да вярват, че такова самопродължение е възможно. И вероятно те ще изобретят, ще оставят след себе си някакво вечно автоматично устройство, някакъв вечен вокално-музикален двигател — сбор от всичко най-хубаво в човешката култура през всички времена, и аз, слушайки с наслада великолепното изпълнение на певците, бях сигурен, че онези, които чуят тези слова и тази музика, ще почувствуват, ще разберат какви противоречиви същества, какви гении и мъченици са били хората, единствените, които са притежавали разум на Земята.

Живот и смърт, любов и състрадание, вдъхновение — всичко ще намери израз в музиката, защото в нея човекът е постигнал най-висша свобода, за каквато се е борил през цялата си история още от първите проблясъци на своето съзнание, но която е успял да постигне само в музиката. И само музиката, преодолявайки догмите на всички времена, е вечно устремена към бъдещето… Ето защо на нея е съдено да каже онова, което човекът не е могъл да изкаже…

Поглеждах часовника си и не без ужас очаквах, че концертът в любимия ми Пушкински музей ще свърши и аз ще трябва да се отправя към Казанската гара, за да навляза в един съвсем различен живот, живот, който от незапомнени времена кипи в недрата на суетата и покварата, където божествени песни не звучат, пък и нямат никакво значение… Но именно затова трябваше да отида там…