Йо Цибел
Богове и варвари (7)

Ръцете на Мат бяха завързани на гърба. Между глезените му беше омотано по-късо от метър въже. Така той се препъваше през някаква нива по посока към града.

Преведоха го през портата на двойния вал. Мъже с ръчни колички минаваха бързо покрай тях. Натоварени с камъни коли се вкарваха в града, а празните — надолу в гората сред руините. Там къртеха камъни от старите зидове.

Мъже с черни кожени шлемове и предпазни жилетки върху голите си гърди охраняваха работата. Носеха мечове, копия и арбалети. Нямаше съмнение — тук се вършеха трескави приготовления за война.

Кулата на висока сграда стърчеше призрачно в мрака. Покривът й се сливаше с нощното небе. На широкия площад пред нея минаваха натам-насам хора. Мат видя как нареждаха на грамади камъните по протежение на вътрешната, дървената палисада. По шестима мъже теглеха през площада високи колкото къща машини — катапулти. Друга група запълваше яма с трошляк, земя и камъни.

— Продължавай! — изръмжа предводителят на седемчленния отряд, който го плени в гората. Мъжът му отне лазерното оръжие и „Беретата“. Странен мъжага — почти толкова широк, колкото и висок и с някакъв лукав нюанс на възпълното си лице. Изглеждаше значително по-стар от останалите шестима. Кожен предпазен нагръдник се опъваше върху мощните му гърди, а върху квадратния му череп имаше черен кожен шлем.

Водеха Мат към висока три човешки боя палисада, която опасваше високата сграда. Петима от воините, които го бяха надхитрили, бяха облечени точно като предводителя си — грубо, тъмно ленено платно, нагръдна броня и кожен шлем. Трима бяха наметнали арбалети, останалите двама — въоръжени с мечове.

Седмият мъж се различаваше отчетливо от останалите. Възедрото му тяло беше загърнато в черна кожена мантия — тарашка кожа, прецени Мат. Ужасната му брада и коса му придаваха нещо безогледно дръзко. Носеше бойна секира. Мат прецени, че мъжът е от някой странстващ народ.

През тройна стража го помъкнаха нагоре към входа на високото здание, фасадата на сградата беше напълно покрита от пълзящи растения. Мат разчопли паметта си — знаеше точно, че в офицерската академия на НАТО беше слушал нещо за стратегическото значение на Лайпциг. Но въпреки това не се досещаше за някогашната функция на високото здание.

Отвори се огромен двоен портал. Нямаше стъклена врата, както можеше да се очаква при такава сграда, а крила от тежко дърво. На светлината на факлите Мат зърна богатите дърворезби, с които бяха украсени крилата на вратите. Но не успя да различи нищо повече от главата на един бик вакуда.

Една от асансьорните шахти в облицованото изцяло в дърво фоайе беше отворена. Предводителят на групата застана пред нея, пъхна два пръста в устата си и изсвири няколко пъти. Изсвирвания с различна дължина. Нещо като код, реши Мат.

От асансьорната шахта се дочу далечно скърцане. Минутите се нижеха. Никой от мъжете не проронваше и дума. Нещо се блъскаше в стените на шахтата, приближаваше се някакво стържене — и тогава пред слисания поглед на Мат се спусна дървена платформа. В клатушкащото се приспособление се качиха само водачът на групата и облеченият в кожи мъж. Другите петима напуснаха сградата.

Облицовката на платформата беше от изплетени подобно на кошница пръчки. Дебели въжета от нещо като лико бяха закрепени за ръждиви метални куки на четирите ъгъла на платформата и се извиваха около ъгловите рамки на обшивката. Мат се почувства тягостно, когато застана на платформата между двамата воини.

Предводителят изсвири още веднъж и платформата беше изтеглена с някаква система от макари. Мъчително бавно пропълзяваха покрай тях асансьорните врати. Бяха покрити с дебел, възчер оксиден слой. Оставиха зад себе си около петнайсет етажа, когато платформата най-сетне спря.

Чорлавият с кожата изблъска Мат навън. Двама войници го поеха. Присъедини се и трети — огромен мъж, сигурно с цяла глава по-висок от Мат, при това невероятно широк и страшно дебел. Мат беше принуден неволно да си помисли за борците сумо. Носеше тъмнозелени, грубо изтъкани ленени дрехи и тъмнокафява нагръдна броня. Върху плешивата му глава имаше плосък шлем, а украсената с благородни камъни дръжка на дългия му меч стърчеше зад раменете му. Изгледа враждебно Мат.

— Хванахме пленник, майсторе на мечове! — обърна се към него водачът на групата. — Оръжията му. — Посочи подобното на телескоп лъчево оръжие и армейския пистолет на Мат.

— Много добре — каза сумо борецът. — Накарайте го да проговори, все едно как!

Говореха на провлачено, комбинирано от различни европейски езици наречие — но в основата му категорично беше немският. Мат, който владееше много добре този език, разбираше почти всяка дума.

— Не съм този, за когото ме смятате — каза той на немски.

Мъжете се спогледаха объркано.

— Ще види т’ва! — излая Черната кожа и го заблъска към низ от стаи.

И тук стените и вратите бяха с дърворезби. Мат имаше чувството, че се намира в коридорите на замък.

— Корабите им вдигнаха котва — каза гигантът, към когото водачът на групата се обърна с „майсторе на мечове“. — Пресичат реката! Вероятно ще акостират на другия бряг! Очакваме нападение още призори! — Качи се с усилие на платформата. Изсвирване, после Мат чу как дървото изстена и асансьорът заскърца.

Покрай шест стражи го въведоха в просторно помещение. Навсякъде дървени обшивки, останали без стъкла отвори за прозорци, дълга маса, пълна с гърнета, чаши, паници и тежки столове наоколо, двойни полилеи, на стените мечове, копия и арбалети, окачени на железни куки. Свещи осветяваха помещението.

До един от прозорците — млад мъж с къси, руси къдрици, може би седем-осем години по-млад от Мат. Носеше стегнати с шнур гащи от черна дивечова кожа и отгоре една стигаща до бедрата му червена риза. В целия му външен вид имаше нещо аристократично. Достойното му държание, характерните черти на лицето, големият тесен нос, изпъкналото чело, умните, потънали дълбоко в очните ябълки очи — всичко това веднага подсказа на Мат, че пред него стои важен човек.

— Пленник, две оръжия! — изръмжа ниският водач на групата. Русият фиксира Мат. Той издържа на погледа му. — Шпионин! — Водачът изстреля думата, сякаш беше като развалено парче месо на езика му. — Говори езика ни!

— Много добре, Валдер. Благодаря много, Пиероо. — Русият започна да обикаля бавно около Мат. Нито за миг не откъсваше очи от него. — Кого нападнаха вчера онези ненаситни кучета?

— Не изяснихме! — изръмжа Валдер.

— Какво видяхте?

— Петдесет и три палатки! Шест кораба! Оръдия на палубите! Най-малко четиристотин мъже! — излая ниският.

— Мнозина от тях са пияни — каза Мат. — Промъкнах се в лагера. Ядяха месо и пиеха силно пиво.

Русият спря пред него. Тесните му, сиви очи сякаш пронизваха челото на Мат. Мъжът в черната кожена мантия се промъкна покрай Мат.

— Аш чул, че пред битка северни мъже пие подобен сок като ваша бира.

Русият кимна, без да откъсва очи от Мат.

— Носиш облеклото на северните мъже, с прическа като тяхната си и си въоръжен с непознати оръжия. Ти си един от тях!

— Не.

— Тъй ли? — Очите на русия се присвиха още повече. С недоверие дебнеха Мат. — Тогава кой си?

— Свалете ми шлема — предложи Мат.

Русият даде знак с глава на ниския на име Валдер. Той застана пред Мат, развърза ремъците под брадичката му и смъкна кожената шапка от главата му. Гледаше слисано шапката — русата плитка се люлееше от отвора на задната страна на шлема.

— Под тези неща нося собствените си дрехи, ако искате, проверете — каза Мат. — Обезвредих едного от тях и облякох дрехите му, за да мога да се промъкна в лагера, без да ме забележат.

Вратата се отвори. В помещението влезе мършав мъж с черна наметка. Дяволитото му лице беше с нос като патладжан. Червеникавите му очи направиха впечатление на Мат. Мазната си, сива коса носеше завързана на тила на кок. Под наметката беше облякъл охреножълт костюм. Според Мат човекът беше около петдесет-шейсетгодишен. Изглеждаше симпатичен и интелигентен.

— Идваш тъкмо навреме, Мауриц — каза русият. — Пленникът твърди, че не е един от северните мъже. — Посочи шлема с плитката в ръцете на Валдер и оръжията, които бяха на масата. — И говори доста добре езика ни.

Човекът на име Мауриц разгледа всичко внимателно. Със скръстени ръце застана пред русия. Умните му, червени очи се плъзнаха от петите на Мат до русата му коса.

— Кой си ти?

Какво трябваше да му каже Мат? Че е бил в стратосферен реактивен самолет, за да наблюдава обстрел с междуконтинентални ракети на комета на име „Кристъфър-Флойд“? Че тази акция се е състояла дори преди по-малко от половин година, но въпреки това междувременно са изминали няколко столетия?

„Това няма да го разберат никога.“ — помисли си Мат. И избра по-просто решение.

— Идвам от далечна страна — каза той. — Много далеч оттук, така че сигурно никога не сте чували за нея. Във вашата част на света ми дадоха името Маддракс. Воините, които наричате „северни мъже“, убиха мъже и жени, които… — Той се поколеба. — … които живеят в същата област на света като мен. И взеха в плен една жена. За да я освободя, се промъкнах в лагера. Но пред нейната палатка стояха твърде много стражи. Повече от това оръжие не успях да взема. — Посочи лъчевото оръжие.

Русият очевидно все още не желаеше да се раздели с недоверието си, но мъжът на име Мауриц, изглежда, повярва на Мат. Пристъпи до него.

— Как дойде тук?

Мат отново помисли. Избра полуистината.

— С машина, която се нарича „огнена птица“ — рече той. Разказа им за принудителното приземяване в Алпите, за неколкомесечното пътуване насам и че търси другарите си. Също и затова, че спътницата му Аруула го чака навън в руините.

Непрекъснато го отрупваха с въпроси. Какво било довело него и другарите му в тази част на света, защо разбирал езика им и така нататък. След това започнаха да го разпитват за положението в лагера на северните мъже. От този момент нататък знаеше, че недоверието на русия се е стопило.

Пред отворите на прозорците се зазоряваше, когато го развързаха. Мат разтри китките си. Валдер му подаде ножа. А после и лъчевото оръжие.

— Обясни ни тръбата — поиска русият. В хода на разговора Мат узна, че се казва Лодар и че е най-главният в града, който хората наричаха Лаабзиш.

Мат за пръв път разглеждаше оръжието на светло. Не беше особено голямо. Повдигна го с ръка, за да види колко е тежко. Сивият материал, от който беше направено, не тежеше много. Според Мат — два килограма и половина. В основната си част се състоеше от голяма колкото юмрук сфера, от която стърчеше дълга трийсет сантиметра тръба, състояща се от три, пъхнати една в друга десетсантиметрови цеви. Всяка от тях беше с различен диаметър. Предната част беше дебела най-много десет милиметра. Стърчеше от средната, чийто диаметър стигаше едва петнайсет милиметра и от своя страна беше пъхната в задната, която пък беше с диаметър около двайсет милиметра. Тази най-яка част от тръбата се сливаше фуниеобразно с формата на сферата.

Мат се питаше дали тръбите могат да се прибират една в друга. Опита, но не помръднаха.

— И аз самият не познавам това оръжие — каза. От долния полюс на сферата стърчеше кръгла скоба. Минаваше първо на разстояние педя под ъгъл деветдесет градуса надолу, после изтъняваше и се извиваше от сферата в посока към края на предната тръба. Там и на вертикалната част, непосредствено под сферата Мат откри жлебове на ръкохватка и клавиатура, по-малка от човешки пръст.

Застана до прозореца, с лявата ръка улови ръкохватката под тръбата, а с дясната — вертикалната част. Постави показалеца на клавиша, притисна сферата към гърдите си и се прицели в нощта. Тогава сви показалеца. Клавишът потъна без особена съпротива в предпазната скоба. Но нищо не се задейства. Направи му впечатление една правоъгълна, светла ивица напряко през горната част на сферата. Страните й бяха с дължина около пет сантиметра. Под нея откри квадрат от тънки като косъм линии. Натисна го с палец. Той потъна надолу, пъхна се под повърхността на сферата и се откри клавиатура.

— Код — каза замислено Мат. Погледна в напрегнатите лица на четиримата мъже. — Смятям, че определен брой цифри трябва да се натиснат в определена последователност, за да се активира оръжието. Ще са ни необходими седмици, по-скоро месеци, за да ги открием.

Сянка на разочарование пробяга по острите черти на лицето на русия. Мауриц кимна с разбиране, а по лицата на другите двама се изписа недоумение.

Лодар взе пистолета на Мат. Скептицизмът не беше изчезнал напълно от лицето му.

— А това тук? Как функционира? — заинтересува се той. Искам да го пробвам.

Мат се опита да го разубеди. Мислеше за ограничения си запас от муниции. Било опасно, обясни той, човек трябвало дълго да се упражнява и самият той използвал оръжието само в краен случай. Лодар не се остави да го заблудят. Настоя да пробва пистолета.

„Ах ти, проклета дървена главо!“ — помисли си Мат.

— Идете до вратата — изръмжа към тримата други мъже. Даде знак на Лодар да отиде до прозореца и застана зад него. Това се нарича предпазител. Свали го. — Лодар го направи. — Какво искаш да улучиш? — попита Мат. С удоволствие би изритал младия момък в задника. Но ако след едно малко упражнение по стрелба доверието му щеше да се затвърди, може би все пак си заслужава…

— В делвата. — Голяма глинена делва стоеше на масата. Мат му каза да протегне ръце, да заеме разкрачен стоеж, да вдигне оръжието и да го насочи към делвата в една линия с мушката и прореза. Тогава обгърна отзад китките на Лодар.

— Поеми си въздух и при издишване натисни спусъка.

Изстрелът предизвика адски шум в ниското помещение.

Делвата се пръсна на парчета. Лодар сияеше. И покани Мат на чаша „биир“. Първата бира след половин година. Беше твърде топла и възсладка — и въпреки това имаше божествен вкус. На Мат му се стори, че е в рая.

Но само за няколко минути. Тогава вратата се отвори рязко. Масивната фигура на бореца сумо се появи в рамката. Пот се стичаше по челото му. Сякаш току-що беше направил финален спринт. Зачервеното му като божур лице изглеждаше съсипано.

— Акостираха на източния бряг и свалят оръдия от корабите! Ще нападнат най-късно след час…!