Йо Цибел
Богове и варвари (4)

Елууто се понесе към окрайнината на гората. Разпереността на крилете му беше най-малко тринайсет метра. Един от бягащите воини се препъна и се просна на земята. Изкрещя в смъртна уплаха. Елууто протегна нокти и така изви огромните си криле, че те се изправиха вертикално спрямо земята. Върховете на дърветата се извиха под напиращата въздушна маса. Покритата с люспи птица се стовари като каменен блок върху храстите.

Мат усети как земята под краката му потрепера. Писъците на воина се извисиха в рев на полудял човек и — после рязко секнаха.

Парализиран от ужас, Мат се спотайваше между храстите. На няколко крачки от него между ниските дървета беше тялото на ранения. Но не можеше да откъсне поглед от огромната птица. През клонките и листата видя как мутиралата гигантска кукумявка търси жертвата си. Тогава наведе глава. Когато люспестият череп на кукумявката се показа отново, в извитата й човка висяха кървави парцали. Елууто изви глава на почти сто и осемдесет градуса, за да не ги изпусне. После глътна откъснатите от плячката парчета месо.

На Мат му се обърна стомахът. Наведе глава и си пое дълбоко въздух.

Сети се отново за непознатия в сребристосивия защитен костюм. Заради него именно се осмели да се приближи толкова много до мястото на сражението! Запълзя към потрепващата фигура. Лявата половина на черния сферичен шлем беше напълно разбита. Влажни, зачервени очи го гледаха от тясното, обляно в пот лице — лице, бяло като лед, но човешко!

— Бягайте… — изхърка непознатият. — Вие… Вие трябва… да бягате… бойните машини…

За момент на Мат му се стори, че всичката сила в крайниците му изчезна. Изправиха му се косите. Мъжът говореше на абсолютно чист английски!

— Бързо… — задъхваше се непознатият. — Имате… само още… няколко минути…

Мат потрепера.

„Не губи време, учудвай се после…“

Бързо пъхна ръце под тънкото тяло и го вдигна. Чувстваше го леко като перце. Както се държи спящо дете, Мат го понесе през храстите. Приведен се стрелна към отдалечения на по-малко от сто и петдесетина метра край на гората. Постоянно се изправяше и през листата на високите едва до рамене храсти поглеждаше към елууто от другата страна. Гигантската птица все още беше заета с разкъсването и поглъщането на жертвата си.

Малко преди края на гората се дочу някакво шумолене и мощни звуци, сякаш някой блъска в стена подпорен прът на палатка. Мат се сепна — елууто отново се беше вдигнало във въздуха. Летеше непосредствено над храстите към прикритието на Мат!

— Да го вземат дяволите! — изсъска той. Изправи се, притисна ранения към гърдите си и побягна. Гигантската кукумявка несъмнено го беше открила.

Мат се надбягваше за живота си. Клони шибаха разбития шлем на непознатия в ръцете му, докосваха гърдите на Мат, удряха го в лицето. Бинокълът на врата му се беше преметнал назад и на всяка крачка го шибаше по гръбнака. С крайчеца на очите си Мат видя към него да се спуска гигантска сянка.

Нещо избръмча над главата му.

Птицата изфуча. Мат тичешком се обърна към прикритието на Аруула. Тя стоеше между храстите и опъваше лъка си. Над него отново изсвистя стрела. Птицата изкрещя пронизително. Мат видя стрелата да стърчи от черепа й. Дали Аруула я беше улучила в окото? Във всеки случай елууто се завъртя, заизвива се нагоре, надавайки жалостиви крясъци.

Мат стигна най-сетне до окрайнината на гората. Дробовете му пареха, в гърдите му сърцето лудо галопираше. Приклекна между стволовете на дъбовете и остави живия си товар на земята. Раменете на ранения се издигаха и спускаха, задъхваше се, с широко отворена уста се бореше за всяка глътка въздух.

Елууто кацна недалеч от двете загадъчни машини. Подскачаше натам-насам, удряше с крила и крещеше.

Изведнъж нещо се случи със змиеподобните машини. Матовото тъмнозелено изсветля, започна да свети. След всяка изминала секунда все повече се нажежаваше до бяло. И машините се пръснаха в някакво огнено кълбо!

Мат се хвърли на земята и закри глава между скръстените си ръце. Оглушителна детонация накара земята да потрепера. Последва мощно бучене — продължилият само секунди ураган помете дърветата и стана непоносимо горещо.

Матю отново се изправи. Храсталаците бяха в пламъци! Видя горящите контури на елууто. Животното напразно се опитваше да избяга от огъня.

— Аруула! — изкрещя Мат. Вдигна ранения отново и побягна — по-надалеч от горящите окрайнини на гората. — Аруула!

Когато стигна до реката, пред очите му причерня. Пусна непознатия в тръстиката и се домъкна до водата. Жадно пи и после потопи горната част от тялото си в реката.

След малко Аруула се показа от тръстиката. Хвърлиха се в обятията си.

— Благодаря… — каза със задъхване Мат. — Ти ми спаси живота…

Заедно занесоха непознатия на сала, отблъснаха го от брега и преминаха реката. На другия бряг скочиха в плитката вода и го изтеглиха в храстите. Мат се бореше с желанието си да се просне на тревата и да протегне крайници. Чувстваше се напълно изчерпан.

Заедно вдигнаха непознатия от сала и го положиха в тревата. Нито материалът на сферичния шлем, нито защитният костюм бяха познати на Мат. Наложи се да отвори три наредени един върху друг ципа, докато накрая успее да свали разбития шлем на ранения. Беше пълен с кръв. Зад дясното ухо на мъжа зееше дълбока рана. Също и в областта на бъбреците капеше кръв от една дупка в защитния костюм.

Непознатият отвори очи. Дишаше повърхностно.

— Благодаря… — прошепна той, — но… беше… безсмислено… Нито по тесния череп, нито по лицето на мъжа растяха косми. Гласът му беше хриплив и твърде висок.

— Кой сте вие? — попита Мат. Опря два пръста до гръкляна на непознатия. Пулсът на сънната артерия се чувстваше като трептене на струна. Мъжът отвори уста. Но успя да издаде само леко грачене. Мат наведе ухо над безцветните устни. — Кой сте? — повтори той.

— Капитан… Спенсър… Дюлит… комуна… Лондон… Замлъкна.

Мат втренчи поглед в него.

— Какво казвате? Лондон…?! — Сграбчи мъжа за раменете.

— Какво има в Лондон? — Ала непознатият вече не реагираше. Почти прозрачните клепачи се бяха спуснали над очните ябълки.

Мат беше вън от себе си от щастие. В този кошмарен свят все още имаше хора, които говореха неговия език! Хора, които не се бяха върнали в ледниковата епоха или в средновековието! „Каква ли е тази «комуна»? Съществува ли все още цивилизация в Лондон?“

Аруула опря ръка на рамото му. Погледна го сериозно и поклати глава. Мат се изправи. Умиращото тяло под него се изпъна и се помъчи да си поеме въздух. После остана неподвижно да лежи в тревата.

Погребаха го в рохкавата горска почва.

През гората северните мъже замъкнаха пленницата до някаква река. Там натовариха оръдията на салове. Набутаха Ив Карлайл в една дълга гребна лодка. Едрият мъж с конската опашка седна от лявата й страна. Отдясно на нея се настани жената.

 

 

Командир Карлайл забеляза едва в гората, че постоянният придружител на вожда не беше мъж. Дори и тъмната, гъста коса се различаваше от тази на северните мъже. А после — и кръшната походка. Когато на брега на реката се обърна към нея, Ив видя бронзовия тен на лицето и закръгленостите на гърдите й под сивото кожено елече.

Ив вече почти не чувстваше тялото си. Мислите в главата й препускаха в безкрайна въртележка. И въпреки това забеляза различността на жената. Имаше будни кафяви очи. Очите на северните мъже, напротив, доколкото успя да види, бяха воднисто сини. А в жълтеникавите им лица нямаше и следа от красота. Грубите лица бяха с неестествено деформирани устни и недоразвити носове. Някои бяха без вежди или пък зад разтворените устни се показваха прекалено големи, почернели зъби. Някои бяха изобщо без нос. На негово място върху странно плоските лица зееше дупка. При повечето от тях отстрани на черепа стърчаха нацепени чукани вместо ушни миди. Вероятно, затова повечето мъже носеха маски на лицето си, под които се виждаха само очите и устата. Когато осемте гребци хванаха греблата, командирът забеляза, че само двама от тях бяха с по пет пръста на ръцете си. Мутации, помисли си тя. Увреждания от радиоактивното лъчение.

Жената отдясно на нея нямаше уродства. Беше красива, невероятно красива. Ив Карлайл й завиждаше за косата.

Брегът се плъзгаше покрай тях — тръстики, върби, дъбове, високи треви. А от време на време и покрити с мъх устои на мостове. Тук-там от листака се подаваха руини. Цели фасади на къщи, покрити с пълзящи растения, или странни каменни подпори, покрити с мъх, имел и разкривени брези. Оголени от бетона, който някога ги е спойвал, сега се протягаха към мъгливото небе, сякаш го обвиняваха.

През гърба на Ив мина пронизваща болка. Спомни си, че жената до нея я беше ударила в кръста с плоската страна на меча. А друг нападател беше забил дръжката на секирата си в гръдната й кост. Всичко стана толкова набързо. Нападателите се нахвърлиха върху тях от всички страни. Успяха да убият трийсетина главорези. Може би и четирийсет. Но бяха твърде много. Би трябвало да го знае. Предупреждението на капитан Спенсър Дюлит все още звучеше в ушите й. Би трябвало да го знае, по дяволите…

Другите единайсет бяха мъртви. Ив Карлайл го знаеше. Сърцето й се сгърчи в спазъм, когато си помисли за размазаните, пронизани и разсечени тела на членовете на екипажите й. От гората чу експлозията. Ударната вълна предизвика по короните на дърветата шум като от силна буря. Пожела си да беше изгоряла заедно с бойната машина.

Но дори и предпазният й костюм не беше повреден. Случайност ли беше това? Тъкмо тя. Да оцелее тъкмо командирът…

Гората оредяваше. Покрай двата бряга се проточваха насипи от отломки и руини. Реката стана по-широка. Здрави стени замениха обраслия с храсталаци бряг. Гребяха към нещо като пристанищен залив. Отдясно се виждаше голям площад. Имаше халета в добро състояние. А зад тях, може би на разстояние миля и половина, Ив видя вал. Градски стени. Различи покриви, тук-там — по някоя стройна кула или горните етажи на висока сграда. А съвсем на юг откъм вала се издигаше висока сигурно четиристотин фута сграда.

Саловете опряха до шестте масивни кораба, които стояха на котва на брега срещу пристанищните съоръжения. Корабите бяха нагазили дълбоко във водата. Дължината им беше около триста-триста и трийсет фута и бяха направени от насмолено дърво. В средата им се издигаше груба надстройка без прозорци. Отляво и отдясно на нея, монтирани плътно до стената на кораба, се издигаха гребни колела. Стърчаха само до половината над водата. Ив ги наблюдаваше с възхищение. Значи тези мародерстващи хора бяха открили отново не само черния барут, но също и парната машина. Или пък никога не бяха забравяли и двете.

Лодката акостира на брега. Заведоха Ив във военния лагер на северните мъже. Черните чергила на палатките, изглежда, бяха направени от някакъв вид корабно платно. Тя изброи осемдесет палатки. Колко ли човека можеше да пренася този параход с гребни колела? Седемдесет? Осемдесет? Или повече?

Заведоха я до една палатка, която беше в средата на лагера, и я натикаха вътре. Червенокосият седеше на покрито с кожа столче и я измерваше със злобен поглед. Ив веднага разбра, че това е предводителят. Командирът.

Жената застана зад нея. Отдясно и отляво на входа се изправиха по двама мъже. Ив дочуваше много гласове отвън пред палатката.

Червеният посочи гърдите си.

— Хайрик — изръмжа той.

— Командир Ив Карлайл. — Приглушен и чужд прозвуча собственият й глас в шлема. Учудваше се, че все още не са й го отнели.

Червенокосият изрече някаква заповед по посока на входа на палатката. Ив идентифицира някакъв скандинавски диалект, без да разбира езика. В палатката влезе мъж. Носеше със себе си лазерен пистолет. Ив Карлайл позна собственото си оръжие. Червенокосият го посочи и изрева няколко фрази. Ив не го разбра.

— Как функционира? — неочаквано попита жената зад нея. Говореше завален английски. Преводачка, значи. Ив мълчеше. Мъжът на име Хайрик повтори въпроса си и жената преведе още веднъж.

Ив гледаше втренчено оръжието пред носа си. Представи си как отнема оръжието на мъжа, как на малката клавиатура в предната част на реакторната сфера задава личния си код за активиране, как насочва оръжието срещу отвратителния червенокос човек и натиска енергийния клавиш в предпазната скоба на спусъка.

Жената зад нея отиде до мъжа с оръжието. Взе го от ръката му и го постави на коленете на червенокосия. Разговаря тихо с него на езика на северните мъже, сочейки предпазната скоба, клавиатурата и енергийния клавиш. Ив не разбираше какво става. Като че ли жената даваше указания на военачалника как се използва лазерен пистолет.

Червенокосият погледна към Ив. Разкриви почти лишеното си от устни лице в нещо, което смътно напомняше някакво подобие на ухилване. Тогава стана и напусна палатката заедно с оръжието. Гърбовете на другите мъже го закриваха от погледа на Ив. Но онова, което видя, беше достатъчно, за да разбере. Към небето изсъска ослепителен лъч. Войниците изпаднаха в ликуване.

Командир Ив Карлайл впери поглед в жената с кожената униформа. Сякаш завеса падна от очите й — тя имаше дарбата на телепат! Тези проклети воини не разчитаха на нито една нейна дума! Поставяха въпросите си и тази гадина душеше навсякъде из мислите й!

Ив въздъхна дълбоко и затвори очи. Бе се научила да си отдъхва ментално за секунди. Хрумна й за морето. Вълните по време на преминаването й от Острова на Континента. Задържа сцената пред вътрешното си око. С всяко вдишване картината на бушуващите талази се прокрадваше все повече в мозъка й. Чуваше тежките стъпки на червенокосия. Чуваше ръмжащия му глас. И чуваше въпросите на жената.

— Къде твоя пещера? Откъде идва? — Ив вдишваше и издишваше и не виждаше нищо освен морето. Само мимоходом отбелязваше врънкащите въпроси и възбуденото дърдорене в палатката. — Къде твоя крепост? Откъде идва? — Напълно отпочинала, си поемаше въздух и го изпускаше и… пак потъваше в морето…

Силен удар върху шлема й я запрати на земята. Тя се подпря с ръце и погледна. Хайрик стоеше над нея и въртеше секира.

Следващият удар раздроби шлема на Ив. Тя изпищя и макар че крещеше, не мислеше за нищо друго освен за морето. Удар след удар Червеният разрушаваше шлема. Докато бялата й, плешива глава остана съвсем беззащитна.

Това беше началото на края й — Ив го знаеше. За нея нямаше никакво значение. Потъваше в морето, все по-дълбоко и по-дълбоко.

Мъжът крещеше от ярост. С нож разряза предпазния й костюм. Двама от бойците му се притекоха на помощ и смъкнаха материята от тялото на Ив. Хайрик изръмжа на тъмнокосата жена. Тя се махна от палатката. На Ив й се стори, че забеляза по лицето й някаква искра на съчувствие.