Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Маддракс — Тъмното бъдеще на Земята (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Götter und Barbaren, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 11гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
nqgolova(2008)

Издание:

МАДДРАКС, том II

Децата на кометата, част III

Немска. Първо издание

Издателство „Литера Прима“, София, 2005

Преводач: Тончо Стаменов

Редактор: Марин Найденов

Формат 60/84/16. Печатни коли 12,5

ISBN 954-738-119-9 (ч. 3)

 

MADDRAX — Die Kinder des Kometen

Verlagsgruppe Lübbe GmbH & Co. KG, 2001

История

  1. —Добавяне
  2. —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)

Листатият покрив на гората се простираше под нея като черно, набръчкано на хиляди гънки одеяло. Нощният вятър разклащаше върховете на дърветата, клоните скърцаха, листата трепереха и шумоляха. А под черното було се чупеха клонки под стъпките на невидими същества, които под закрилата на мрака диреха жертвите си.

Понякога Аруула чуваше шумове от куполите на руината под кръглата кула. Камъни се движеха и стържеха един от друг, някакво животно изръмжа, а веднъж изкрещя смъртно уплашена птица. Аруула чу да се чупят кости, преди припкащите стъпки да се отдалечат.

Нямаше да му хареса на човек да прекара нощта на такова място. Угрижените мисли на Аруула кръжаха около Маддракс.

По едно време чу да се ръмжат команди. Отдалеч ехтяха над гората. Идваха от посоката, където грееха огньовете на воините. После — още веднъж викове. Този път много по-близо и откъм запад. Там минаваше реката.

Маддракс се е забъркал в някаква битка! Какво друго можеха да означават яростните викове?

Аруула вдигна бинокъла. Въпреки електрониката за нощно виждане не успя да различи нищо друго освен короните на дърветата, покривните ферми на руините и колоните на стените, които стърчаха от листатия саван.

Съсредоточено подслушваше в мрака. По едно време й се стори, че чува шум от стъпки, най-много на хвърлей копие от кулата. Шумовете се отдалечиха в посока към града.

Аруула насочи бинокъла към останките от Лайпциг. В някои прозорци мигаха светлини. Вратата на отбранителния вал беше ярко осветена с факли. Мъже теглеха колички откъм града и тежко натоварени, отново ги тикаха обратно в него. И тогава Аруула видя от другата страна на върховете на дърветата да се показват осем фигури. Навярно бяха дошли откъм гората.

Прекосиха широката ивица на нивите пред вала. Блъскаха пред себе си някакъв пленник, който носеше кафява дреха. Руса плитка стърчеше от отвора на врата на кожената му шапка. Аруула не можеше да види лицето му. Но позна стойката и пружиниращата му походка — беше Маддракс! Нямаше съмнение!

— О, Маддракс — простена тя. — Предупреждавах те…

Ужасът, че го вижда вързан, се примеси с облекчението: Беше жив! Поне това!

Аруула отпусна бинокъла. Мислите в главата й препускаха. Що за хора бяха онези в града? Можеше ли да се осмели да се промъкне там? Или пък съвсем открито да помоли да я приемат? Или по-добре да изчака до зазоряване?

Затвори очи и изстена. Прекалено много ужасии преживя в тези градове руини. За страшно много страхотии чу. Притегли кожата плътно до тялото си. Изведнъж потрепера от студ.

Аруула реши да изчака новия ден и после да потърси път към града…

Грохотът изпълни главата й. Морските талази се стоварваха един върху друг, зайчетата на вълните се протягаха във въздуха, вълната се разбиваше в пяна и се надигаше следващата. Толкова ясно ги виждаше пред себе си командир Ив Карлайл, толкова интензивно чуваше бученето, сякаш огромните като планини вълни я подхвърляха натам-насам.

Бореше се със съня. Да спи означаваше да загуби контрол над собствените си мисли. Само това не биваше да се случва! Не бива да мисли за нищо друго освен за морето!

Загърната в грубо одеяло, лежеше свита на пода на палатката. Очите й бяха затворени. Чуваше стражите навън да си бъбрят. Не виждаше чернокосата жена. Но чувстваше погледите й. И тя не спеше. Ив знаеше, че тази жена е най-опасната й противничка — защото подслушваше мислите й.

Нека дойдат дивите главорези и нека я изтезават — тялото на Ив беше съсипано, но духът й беше твърд като диамант. Не чувстваше никаква болка, можеше да озапти тъгата и омразата си, стоеше дори над чувството за унижение. Чернокосата гадина зад нея беше единственото същество, от което се страхуваше.

Ако тази жена не успееше да измъкне от духа й картината на входа на бункера, на пътя дотам и кода за достъп до бункера и до другите оръжия, Ив щеше да спечели. И дотогава щеше да се примирява с всичко — дължеше го на Комуната! Бе дала клетва!

Тъй или иначе, борбата нямаше да продължи още дълго. Тялото на Ив вече се разтърсваше от първите спазми на кашлицата. И усещаше как треската пълзи по крайниците й.

Морето — само морето, бушуващите вълни, грохотът. Не допускаше в гънките на мозъка й да се появи никаква друга мисъл, никаква друга картина. Това беше безмълвна, ментална борба. Ив знаеше, че ще я спечели. Защото искаше да я спечели.

Чу зад себе си изпукване на кожа. Дишането на противничката й изглеждаше измъчено. Ив я чу да става и да минава покрай нея. Отвори очи. И видя как жената телепат дърпа завесата на входа. В палатката нахлу далечна глъчка, шум от много крака и грохот на машини. Жената се обърна към нея. Изглеждаше уморена. Под очите й имаше тъмни кръгове. Бронзовият тен на лицето й беше станал с един нюанс по-сив.

— Как се казваш? — попита Ив.

Жената мълчаливо я изгледа. Тогава се обърна и напусна палатката. Ив проследи шума от стъпките й. Може би щеше да отиде в гората, за да облекчи мехура си. Удобен случай за няколко секунди да изостави менталната защита. Удобен случай да размисли.

Пристъп на кашлица разтърси Ив. Морето мина на заден план. Прегледа шансовете си.

Да изчака, докато смъртта дойде сама? През последните часове от живота си щеше да е твърде слаба, за да екранира мислите си. Да нападне жената и да я провокира да я убие с меча? Не — Ив беше твърде слаба, за да може физически да заплаши сериозно някакъв противник.

Може би щеше да успее да изпадне в транс и да спре ударите на сърцето си. По време на обучението си бе усвоила начина ментално да ускорява и забавя пулса си. И всеки офицер от Комуната знаеше на теория как да блокира синусовия възел системата за проводимост на електрическите импулси — на собственото си сърце, така че сърдечният мускул да преустанови работата си. На теория. В самата природа на това знание беше заложено условието, че може да се приложи успешно само един-единствен път.

И изведнъж от изтощените й мисли изкристализира план, който беше толкова прост, та Ив се ядоса, че не се е сетила за него по-рано. Лазерните оръжия! Щеше да даде още един код на тези кръвници. Кодът, който щеше да предизвика саморазрушение! Мигновена смърт! Това би съкратило значително страданията й. И с малко повече късмет щеше да завлече със себе си в смъртта поне половината северни мъже…

Отново я замъчи суха кашлица. По хълбоците и по раменете й премина ледена тръпка. Жаждата беше изсушила устната й лигавица. Треската се усилваше светкавично бързо. И въпреки това взетото решение й даде нови сили. Тя потисна тракането на зъбите си.

Приближиха се стъпки, завесата на входа се дръпна, шумът нарасна, мъжки гласове ръмжаха някъде долу при реката, тракането на машините се усили. Ив видя сива ивица на небето. Новият ден вече известяваше настъпването си.

По стойката и по стъпките на противницата си Ив забеляза, че онази е изтощена. Раменете й бяха увиснали, а в начина, по който местеше краката си, имаше нещо провлачено. Нямаше да издържи още дълго. Седна отново зад командира. И Ив пак се потопи в морето.

Изчака да мине половин час, за да не събуди подозрение у противницата си. През това време кашляше по-често, отколкото наистина се налагаше и предостави тялото си на треската. Човешка развалина, която беше в края на силите си — именно това впечатление искаше да подсили.

— Жажда — изграчи тя. Всъщност езикът й беше залепнал за небцето. — Дай ми да пия.

— Добре — рече жената зад нея. — Отговаря на въпроси и тогава пие.

Ив изчака да минат няколко минути.

— Съгласна съм — прошепна тогава. — За стомна вода ще ви издам кода на друго оръжие.

Чу жената да става. Тя прекрачи Ив и клекна пред нея. Тъмните й очи блестяха тържествуващо.

— Много добре. Вечерта Хайрик връща се. Тогава обяснява…

Разочарована, Ив затвори очи. Още един цял ден! Би искала краят й да настъпи по-рано…