Йо Цибел
Богове и варвари (10)

Хората се блъскаха в тесния ходник към Бастиона на Мауриц. Лодар и Мауриц стояха отляво и отдясно на малката арковидна порта. Деца плачеха, страх припламваше в очите на жените, мъжете изглеждаха отчаяни и изтощени. Мауриц и Лодар им вдъхваха кураж.

Двама бойци с факли в ръце дотичаха откъм Зъба.

— На реката има огън! — извикаха те.

— Остани при народа си — каза Мауриц на Лодар. Той се затича след двамата бойци нагоре по стълбището. През отломки и пушек се добраха до осмия етаж. От един прозорец на западната страна погледнаха към реката отвъд. Там пожари огряваха нощта. Най-малко два кораба на северните мъже бяха в пламъци.

— Може би го е направила групата на Хеенрих — каза един от бойците. — Промъкнали са се през тайния коридор от Избата на Ауербах.

— Възможно е. — Мауриц поклати глава. — Може би са успели да избягат и други наши хора от Старото кметство.

— По-голямата част от богоборците напуснаха града през западната палисада — обясни боецът. — Ще се опитат да спасят корабите си. На позиция са останали само няколко охранителни групи. Да извършим ли нападение?

— Елате бързо! — извика някакъв глас откъм южното крило на етажа. Мауриц и двамата бойци бързо отидоха на другата страна на сградата. Стените на помещението бяха взривени. През железните колони можеше да се наблюдава нощта. Навсякъде по пода се търкаляха отломки.

Мауриц се приближи до края на помещението. Пред краката му зееше пропаст. Откъм палисадата, където бяха наредени оръдията на северните мъже, чу метален звън на мечове и секири. Някой се сражаваше с нападателите! Със затаен дъх се ослушаха в нощта. Очите на Мауриц се опитваха да пробият мрака. Стори му се, че позна широката фигура на майстора на палисадите. И северни мъже, които се сражаваха срещу северни мъже.

Борбата не продължи дълго. През мястото пред площада около десетина фигури се втурнаха към Зъба. Мъкнеха със себе си едро, тежко тяло. Прозвуча поредица от изсвирвания — сигналът, с който приближените на краля извикваха подемника.

— Пуснете ги да влязат! — чу се гласът на Валдер. Мауриц се поколеба. Ясно видя, че четири от фигурите носеха кафявите дрехи на северните мъже. Сега един от тях си смъкна качулката от главата. Мауриц видя светла, къса коса. Мъжът вдигна високо някакъв предмет — малка сфера с тръба.

— У нас е лазерният пистолет — извика той. Беше чужденецът, който се наричаше Маддракс.

Мауриц се обърна към бойците до него.

— Вдигнете аварийната врата! Пуснете ги вътре!

Малко след това заслиза бързо по стълбището към фоайето на Зъба. От шестия етаж надолу не се натъкваше на никакви развалини. Само на някои места дървената облицовка на тавана беше увиснала. Инак, тук долу оръдейният обстрел не беше нанесъл никакви щети.

Долу във фоайето воините тъкмо спускаха отново аварийната порта. На светлината на маслените светилници Мауриц видя група изпокъсани, мръсни и изтощени бойци. Пиероо почти не можеше да се познае. Над черепа и покритото му със сажди лице имаше само пласт овъглени коси. Неговите ловци не изглеждаха по-добре. Трима от бойците от Лаабзиш всъщност носеха дрехи на враговете. За своя изненада, в групата бойци Мауриц откри и една жена. Беше загърната в кожа, на гърба си носеше някаква странна зелена кутия. Грохнала, тя се подпираше върху дълъг меч. Валдер излезе напред.

— Старото кметство падна! — изхърка той. — Три кораба на противника подпалени!

Мауриц кимна бавно и погледна безжизнената фигура на пода между бойците.

— Заведи ни в твоя бастион — настоя чужденецът на име Маддракс. — Искам още тази нощ да отида до реката.

Мауриц вече не кимаше. Не чуваше почти нищо. Тежко му стана на сърцето, то сякаш гореше. По лицето му се стичаха сълзи. Отиде до групата и коленичи на пода до неподвижния Хеенрих. В невиждащите очи на мъртвия се отразяваше сиянието на факлата…

Морето сякаш вреше. И въпреки това Ив Карлайл зъзнеше. Тя изплува от вълните. На хоризонта се издигна стръмният бряг на остров Уайт. Изведнъж се озова отново в командната централа на бойна машина. Зад пилотската седалка на капитан Спенсър Дюлит. Белите му пръсти се плъзгаха по клавиатурата на централната командна система. Панорамният дисплей на наблюдателния купол й показваше профила на английския бряг.

Светкавично бързо УБМ се носеше над морето. Приближаваше се брегът, дюните — и тогава се откри безкрайната панорама на горите в Южна Англия.

Ив видя покрай тях да профучават кулите и зидовете на Портсмут, а после — руините на Саутхемптън. Под бойната машина се изнизваха реки, кратери, просторни равнини — и тогава се появи хълмът на Стоунхендж.

Бойната машина спря между мощните мегалити. Ив слезе. През каменните порти мина от другата страна на хълма, наведе се до един самотно стърчащ в тревата мегалит и бръкна с ръка в цепнатината между основата на камъка и тревния чим. Под възглавничките на пръстите си усети дългия клавиш и го натисна.

После се върна обратно към наредените на купена на хълма подобно на порта мегалити. Зад олтарния камък, в арката на подковообразния комплекс от меден камък тревният чим се спусна надолу. Земята започна да вибрира под ботушите на Ив, тихо жужене изпълни въздуха. С копнеж погледна дългата и широка по петдесет крачки тревна площ, която бавно се издигна и под чимовете се откри матовозелена метална плоча.

Ив изтича до входа на бункера. Коленичи в тревата и отвори кутията от изкуствен материал на левия долен ъгъл на металния квадрат. Появи се малка клавиатура. Ив зададе кода си. Ясно видя символите пред себе си, усети под пръстите си гладките и хладни клавиши. Но тогава погледна ръцете си и я прониза парещ ужас. Стресна се и…

… се разтърси от пристъп на кашлица. Седеше изправена в средата на палатката и се опитваше да изхвърли жилавата слуз от възпалените си бронхи. Защитният й костюм беше мокър от пот. Чернокосата жена в сивите кожени дрехи седеше на възглавница непосредствено зад нея. Образът й се размъти пред очите на Ив. Най-после пристъпът на кашлица секна. Образът на жената се избистри.

Нейната противничка държеше на коленете си малка плоча за писане. Калемът се плъзгаше със стържене по нея. Вдигна очи — триумфална усмивка беше изписана на лицето й. После вдигна плочката и я постави на коленете си, за да може Ив да види драскулките.

Ив отвори сълзящите си очи. Изведнъж цялото й тяло се разтрепера. На плочата видя скици на кули, руини, реки и мегалитите на Стоунхендж. И символите на нейния код, точни по брой и поредност, в която трябваше да се зададат, за да се отвори вратата…

Жената беше подслушала съня й! За кратко време треската беше прекъснала контрола върху духа й! Ив се беше провалила…

 

 

Валдер, Мауриц и Пиероо напуснаха Зъба с четирийсет мъже. Искаха да обезвредят останалите в града стражи на северните мъже и да унищожат оръдията им.

Заедно с Аруула и краля Мат мина по подземния ходник от Бастиона на Мауриц до реката. Придружаваха ги дванайсет въоръжени с арбалети и мечове мъже.

През руините южно от пристанищния басейн се измъкнаха от тайния тунел. Салът стоеше в тръстиката недалеч оттам. През гората на западния бряг се промъкнаха до лагера на северните мъже. В утринния здрач видяха черните куполообразни палатки в края на гората. Долу при брега на реката стояха около петнайсет войници на богоборците и гледаха втренчено оттатък към все по-буйно горящите кораби.

Плътна ивица мъгла се стелеше над огнената стихия. Макар че се чуваха виковете на гасещите пожара, никой не се виждаше.

— Не вярвам да са оставили многобройни стражи — прошепна Лодар.

Мат кимна. Беше на същото мнение.

Измъкнаха се от прикритието на гората и се спуснаха през влажната трева между палатките. Стрелците с арбалети и бойците с мечове се разделиха между тъмните куполи. Имаха намерение да задържат стражите, в случай че се върнат. Мат, Аруула и кралят се промъкнаха до централната палатка. Пред нея стояха двама стражи.

Мат насочи лазерния пистолет към тях. С притисната до гърдите си сфера погледна върху дисплея. Очертанията на две човешки тела се появиха в малкия правоъгълник — стражите.

Мат изтръпна. Като войник беше принуден да се научи да убива. Но това не означаваше, че го прави с удоволствие. Още повече, че тези мъже нищо не подозираха. Да ги разстреля подло, беше против убежденията му. Докосна съвсем леко клавиша на спусъка — пред двете фигури се показа кръстачката на прицела. Нагласи лазерния пистолет, така че центърът на кръстачката да попадне върху левия страж.

— Какво има? — прошепна до него Аруула. Очевидно беше забелязала, че се колебае.

Мат тъкмо да каже нещо, когато някакво остро свистене го прекъсна. Двамата стражи пред палатката се хванаха едновременно за гърлата и се строполиха на земята. Главата на Мат се обърна към стрелците с арбалет. Двама от тях тъкмо зареждаха оръжията си.

— Хайде, давай нататък! — изсъска Лодар.

Мат си спести коментара. Скочиха и се втурнаха към входа на централната палатка. Когато нахълтаха в купола, отново се натъкнаха на съпротива. Чернокосата жена в сивите кожи се изправи срещу тях. Стоеше разкрачена и с меч, вдигнат с две ръце над главата й. Бронзовото й лице се изкриви в гневна гримаса. Зад нея, простряна на пода на палатката, лежеше бяла като платно жена.

Чернокосата не се поколеба нито за секунда и замахна.

Мат се хвърли настрана, острието на меча го пропусна на косъм. Метал издрънча в метал. Лодар се изправи с обнажен меч срещу жената. Мощните му удари я изтласкаха към края на палатката. Улучи я в рамото. Тя изкрещя, бликна кръв. Жената изпусна оръжието си и се свлече на пода до подпорния прът на палатката. Лодар опря острието на меча в гърлото й.

Но преди да я прободе, Аруула нададе вик на изненада. Приклекна до ранената жена воин и я заговори на език, който Мат никога не беше чувал от устата й.

По изкривеното от болка лице на ранената премина сянка на объркване. Отговаряше с грачещ глас.

Матю това вече не го интересуваше. Засега по-важна беше бялата като тебешир жена. Коленичи до нея и опипа сънната й артерия. Пулсът й беше ускорен и бледата кожа беше влажна и гореща. Трепереше силно.

Мат пъхна ръка под горната част на тялото й и я изправи. Тя отвори очи. Погледна го, сякаш имаше съновидение.

— Кой… кой сте… — Разтърси я пристъп на кашлица. — Кой сте вие…?

— Командир Матю Дракс, BBC на Съединените щати — отговори на английски.

Безкръвните й устни се разтеглиха в невярваща усмивка. Загледа го втренчено. Тогава ръката й се плъзна по кафявото му яке.

— Вие… не носите защитен костюм… Скоро ще умрете… Гласът на жената беше слаб. Изглежда, се бореше да не изпадне в безсъзнание. Дишаше трудно и с хрипове. Беше тежко болна. Мат се досети, че за оцеляването си тези чужденци разчитат на костюмите си. Жената в ръцете му беше по-близо до смъртта, отколкото до живота.

— Чуйте ме — каза той настойчиво. — Аз не съм човек от това време! На осми февруари 2012 година летях с ято реактивни самолети над Европа, когато кометата „Кристъфър — Флойд“ навлезе в атмосферата. Някакъв ефект, който не мога да си обясня, запрати нашите машини в бъдещето. Разбрахте ли?

Жената нададе хрипливо грачене, сякаш искаше да каже нещо, но после само кимна.

— Нещо се е случило след сблъсъка със Земята — продължи Мат. — Всеобщата дегенерация и мутациите не може да са причинени единствено от катастрофата. Търся интелигентни същества, които могат да ми обяснят какво е станало. Трябва да зная коя сте и откъде идвате. И коя година сме сега.

Бледата жена кашля в продължение на няколко секунди. Ръцете й се сгърчиха в дрехата на Мат.

— Аз… аз съм… командир Ив Карлайл… Добре дошли… добре дошли в 2516 година…

Мат зтвори очи. Макар че отдавна се досещаше за истината, числото го порази като удар с чук. 2516 година… Петстотин и четири години в бъдещето! Стори му се, че подът на палатката се олюля под него. Като през звукоизолираща стена чуваше кашлицата на жената. Някъде много отдалеч до него достигна гласт на Аруула. „Добре дошъл в 2516 година…“ — звучеше в ушите му като звън на църковна камбана.

Усети как бялата жена се откъсна от него. Покрай неговата ръка се промъкна някаква чужда. Той отвори натежали клепачи.

Жената седеше изправена пред него. Притискаше към гърдите си сферата на лазерния пистолет, който му бе отнела.

— Бягайте… — изграчи тя. Горната част на тялото й се олюля. — Махнете се от жената телепат!

Аруула и кралят се отдръпнаха уплашено. Чернокосата отвори очи и присви колене в панически ужас.

Мат понечи машинално да улови лазерното оръжие, но от цевта му вече изсъска един лъч. Улучена, чернокосата се изправи. Косата й пламна в буйни пламъци. Лазерният лъч излезе през тила й и през стената на палатката изчезна в нощното небе.

Жената телепат умря в същата секунда.

Аруула грабна едно одеяло и го хвърли отгоре й, за да загаси огъня.

— Тя принадлежеше към моя народ! — извика. — Към народа на Тринайсетте острова! — Когато дръпна одеялото, лицето и косата на жената бяха напълно овъглени.

Командир Ив Карлайл се килна настрана и се смъкна към Мат, който гледаше обезсърчен трупа.

— Тя… — прекъсна я пристъп на кашлица, — открадна… от духа ми… тайната… на Комуната Лондон… — Загубата на съзнание стана причина изречението й да остане недовършено.

Отвън нахлу шум на битка. Светлинният лъч не остана незабелязан. Вдигнатите на крак северни мъже се бяха счепкали с хората на Лодар.

Аруула и Лодар измъкнаха оръжията си и бързо излязоха навън. Мат метна тялото на умиращата върху дясното си рамо, взе отново лазерния пистолет и също се втурна навън. Видя Аруула и краля да тичат към бойците.

Северните мъже ги превъзхождаха по численост. Но срещу лазерния пистолет нямаха никакъв шанс. Мат обезвреди петима. Другите умряха от мечовете на бойните му другари. Без загуби избягаха до отсрещния край на гората и после по тръстиката се спуснаха покрай западния бряг. Тялото на изпадналата в безсъзнание жена върху раменете на Мат беше леко като на дете.

Лодар ги заведе до дървен мост. По него преминаха реката. В окрайнината на гората се промъкнаха обратно до пристанищния басейн, този път откъм източния бряг. Едва там направиха кратка почивка и наблюдаваха какъв ще е следващият ход на северните мъже.

Валдер командваше разрушаването на оръдията. С тежки секири той и хората му трошаха дървените спици и осите на оръдията. Вече бяха разбили около осемнайсет оръдия на площада пред Зъба.

Изведнъж в утринния здрач изтрещя изстрел. Валдер и хората му се стреснаха. Едно гюлле изсвири над палисадата в посока към гората. Пред едно от оръдията в края на редицата стоеше Говорещият с боговете и вдигна високо ръце. От оръдието до него се вдигаше барутен дим.

— Знам как функционират! — извика той. — Открих!

С развяваща се мантия Мауриц дотича при Валдер и при групата, която разрушаваше оръдията.

— Ще изкараме останалите на позиция срещу северните мъже и корабите им! — извика още отдалече. Валдер мълчаливо кимна. Мауриц им обясни как се изстрелва гюллето. Изглеждаше съвсем лесна работа.

С дебели въжета изтеглиха оръдията на западната палисада. През пробивите на защитния вал ги изтъркаляха до пристанищния басейн. На ръчни колички превозиха останалите гюллета. Подтикваше ги чувството на гняв и желанието им за отмъщение…

Небето бавно просветляваше. Мъглата се разпръсна. Мат свали внимателно Ив Карлайл върху папрата на брега. С шепа загребваше вода от реката и й даваше да пие. На няколко крачки от брега седяха в тръстиката Аруула и кралят с останалите бойци. Очакваха двамата съгледвачи, изпратени от Лодар.

— Благодаря, командире — прошепна бялата като платно жена. Дойде на себе си едва преди няколко минути. — Но… е безсмислено… Ще ми направите услуга, ако ме застреляте. Крадешком поглеждаше към дръжката на пистолета му, която стърчеше от униформеното му яке.

— Дума да не става. Ще успеем да ви излекуваме. — Мат отново загреба вода.

— Не — прошепна тя. — Няма да издържа дълго. Един-единствен час без защитния костюм вече е равносилен на смъртна присъда. Нашите предци… макар и да са оцелели в бункерите след сблъсъка с кометата… са платили висока цена за това… Тя се закашля. — От поколения наред… страдаме от имунна недостатъчност… — Гласът й отслабна.

— Значи сте наследниците на хората, които преди катастрофата са били евакуирани в бункери?

— Да… — Затвори очи, сякаш преценяваше доколко може да се довери на Мат. — Има… има много такива бункери… навсякъде по света. Моята Комуна… е в Солсбъри. Обединихме се… с Комуна Лондон… — Говореше толкова тихо, че Мат почти не я разбираше. Наведе ухото си над устата й. Сърцето му биеше възбудено, докато я слушаше.

Узна, че преди години комуните от Солсбъри и Лондон изпращали редица експедиции на Континента, за да изградят преден изследователски пост. Членовете на тези експедиции открили в района на Лайпциг изоставен бункер и го преустроили.

— За какво се отнасяше този изследователски проект? — поинтересува се Мат.

— За тайната на „Кристъфър-Флойд“ — прошепна тя. — И за нас е загадка… как е могло… да се стигне до промените… Последва нов пристъп на кашлица.

Мат отново загреба вода и й даде да пие. Минаха минути, преди Ив Карлайл да може да продължи. С крайчеца на очите си Мат забеляза любопитните погледи на краля и на хората му.

Лицето на Ив се изкриви в горчива усмивка.

— Както казахте „Кристъфър-Флойд“ може да е била мощен причинител… но дори и такава катастрофа не може… да изтрие… знанията от три хилядолетия…

Потта се стичаше по слепоочията и по бузите й. Мат й бършеше лицето.

Ив обърна глава към Лодар, Аруула и бойците.

— Как е възможно в Европа… да процъфтяват средновековни градски култури…? — Кашлицата я задави. След глътка вода отново беше в състояние да продължи. — В Източна Европа има народи, които… които трябва да са открили отново ковашкото изкуство…

Мислите в мозъка на Мат препускаха. Ако наследниците на „хората от бункерите“ — все пак венец на творението след още пет века еволюция! — не са разгадали тайната, тогава как би успял да намери отговорите той?

— Онзи бункер край Лайпциг, къде точно се намира?

Отговор не последва.

Мат се наведе над Ив. Очите й бяха затворени. Вече не реагираше. Докосна я нежно.

— Ив?

Отново беше изпаднала в кома.

Наложи се да чакат съгледвачите още почти половин час. Те се върнаха по реката с малка гребна лодка.

— Северните мъже са заети с гасенето на пожарите на корабите си — докладваха те. — На единия имаше страхотен проблем — той потъва.

„Взривили са се боеприпасите им“ — помисли си Мат. Съгледвачите съобщиха още, че северните мъже са изтеглили всичките си стражи от останалите три кораба, за да помагат при гасенето. Следователно корабите изобщо не се охраняваха! Това улесняваше много плана на Мат.

— Ще завземем един от корабите и ще отплаваме по реката. Бялата жена разказа за бункер, в който живеят доста от нейните хора. Там ще получим други мощни оръжия! — Мат старателно премълча, че много повече го интересуваше информацията, с която можеше да се сдобие там.

— Къде се намира този… бункер! — осведоми се Лодар и с това уцели точно слабото място в намерението на Мат, който все още не знаеше дали трябва да плават нагоре или надолу по реката.

— Бялата жена ще ни каже, щом дойде на себе си — отвърна той.

— Надявам се, че знаеш какво вършиш! — каза Лодар. Но изгледът да се сдобият с нови оръжия за борба със заплахата от северните мъже беше прекалено примамлива, за да се противопостави на плана. — Тръгваме!

С голяма мъка се побраха в малката лодка. Под прикритието на храсталаците по източния бряг загребаха навътре към пристанищния басейн. Покрай стените на укрепения бряг, най-често под превишалите гъсталаци, стигнаха до първия параход. По обшивката на гребните колела се покатериха на борда и после с въже изтеглиха изпадналата в безсъзнание Ив на горната палуба.

Никой не ги забеляза. Северните мъже все още бяха заети с гасенето на пожарите в другите три кораба.

Аруула и трима бойци останаха на горната палуба, за да вдигнат тревога, ако все пак северните мъже ги забележат. Мат слезе с Лодар и останалите му бойци под палубата. В една каюта положиха Ив.

Намериха машинното отделение. Мат объркано разглеждаше хаоса от тръби, котли, цилиндри, колянови валове и лебедки. Познаваше парните машини само от музеите. Веднъж се беше качвал на параход с гребни колела в Ню Орлиънс на река Мисисипи. Музеен параход с гребни колела…

„Запази спокойствие, пълно спокойствие. Как ставаше това според физиката?“

Разрови мозъчните си гънки за информация относно принципа на действие на парната машина. Един от съучениците му някога притежаваше такава — нищо повече от играчка, с която можеше да се завърти един маховик. Правилно. А това ставаше с помощта на котел, в който се загряваше вода и парата се използваше за задвижване на бутало.

— Потърсете помещение, в което са складирани дърва или въглища — даде указание на мъжете. После се опита да огледа джунглата от машини около себе си. Намери мястото на пещите, парния котел, работния цилиндър, главния паропровод и разпределителните вентили. Беше му нужен почти четвърт час, за да разбере предназначението на лостовете и колелата, но тогава се увери, че може да се справи. Сложиха дърва в горивната камера, запалиха ги и хвърлиха върху тях въглища. Трябваше да мине известно време, докато водата в котлите заври.

Мат се изкачи на външната палуба, за да се осведоми за положението. Пропълзя до Аруула при перилата.

— Угасиха пожара на първия кораб — докладва тя.

Мат погледна угрижено нагоре към комините. От първия вече се издигаше към небето тънка ивица дим. Не след дълго щеше да започне да бълва черни облаци пушек. Тогава северните мъже неминуемо щяха да ги открият.

Нещо застърга по дъските зад него. Мат се стресна. Някаква бяла фигура пълзеше по палубата. Беше Ив Карлайл!

— За Бога, командире! — Мат бързо запълзя към нея. — Защо не останете под палубата?

— Чуйте ме, Дракс — прошепна тя. — Ако наистина успеете да приведете кораба в изправност… плавайте надолу по течението на реката. Малко на североизток оттук река Вайсе Елстер минава… покрай малко езеро… Там се намира бункерът на нашата външна станция… — Тя оброни глава върху дъските, за да събере сили. Сигурно вече нямаше кой знае какви резерви. Матю, който беше опрял ръка върху гърба й, почувства, че защитният й костюм е мокър от пот.

— Знаят ли северните мъже за бункера? — попита той и отново погледна върха на първия комин. Облаците от пушек ставаха по-тъмни.

— Надявам се да не знаят… При Копенхаген… са унищожили бункера на датската Комуна… Оттогава ни преследват… Горят от желание да се доберат до нашите оръжия…