Майкъл Периш
Змията в рая (5)

Когато отвори очи, чувстваше се като пребит. Беше започнал нов ден. През прозореца нахлуваше бледа слънчева светлина.

Матю изстена.

Спа зле. Навестиха го кошмари. Не си спомняше нищо конкретно — само мрачни, размити картини, лишени от всякакъв смисъл, но които оставяха след себе си някакво чувство на безпокойство.

Леглото до него беше празно — очевидно Аруула вече беше станала.

Мат се измъкна изпод завивките, със стенание отиде до стомната и си наплиска лицето с малко студена вода, за да се събуди напълно. Същевременно хвърли един поглед към огледалото. Онова, което видя, не му хареса особено — беше чужд на самия себе си, чувстваше се уморен и изтощен.

Но къде ли е Аруула…?

— Аруула? — Мат предположи, че е някъде из многото стаи на жилището, ала не получи отговор.

— Аруула…?

Бързо се пъхна в дрехите си, облече отгоре гащеризона, който дори чисто външно го отличаваше от вярващите с техните туники и венци от цветя.

Претърси жилището, надникна във всяка стая, но от Аруула нямаше и следа.

Слезе долу на улицата, където минаващите покрай него поклонници радостно го поздравяваха, но Аруула я нямаше никаква. Насочи се към халето, където монасите приготвяха закуската за вярващите, но и там не я намери.

Къде ли може да е отишла?

Мат го обзе безпокойство. Никак не беше в навиците на Аруула да офейка просто ей така. Ами ако нещо й се е случило…?

С неприятно чувство си спомни за снощната случка. Изтръпнал от ужас, си припомни враждебните погледи, с които ги изпратиха поклонниците, фанатизмът на хората се чувстваше ясно. Можеше само да се надява, че Аруула не е попаднала в ръцете на онези идиоти…

В залата за събрания закуси надве-натри, но нямаше истински апетит. Откакто се събуди сутринта, имаше някакво лошо чувство, предусещане за някакво нещастие.

Започна да търси Аруула навсякъде в квартала, в къпалнята и на всички други места, които бяха посещавали заедно. Напразно. Осведомяваше се както при поклонниците, така и от монасите, но никой не бил виждал младата жена.

Тревогата на Мат се усили. Върна се вкъщи и реши там да чака Аруула. Ала когато дойде пладне и тя не се обади, Мат реши да потърси Маатин и да поиска обяснение от него.

Първо Лакан, сега и Аруула. Очевидно в Етера често се случваше хората да изчезват безследно.

Осведоми се от другите монаси къде се намира и най-сетне го намери на парадната улица, която представляваше входът за Етера. Тъкмо беше пристигнала нова група поклонници, които монахът запознаваше с правилата и обичаите на Светия град.

Мат видя израза на надежда и блаженство по лицата на новопристигналите — същият израз имаше и на лицето на Аруула, когато дойдоха преди два дни. А сега внезапно беше изчезнала.

Мат помоли Маатин за кратък разговор на четири очи. Когато монахът отказа и се опита да го отпрати с аргумента, че изпълнява длъжността си спрямо новите посетители, Мат без много церемонии го сграбчи и недотам нежно го изблъска настрана.

— Брате! — възмути се Маатин и отправи към Мат изпълнен с укор поглед. — Това е свещено място! Нетърпението ти е неуместно.

— Ако питаш мен — изръмжа Мат, когото в момента слабо го интересуваха морално-богословските възражения на монаха. — Търся Аруула. От тази сутрин изчезна безследно.

— И какво?

— Казах, че Аруула изчезна безследно — повтори Мат. Когато сутринта се събудих, вече я нямаше при мен.

— Тогава може би те е напуснала — предположи хладно монахът. — В Етера често се случва вярващи да стигнат до просветление и да си изберат друг начин на живот.

— Не и Аруула — каза Мат категорично. — Не е в нрава й. Дори и да беше така, не би офейкала тайно.

— Какво те кара да си толкова сигурен?

— Ами… — Мат се прекъсна. Искаше да каже, че са били щастливи заедно, че са водили изпълнен с вълнения и приключения живот, но тогава му хрумна, че през последните дни Аруула забележимо се беше променила. Беше очебийно, че не беше щастлива. Дали причината не се криеше у него…?

— Маддракс би трябвало да изпита вярата си — подхвърли идеята Маатин, като измери Мат с изпитателен поглед. — Трябва да бъде готов да приеме волята на Вудан и да прогони от сърцето си всяко съмнение.

— Ах, да — рече Мат със злобно ухилване. — И ако не успея да го сторя, тогава ще кацна на кладата ли?

— Кой ти е разказал за това? — попита остро монахът.

— Един поклонник — отвърна Мат, запазвайки пълно присъствие на духа. Всъщност искаше само да бъде по-саркастичен, а сега явно улучи право в целта. — Каза, че волята на Вудан била всички еретици и неверници да бъдат изгорени продължи той.

Маатин издържа на ледения поглед на Мат.

— Е, волята на Вудан е велика — каза. — Не е наша работа да я обсъждаме.

— А, така ли? — Мат сграбчи за яката човека от ордена и го дръпна към себе си. — Тогава сега ме чуй — изръмжа му. — На тази Земя съм от много по-дълго време, отколкото някой от вас може да си представи. Познавам цялата свинщина, вършена в старите времена, а вие сте на път да повторите всички грешки. Нищо не сте научили и не сте станали нито на йота подобри. Все още убивате в името божие! Не знам какво става на това място. Знам само, че тук нещо страшно смърди и аз ще го разкрия. Разбра ли ме?

— Не знам за какво говориш — отвърна хладно монахът.

— А, така ли? Тогава ми кажи, Маатин: Къде е Лакан? След пристигането ни вече не го видях. И къде е Аруула? Знам, че не ме е напуснала току-така. И тъй, къде е?

Монахът преглътна с усилие, изви се в яката хватка на Мат. За момент изразът на лицето му беше странно отнесен. После чертите му отново се проясниха.

— Слаба е вярата ти — констатира тъжно той. — Не мисля, че си достоен да останеш в Етера.

— И не мисля да го сторя — отвърна Мат. — Откровено казано, не ми е притрябвал вашият рай. Всичко, което искам, е Аруула.

— Тогава иди да я посетиш — отговори кратко монахът. Убеди се сам, че съм казал истината.

— Къде? — попита Мат.

— Твоята спътница беше призована от Вудан — отговори Маатин, — също като Лакан. Двамата постъпиха на служба при него, за да му принадлежат завинаги.

— Какво ще рече това?

— Лакан постъпи в нашия орден. Вече се готви да приеме посвещението си.

— А Аруула?

— Реши да постъпи в Дома на жените. Там ще я подготвят за служителка на Вудан и в бъдеще ще изпълнява длъжността си в къпалнята.

— Това не е истина!

— Понякога истината е болезнена, брате — отвърна сладникаво-патетично монахът, — трябва да се явиш пред нея. Аруула избра по-различен път от твоя.

— Къде мога да я намеря?

— В Дома на жените. — Маатин посочи към улицата, малко по-нататък, където се издигаше великолепна барокова сграда. Старата мюнхенска резиденция…

Мат остави монаха. Без да каже нито дума повече, обърна се и тръгна към разкошната сграда, чиито златисти орнаменти блестяха на яркото слънце.

Дали там щеше да намери Аруула?

И ако я намери, какво ли щеше да му каже? Че дружбата им е била една заблуда?

„Дружба…!“ — Мат поклати глава. На кого ли ще ги разправя тези. По дяволите, той обичаше Аруула и ако тя го напуснеше, не би могъл да го понесе!

Чу се глух тътен, когато дървената врата се затвори зад него. Шумът и деловитостта на улицата останаха отвън, Мат беше обгърнат от тишина и хладен мрак.

При него дойде млада жена с лъчезарна усмивка на красивото си лице. Дългата й червена коса се спускаше почти до хълбоците й. Ефирно тънка, почти прозрачна туника обгръщаше стройната й фигура.

— Какво мога да направя за теб, брате? Това място е отредено за вярващите сестри.

— Зная — отвърна Мат. — Бих искал да говоря с Аруула. Тя тук ли е?

— Така е — отговори тайнствено червенокосата. — Но не съм сигурна дали ще иска да разговаря с теб.

— Аз съм напълно сигурен в това — изръмжа Мат. Търпението му взе да се изчерпва.

Младата жена видя решителния израз в лицето му и сигурно разбра, че е невъзможно да го отпрати.

— Тогава ме последвай — рече тя и през великолепното фоайе придружи Матю до огромна градина с пищна зеленина, обградена от украсена с фрески и картини покрита галерия.

Насред градината стоеше млада жена, която носеше същото облекло като червенокосата. Беше навела глава, изглежда, медитираше.

Мат въздъхна, когато видя Аруула. Поне беше жива и здрава.

— Благодаря — прошепна той на придружителката си, после отиде при варварката. В градината освен двамата нямаше жива душа, никой не ги смущаваше. Сега най-сетне щеше да узнае какъв дявол беше влязъл в главата на спътницата му…

— Ало — заговори я той, дари я с бегла усмивка.

Тя вдигна очи, позна го, ала в израза на лицето й нямаше никакъв признак на радост от срещата.

— Маддракс — каза само.

— Тревожех се — призна той. — Ти изчезна внезапно.

— Трябваше да вървя — каза. — Вудан ме повика.

— Тогава… вярно ли е? Решила си да живееш тук? При жените?

— В служба на Вудан — поправи го Аруула.

— Но защо… не каза нищо за това? Защо просто избяга?

— Знам, че Маддракс се съмнява — отвърна тя, — че не вярва колкото Аруула във Вудан. Знаех, че няма да ме разбере.

Мат поклати глава, не знаеше какво да отговори. Беше така нетипично за Аруула, съвсем не в нейния стил. По-рано не би отбягвала никакъв конфликт, при всички случаи би отстоявала убежденията си. Какво ли е станало с нея?

Погледна я право в очите, видя тайнствените припламвания в тях, които му се сториха толкова чужди, колкото и държанието й. Ако не знаеше тези неща, щеше да повярва, че пред него стои съвсем друга жена.

Въздъхна дълбоко.

— Какво става с Берлин? — попита я, макар че вече се досещаше за отговора.

— Това е пътят на Маддракс — отвърна тя. — Ще трябва да върви сам. Аруула намери тук призванието си.

— Разбирам. — Кимна, чертите на лицето му се изопнаха.

Щеше да е доволен, ако знаеше, че наистина волята на Аруула е да остане на това място. Но той имаше смътното чувство, че Етера променя хората по ужасен начин, кара ги да вършат неща, които са съвсем нетипични за тях.

Но какво трябваше да направи Мат?

Засега не му оставаше нищо друго, освен да си тръгне. И да се опита да разкрие тайната, която обгръщаше това странно място. В религиозната си лудост поклонниците може и да не го забелязваха, но в този град имаше нещо много гнило…

— Сбогом! — каза хладно Мат и се обърна.

Аруула не отговори нищо, гледаше мълчаливо след него, докато той с мрачни мисли напускаше градината.

Мат пое към покритата галерия, искаше под сянката й да се върне обратно във фоайето, когато погледът му попадна върху една от картините.

Представляваше ловна сцена от XVII век. Бяха изобразени няколко лица: князе излизаха на лов. Един от персонажите веднага порази Мат — защото беше сигурен, че някога лично се е срещал с този човек!

Размисли и след секунда му стана ясно кой е мъжът, който беше лика-прилика с онзи от картината!

Маатин, монахът!

Но това беше невъзможно…

Още преди напълно да проумее какво е открил, обърна се и се върна обратно при Аруула. Трябваше да й покаже откритието си — още едно доказателство, че на това място нещо не е наред.

Аруула, която все още стоеше на откритото място, го видя да идва. Измери го с пронизващ поглед, който сякаш проникваше до мозъка на костите му.

— Не искаш ли да си вървиш? — изръмжа тя. — Е, добре даде ти се шанс…

И тогава цветът на очите й се промени, превърна се в наситено, лъскаво черно.

Мат се спря ужасен. Какво ли ставаше тук?

В следващия миг Аруула го нападна. Зъбеше се, ръмжеше като хищно животно и изведнъж в ръцете й се оказа кама с извито острие. С яростно съскане се нахвърли върху Маддракс с готово за удар оръжие. Черните й очи блестяха животински.

— Боже мой, какво…?

Мат се метна инстинктивно настрана, едва избягна смъртоносния удар на камата. Падна в ниската трева, претърколи се и отново беше на крака — нито секунда по-рано.

Аруула се изви светкавично, използва засилването си за повторна атака. Този път тънкото острие се стрелна направо към гърлото на Мат, който по рефлекс се отдръпна назад. Това му спаси живота. Десницата му се вдигна светкавично и стисна ръката с ножа на противничката. Но Аруула прояви свръхчовешки сили.

От гърлото й се изплъзна ужасяващо, нечовешко ръмжене. Сграбчи Мат, без много церемонии го вдигна, и го хвърли като ненужна играчка. Той чу как костите му изпращяха, когато се стовари на земята.

Зашеметен, отново се опита да се изправи на крака, но Аруула не му даде възможност да го направи. Нападна го още докато се беше свил на земята, хвърли се към него с голата кама. Мат се опита да избегне удара и усети пронизваща болка, когато острието прободе лявото му рамо.

Избълва някакво проклятие, светкавично сви лакът и немилостиво го стовари в челюстта на Аруула. Жената воин се препъна и Мат използва възможността, която му се предложи.

Бързо отскочи напред, елиминира защитата й и я преметна през рамо. Беше много по-тежка, отколкото очакваше. Сякаш носеше допълнителни оловни тежести. Мускулите на Матю се опънаха до скъсване, но все пак някак си успя да я прехвърли през себе си.

Аруула изкрещя яростно, когато размаха ръце във въздуха. Приземи се твърдо по корем и се стовари направо върху голото острие, което държеше в ръцете си.

Претърколи се с нечовешки писък и Мат видя ужасен дръжката на камата да стърчи от тялото й. Бликна кръв.

— О, не! — каза задъхвайки се той. Какво беше направил…?

Бързо отиде при нея, коленичи и видя как червената кръв, която обагряше туниката й, изведнъж се превърна в слуз, която хвърляше зеленикави отблясъци!

В следващия момент се осъществи отвратителна метаморфоза. Замръзналото лице на Аруула се напука като счупено стъкло и същевременно започна да се топи.

Продължи само едно мигновение и тогава Мат видя отвратителната муцуна на създание, което изглеждаше като получовек и полувлечуго.

И остатъкът от тялото на Аруула се промени — ръцете се покриха със смарагдовозелени рогови люспи, краката й се изкривиха в дълги лапи, които напомняха за гигантска игуана.

Мат ужасено се отдръпна и скочи. Загледа се втренчено в създанието, в чиито гърди, които единствено не бяха защитени от рогови люспи, стърчеше окървавената кама. Навсякъде по земята имаше зелена слуз, която под влиянието на слънчевите лъчи бързо се изпаряваше.

Мат почувства как вътрешно се сгърчи. Стомахът му се бунтуваше и за малко не повърна.

Коя ли беше тази отвратителна твар? Или, по точно казано, какво беше? Как успя да го накара да повярва, че пред него стои Аруула?

Вгледа се в безжизнените очи на влечугото, опита се да проумее какво се бе случило. Предпазливо се озърна, за да види дали някой не е наблюдавал борбата, но очевидно не е имало свидетели.

Мат бързо се наведе, рязко издърпа камата от мъртвото същество. Чу се отчетлив мляскащ шум, когато острието се отдели от трупа. По него беше полепнал зеленикав жизнен сок.

Избърса камата в тревата, опита се да размисли разумно. Имаше право — това място беше обгърнато в мрачна тайна. Трябваше да се опита да намери Аруула — истинската Аруула, а не някакво измамно подобие, с което го залъгваха.

Щеше да я открие, па дори и да се наложеше да опре ножа до гърлото на Маатин.

Маатин… Каква ли е неговата тайна? Мат си спомни картината, на която откри чертите на Маатин. Защо младият монах изглеждаше като персонаж от стара картина?

Не успя да продължи мисловната верига, защото в този миг чу думите.

Идваха до него на родния му език, заплетени и загадъчни. Звучаха странно дрезгаво и монотонно, сякаш идваха от някакъв прастар високоговорител, но Мат разбираше всяка отделна дума.

„I’ve paid my dues, time after time.

I’ve done my sentence, but committed no crime…“^[1]

Беше песен, която отдавна бе слушал за последен път, но помнеше много добре мелодията.

Не можеше да каже дали всъщност слуша музиката, или тя просто беше в главата му. Факт беше, че страхотно го омайваше — глас, който му говореше от една отдавна отминала епоха…

„… and bad mistakes, I’ve made a few

I’ve had my share of sand kicked in my face but

I’ve come through…“^[2]

Мат изпусна камата. Без да може да се противопостави на това, краката му сами се раздвижиха. Отначало крачка по крачка, после все по-бързо. Претича през градината, мина през фоайето, втурна се навън на улицата.

Изглежда, целият град беше на крак.

От всички къщи прииждаха поклонници и вярващи, обединяваха се в мощен човешки поток, който, примамван от странната музика, се стичаше надолу по широката улица.

Без да иска, Мат се присъедини към шествието на поклонниците, вслушваше се в прастарите звуци.

„We are the champions, my friends,

and we’ll keep on fightin’ ’til the end…“^[3]

Вярващите се събираха от всички страни, следваха зова на музиката. Лицата им имаха отнесен вид, погледите им бяха изцъклени. Изглеждаха като хипнотизирани.

И волята на Мат чезнеше след всяка следваща крачка. Нещо го примамваше с неустоима сила и той нямаше шанс да му се противопостави. Думите напираха в съзнанието му, споменът за един разговор, който проведе наскоро.

— Вудан призовава вярващите в своя храм — бе казал Маатин.

— И как ни призовава? — бе попитал Мат.

— Имай търпение, брате — бе отвърнал монахът с усмивка. Когато му дойде времето, ще узнаеш…

Сега моментът беше настъпил.

Вудан викаше вярващите при себе си с глас, който бе преживял столетия. Те се стичаха отвсякъде, устремени към мястото, което се намираше в центъра на Етера.

Към темпла вудан…

Пътят дотам беше дълъг и колкото повече вървяха, толкова повече вярващи се присъединяваха към шествието. Прехласнати слушаха звуците на мелодията, сами запяваха песента, непохватно изговаряха чуждите думи — като деца, които нямаха представа какво пеят.

„We are the champions,

no time for loosers, ’cause we are the champions…“^[4]

За тях това бяха магически формули, които им обещаваха близост до техния бог и които ги примамваха както ярката светлина привлича насекомите.

Наближиха хълма, на който се извисяваше храмът. Междувременно стана трудно дори и за Мат в лицето на гигантския овален градеж да вижда нещо друго, освен огромния дом на някакъв бог. Поклонниците вървяха с песнопения нагоре по пътя, който се виеше на огромни серпентини по хълма, нахлуваха през отворената врата на стадиона.

Мнозина от тях виждаха за пръв път вътрешността на храма, избухнаха в шумни ликувания и славеха всемогъществото на Вудан. Сядаха на пейките, пълнеха огромните трибуни на стадиона със стотици и с хиляди.

Мат беше всред тях, неспособен да мисли за нещо друго освен за това, че има намерение да влезе в царството на някакъв бог. Лишен от собствена воля, слезе надолу по трибуната, седна на едно място, започна да наблюдава безучастно как стадионът се изпълва с вярващи.

Не всички сектори бяха заети — храмът на Вудан побираше много повече хора. Но широка ивица от всички долни блокове бяха пълни с вярващи, чиито пъстри туники формираха море от багри.

От старите високоговорители на стадиона продължаваше да звучи кресливата музика, разнасяше се божественото послание, което поклонниците унесено слушаха.

И Матю Дракс седеше всред множеството, наблюдаваше всичко, без да изпитва каквото и да било вълнение.

Големият плац, който заемаше средата на стадиона, беше черен — от пепелта на изгорените клади. В центъра беше натрупана нова клада от дърва и вършини, от която стърчеше един-единствен стълб.

Неколцина монаси стояха около нея и се готвеха да сложат отгоре й още една кола дърва. Когато музиката секна, бяха свършили работата си и един от тях — беше Маатин — пристъпи напред и поднесе някакъв малък предмет към устата си.

— Братя! Сестри! — разнесе се гласът му от всички небесни посоки. През редиците на вярващите се понесе някакъв шепот на обърканост. Ново чудо на Вудан…!

Ако Мат беше все още на себе си, лесно щеше да разбере, че това са високоговорителите на стадиона. Но сетивата му бяха замъглени, неспособни да мислят логически.

— Приветствам ви с добре дошли в свещеното място, в храма на Вудан!

Вярващите ликуваха. Наелектризирваха се един друг с виковете си. Магията на масата отнемаше и последната им трохичка разум.

— Всички, които сте тук днес, сте истински вярващи, верни последователи на Вудан, които са заслужили да живеят на това райско място — продължи монахът. — Но има и други, които не са така убедени, които с любопитството и съмнението си заплашват спасението на душите на всички нас.

Масата зарева възмутено. Гневно стисна юмруци. И Мат почувства как у него се надига гняв и ярост. Извираше направо от душата му и не можеше да направи нищо против това…

— Затова наш свещен дълг като ревностни апостоли на Вудан е да смажем съмняващите се и неверниците! Ще унищожим телата им и ще предадем духа им на пречистващите пламъци, за да се яви очистен пред Вудан, нашия бог!

Отново акламации от всички сектори на стадиона.

— Вудан! Вудан! Вудан! — започнаха да скандират вярващите. И Мат се присъедини към хора, вдигна юмрук във въздуха.

— Вижте! — извика Маатин. — Така свършва онзи, който се съмнява във Вудан!

Обърна се и в края на арената се отвори врата. Излязоха неколцина монаси в кафяви раса, които водеха със себе си млада жена.

Тя носеше бялата одежда на каеща се, косата й се спускаше на дълги, объркани кичури. Кожата й беше бяла като тебешир. Кръв течеше от една рана на челото й — явен признак, че са я измъчвали и били.

— Долу неверниците! — изкрещя някой.

— Тя е еретичка!

— Заслужава смърт! — изръмжа друг.

Показваха недвусмислени жестове, крещяха вулгарни псувни. Всеки искаше да види как вещицата гори на кладата, как се разделя с безбожния си живот. Неудържима омраза гореше във всеки от тях — също и в Мат.

Макар че младата жена, която трябваше да бъде изгорена, му се струваше някак си позната и макар да беше сигурен, че някъде я е виждал, и той чувстваше отвращението у себе си, омразата към неверниците и онова, което тази жена олицетворяваше.

— Смърт на еретичката! Смърт на еретичката! Смърт на еретичката…!

Аруула гледаше уплашено, несигурно. Ужасена се озърташе, виждаше хилядите разкривени от омраза лица, които се бяха вторачили в нея откъм трибуните.

— Смърт на еретичката…! — чуваше тя да се крещи от всички страни. Хората бяха като полудели, ужасно беше да ги гледаш как беснеят. Макар че нищо не беше в състояние да уплаши така лесно Аруула, тълпата й внушаваше страх — много повече от мнимите монаси, зад чиято човешка фасада се криеше същински ужас…

Сведе поглед, взря се надолу в пепелта, в която газеше с боси крака. Останките от предишни клади. Десетки, стотици. Тук-там всред овъгленото дърво различаваше бледи кости. Човешки кости.

Изтръпна.

Тогава малката група стигна до новата клада. Маатин съществото, което се представяше в маската на човека Маатин — пристъпи към нея с ледена усмивка на безупречното си лице. Дали това не беше само една илюзия, или за кратък миг очите му наистина станаха черни, когато каза:

— Приготви се да умреш, безбожнице!

Крайчецът на устните на Аруула се присви надолу. Събра всичкия си кураж… и слюнката си — и я изплю право в лицето на мнимия монах.

Навсякъде по трибуните се чуха силни викове на възмущение. Крясъците на множеството се усилваха, още по-шумно искаха смъртта на Аруула.

— Ето, виждате ли? — измуча жаловито гласът на Маатин по всички високоговорители. — Тя е еретичка, вещица! В съюз е с Оргуудоо, врагът на Вудан!

— Вещица! Вещица! Вещица! — ехтеше от трибуните, изпълнени с омраза и жажда за кръв.

Двама монаси излязоха напред, сграбчиха дрехата на Аруула и я смъкнаха от тялото й, така че на нея остана единствено една съвсем малка препаска. Тълпата закрещя похотливо.

— Убийте грешницата! Изгорете вещицата…!

Аруула впери поглед нагоре към трибуните, видя святкащите очи, широко зейналите уста, които настояваха за смъртта й — и страхът й премина в неподправен гняв.

— Идиоти! — извика тя. — Мамят ви, не виждате ли? Всичко, което ви казват, е лъжа…!

Тя прекъсна, когато забеляза, че гласът й се губи всред общите крясъци.

Маатин даде знак на хората си. Двама от тях пристъпиха, сграбчиха Аруула и я завлякоха на кладата, завързаха я за стълба.

— Не чувате ли? — извика тя толкова силно, че гласът й премина във фалцет. — Всичко е само една измама! Чуйте ме! Това не е Етера, ами място на Злото…

Тълпата изобщо не я слушаше. Въпреки това Маатин отново взе микрофона.

— Виждате ли? — попита той, сочейки с едната си ръка полуголата жена. — Виждате ли я как крещи? Тя е обладана от Оргуудоо. Дори и сега иска да ви поквари!

— Долу! Убийте вещицата…!

— Нее! — изкрещя отчаяно Аруула, когато монасите запалиха факлите си и пристъпиха напред. — Чуйте ме, по дяволите! Помогнете ми…!

Беше безсмислено. Никой не я чуваше. Никой не искаше да я чуе. Въздухът беше изпълнен с бушуващ рев. Блъсна я безгранична омраза.

Почувства как я обзема пълна паника, която тя се опитваше с всички сили да сдържа. Поне, казваше си, тези изроди няма да имат удоволствието да ме видят как се моля да пощадят живота ми или как крещя в агония. Щеше да мълчи докрай и да се покаже достойна за народа и произхода си — дори и в смъртта…

Кладата беше запалена. Праханът веднага разпали огъня. Лумна горещина и лютив дим.

Аруула затвори очи. Съвсем спокойно се концентрира вътрешно. Крясъците на тълпата останаха зад нея, също и пърлещият пек на пламъците, които стръвно я облизваха.

Тогава изведнъж нещо трепна в съзнанието й.

Проблясък на надежда.

Стана, както когато всред голямо множество човек изведнъж съгледа познато лице.

Аруула насочи мислите си навън, подслуша изпълнената с омраза тълпа и изведнъж — беше напълно сигурна.

„Маддракс!“ — Той беше някъде оттатък, всред бушуващата, жадна за кръв човешка маса!

„Маддракс! Помогни ми!“

В главата на Маддракс прозвуча някакъв глас. Глас на млада жена. Сам… изгубен… И толкова тих, че почти не го долови и веднага забрави за него.

— Смърт на вещицата! Смърт на вещицата! — крещеше и той в хор с другите и наблюдаваше омаян как жълто-червените пламъци на кладата ставаха все по-големи и все повече се приближаваха до еретичката. След няколко секунди съсипаното й тяло щеше да стане плячка на пламъците…

„Маддракс! Знам, че си там! Моля те, помогни ми…!“

— Смърт на вещицата! Смърт на вещицата!

„Какво става с теб? И ти ли си станал като другите? Вече не знаеш ли коя съм…?“

— Вещицата трябва да умре!

Пламъците и пушекът се издигаха все повече, почти обгърнаха младата жена. Всеки миг бялата й като алабастър кожа щеше да почернее, огънят щеше да погълне плътта й…

— Смърт! Смърт! Смърт! — ревеше Мат. От устните му капеха лиги.

„По дяволите, Маддракс! ПОМОГНИ МИ! ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБ!“

Този нов вик за помощ беше толкова силен, така категоричен, панически и изпълнен с отчаяние, че проникна като снаряд през упойващия вал, който беше обгърнал съзнанието на Мат.

— Какво…?

Мат се стресна, имаше чувството, че се събужда от лош кошмар. Последното нещо, за което конкретно си спомняше, беше мъртвото влечуго, което лежеше пред него, обляно от проблясваща зеленикава кръв…

Огледа се объркано. Намираше се в стария олимпийски стадион, в храма на Вудан, всред буйстващи хора, които ревяха нещо с фанатичен блясък в очите.

— Смърт на вещицата! Смърт на вещицата!

Погледът на Мат попадна върху арената на стадиона — и той усети как го полазват студени тръпки.

Аруула!

Беше завързана за кладата, щеше да бъде изгорена! Пламъците вече я обхващаха, горещината им беше на път да я лиши от съзнание…

„Маддракс… моля…“

Отново чу в главата си нейния глас, сега вече неясен и слаб — и той пристъпи към действие.

Матю Дракс скочи, заслиза с огромни крачки през редиците седалки, направо към арената. Вярващите, които крещяха изпълнени с омраза тиради и които гневно стискаха юмруци, в своя бяс не му обръщаха внимание. А виковете и проклятията на онези, чиито рамене използваше, за да стигне долу, се губеха всред общия шум.

Вече се добра до оградата на арената, прехвърли се през нея. Приземи се меко върху тъмната пепел, откъдето му се хилеше един блед череп.

Мат изтръпна. Игралното поле от неговото време беше превърнато в нива на смъртта…

Аруула не можеше да попречи на сълзите си да потекат. Но упорито мълчеше, стискаше устни. Не биваше да пропуснат нито един жалостен звук.

Пламъците вече я бяха обградили, от всички страни се извиваха към нея огнени езици. Кожата й почерня от сажди, лютивият пушек спираше дъха й. Жената воин водеше последната си битка, искаше да остане храбра до сетния си миг.

Тогава изведнъж го видя.

Маддракс.

Появи се неочаквано, подобно на елнак от войнството на Вудан, за да й помогне.

— Маддракс! — извика високо Аруула.

Маатин, който стоеше пред кладата и изпълнен със задоволство гледаше втренчено пламъците, се обърна. Съгледа спътника на Аруула и избълва страшно проклятие.

— Хей, вие! — извика на хората си. — Дръжте го! Хванете го…!

Мат се носеше устремно към горящата клада. В гърдите му сърцето му биеше до пръсване. Дано не е закъснял…

Монасите, които се бяха събрали около мястото на жертвоприношението, се стъписаха. Мат позна Маатин, който го беше излъгал и преднамерено примамил в капан, и се закле, че ще го накара да си плати.

Останалите монаси, които бяха заобиколили огъня с диво ръмжене бързо се насочиха към Мат. В ръцете им изведнъж се оказаха лъскави ками — очевидно законът за оръжията не се отнасяше за тях самите…

— По дяволите! — изруга Мат. Тогава първият монах стигна до него.

Мат беше обучаван на близък бой — това му спаси живота. Наведе се, избягна атаката на съществото от ордена и го преметна през себе си.

Другите двама забулени го нападнаха едновременно. Мат светкавично избягна ръката с ножа на единия и я сграбчи, докато десният му крак се изстреля нагоре, описа тесен кръг и с всичка сила се стовари върху долната челюст на другия нападател.

Бликна зелена кръв. Монахът се строполи с приглушен вик и подобно на фалшивата Аруула се превърна в едно от онези отвратителни влечуги. С потрепване остана да лежи на земята.

Другият монах нададе яростен рев, измъкна се от хватката на Мат, за да го нападне отново. Мат беше предвидил това. Острата кама на нападателя пропусна целта си и юмрукът на бившия пилот излетя, краката на монаха се подкосиха.

Мъжът се преви и докато падаше, Мат му отне камата. Друг нападател идваше към него, размахваше лъскавото си оръжие.

Мат хвана камата в лявата си ръка и имитира атака, с намерение в последния миг да прехвърли оръжието си в другата. Противникът му остана незащитен — и камата на Мат се заби с унищожителна сила в гърлото му.

Отново бликна фонтан от зелена кръв и още преди убитият да се стовари на земята, се превърна в отвратително влечуго.

Тълпата по трибуните закрещя, когато видя какво стана с монасите. Настана объркване, паника.

Мат стигна най-сетне до кладата. Нямаше никакво време за губене. Безстрашно се засили и се приземи направо сред пламъците. За миг го обгърна унищожителна горещина, после премина огнената стена.

— Маддракс — прошепна немощно Аруула. Кожата й вече се беше зачервила обезпокоително, но в изцапаното със сажди лице се четеше неизказано облекчение.

Мат не загуби нито секунда. С един удар на камата разряза връзките й. Бързо метна Аруула на рамо и отново скочи през морето от ярки пламъци, за да се приземи в черната пепел на арената. Под тежестта на жената приклекна и се претърколи.

— Умри, невернико!

Мат още лежеше на земята, когато видя как някаква тъмна сянка се понесе към него — Маатин. Камата на мнимия монах лъсна на слънцето, преди да се стовари със страхотна сила.

Очите на пилота се разшириха. Светкавично се претърколи настрани. Камата се заби с пращене в земята, на педя от главата на Мат. Маатин неволно изръмжа.

Още преди въображаемият монах да успее да извади острието отново от земята, Мат го прониза. Улучи гърдите на Маатин. Онзи се отдръпна с болезнен вик, притисна с ръка раната, от която капеше зелена кръв.

Матю скочи на крака, стисна по-здраво дръжката на камата си. Въпреки изтощението си Аруула изтича до обезглавената твар, взе оръжието й и се притече на помощ на спътника си.

Демонична усмивка пробяга по лицето на монаха — и в следващия момент в него настъпи отвратителна метаморфоза.

Човешките му черти изчезнаха, отстъпиха място на онези на влечугото, чиято глава беше покрита с мятащи зелени отблясъци рогови люспи, от които капеше жълта течност. И тялото му се промени, превърна се в туловище на вървящ изправен, но тънък като змия алигатор.

„А сега — прозвуча в съзнанието на Мат и Аруула — и двамата ще умрете.“

— Почакай, проклет урод — изръмжа Матю.

Влечугото нападаше. Движеше се светкавично бързо, сякаш се рееше над земята. Аруула нададе див боен вик и се приведе, когато подобната на камшик опашка се стрелна към нея.

Мат имитира атака, тогава скочи, описа елегантно кълбо и обезвреди защитата на създанието. Камата му се стрелна напред и разпори надлъжно незащитения корем на влечугото.

Викът, който прокънтя в главата на Мат, беше ужасен. Буен поток от зелен жизнен сок се изля върху покритата с пепел земя на арената. Създанието се препъна, притискайки раната с острите си лапи. Мат и Аруула скочиха едновременно, сграбчиха голямото колкото човек влечуго и го метнаха в бушуващите пламъци.

Ярко огнено кълбо се издигна към небето. Създанието изпищя пронизително. Успя да се освободи от пламъците! Горящо като факел, направи още няколко крачки — после се строполи и умря от ужасната смърт, която беше подготвило за Аруула.

Вярващите по трибуните, които наблюдаваха всичко, изпаднаха в паника. Душите им така се разбунтуваха, че чуждата воля, която ги контролираше, изгуби властта си над тях. Оглеждаха се объркани като че ли се събуждат от сън.

По трибуните настана смут, когато хората видяха труповете на влечугите. Освободен от веригите си, духът им задаваше въпроси, искаше отговори, подозираше, че всички са били измамени.

Мат и Аруула видяха достатъчно. Всичко, което искаха, беше колкото е възможно no-скоро да напуснат това място на ужаса. Но когато се обърнаха към най-близкия изход на арената, насреща им се зададе команда въоръжени монаси, които заплашително размахваха ками.

— По дяволите — изруга Мат. Стресна се, потърси с поглед някакъв друг път за излизане от стадиона.

— Натам!

По надлъжната страна на някогашното игрално поле имаше врата, вход към подземните катакомби на стадиона, където едно време са се намирали съблекалните на състезателите.

Мат и Аруула си плюха на петите, бягаха колкото краката им държат. Побеснелите от ярост монаси ги следваха. Насред своя бяг се разделиха с човешките си фигури, превърнаха се в онези гадни смарагдовозелени твари, които можеха да се носят над земята с шеметна бързина. М ги настигаха.

— По-бързо — извика Мат на Аруула, поглеждайки непрекъснато назад.

— Не… мога…

Задъхваше се. Под всичките сажди и кръв лицето й беше побеляло като тебешир. Тежестите на преживяното й дойдоха прекалено много.

Мат метна на бърза ръка спътницата си на рамо и продължи да бяга колкото му държат силите, а зад себе си вече чуваше тропота от краката на влечугите, които се носеха над покритата с пепел земя.

Още трийсет метра го деляха от спасителната врата. Още двайсет и пет…

„Спри! — чу той гласа в главата си. — Спри! Нищо няма да ти направим…“

Можеха да четат мислите му! Можеха да се намесват в съзнанието му и да му заповядват!

Но само, ако той им позволеше…

— Можете да ми… — изръмжа Мат и блокира мислите си, като се концентрира в първото нещо, което му хрумна. Не можеше да каже защо беше тъкмо онази стара песен на „Куин“, но текстът и мелодията се появиха неочаквано в съзнанието му…

„We are the champions, we are the champions…

no time for loosers, ’cause we are the champions…

of the world…“^[5]

В този момент стигна до вратата. Бързо смъкна Аруула от гърба си, шмугнаха се бързо вътре и веднага се заеха да затварят двете стоманени крила.

Ордата влечуги напираше към тях. Тварите изсъскаха гневно, когато разбраха, че ще закъснеят. Една от тях изскочи напред и се засили към вратата — за части от секундата, преди Мат да я затвори.

Покрита с рогови люспи ръка влетя през пролуката и се опита да ги достигне. Аруула изпищя и едва успя да избегне смъртоносния удар. В следващия миг Мат се хвърли с цялата си тежест срещу вратата. Заключалката щракна с приглушен грохот — и отдели лапата на влечугото от собственика й.

Отвън се разнесе остър писък. Откъснатата ръка падна на земята и остана да лежи в локва зелена слуз.

Мат бързо постави резето, а Аруула вдигна отделената от тялото ръка и я разгледа с погнуса.

— Що за същества са това? — попита тя.

— Не знам — отвърна Мат. — Знам само, че искат да ни убият и че трябва да видим как да се измъкнем по най-бързия начин.

Аруула пусна лапата да падне, навлезе малко в изпълнения със зелена флуоресцентна светлина коридор.

— Била съм вече тук — каза тя тихо.

Системата от коридори беше безкрайно дълга. Гъста зелена слуз капеше от тавана и стените, излъчваше зеленото сияние, което осветяваше подземния лабиринт.

С пестеливи думи Аруула описа на Мат всичко, което се беше случило. Разказа му и за първоначалните си видения, за нощното си откритие и за това, че зад монасите от Етера се крие някаква ужасяваща тайна.

— Нито един от монасите не е човек като нас — каза. В действителност това са онези страшни твари. Имат дарбата да проникват в главите ни и да ни накарат да вярваме, че изглеждат като хора.

— Знам — отвърна Мат. — Телепати са — също като теб.

— Може би това е и причината да видя онези неща — предположи варварката.

— Вероятно — потвърди Мат. — И сигурно затова искаха да те изгорят. Опасна си за тях. Виждащ неща зад нещата…

Аруула удостои Мат с поглед, който представляваше смесица от гняв, тъга и разочарование.

Разбираше я добре. За нея беше още по-зле, отколкото за него да открие ужасяващата истина зад красивата фасада на Етера. Беше си въобразила, че е в рая, крайната цел на нейните желания и мечти, а сега беше принудена да разбере, че е било само лъжа и измама.

— Но защо е всичко това? — попита тя. — Защо…

Тя се прекъсна, спря внезапно, за да подслуша. Особените й сетива, изглежда, почувстваха нещо.

— Какво има? — попита тихо Мат.

— Шшшт — прошепна тя. — Долавям, че …

Не успя да продължи, защото в този момент тънката ципа на слузта, която покриваше стените, се разкъса и едно от страховитите влечуги изскочи оттам като от спукан околоплоден мехур.

Ужасени, Мат и Аруула отстъпиха назад, инстинктивно вдигнаха камите си, за да се противопоставят на нападението на съществото. С противно фучене главата на влечугото се стрелна като змия напред и изпръска жълта отрова. С голяма мъка успяха да избегнат несъмнено разяждащата струя.

— Призовава събратята си — извика високо Аруула. — Чувам го.

— По дяволите — изръмжа Мат. Последното нещо, което им беше притрябвало сега, беше орда кръвожадни влечуги. Трябваше да накара съществото да замлъкне, веднага…

— Бягай, Аруула! — изрева на спътницата си, блокирайки с всички сили мислите си, за да не може съществото да ги долови.

Аруула не зададе никакви излишни въпроси. Избягна още една яростна атака на влечугото, после се отдръпна назад, затича се надолу по коридора. Мат направи същото. Влечугото нададе пронизителен писък. После се спусна да ги преследва.

Мат се обърна рязко и неочаквано за влечугото, вдигна камата си, готова за мятане. Прицели се бързо, после острието проряза въздуха срещу мелеза от алигатор и гигантска змия и се заби точно между неподвижните очи на влечугото.

Злите пламъчета в тях рязко угаснаха. Потече вадичка зелена кръв. Съществото се строполи със задъхване. Беше мъртво още преди да рухне на земята.

Мат бързо издърпа оръжието си. Можеше само да се надява, че навреме е прекъснал мисловната връзка на гадината със събратята му. В противен случай едва ли имаха някакъв шанс да избягат някога от страшния лабиринт.

Оглеждайки се предпазливо, продължиха пътя си. Колкото повече се отдалечаваха от съществото, толкова повече ускоряваха крачки, накрая направо тичаха през коридорите, отчаяно търсейки път за навън.

— Открили са трупа — констатира изведнъж Аруула и спря. Чувствам гнева им, болката им. И… — Младата жена млъкна, пребледня като платно.

— Какво има? — попита Мат.

— Не знам точно. Тук има и нещо друго. Глас… Казва… В името на Вудан!

— Какво? — запита нетърпеливо Мат.

— Чувстват присъствието ми, Маддракс! Знаят къде сме! Идват, за да ни хванат!

— Глупости — възрази Мат, — въобразяваш си.

— Знам го. Нямаме шанс да се изплъзнем. Има един глас, който е по-силен от всички други. Той командва съзнанието им и усеща присъствието ми. Тъкмо им казва къде сме… — Тя изтръпна от ужас и отправи към Мат настоятелен поглед. Трябва да ме оставиш — упорстваше тя. — Само те излагам на опасност. Ти трябва да се спасиш!

— И дума да не става. — Матю Дракс поклати непреклонно глава. — Или ще излезем и двамата оттук, или нито един от нас. Не можеш да изоставиш фланговия си в беда.

— Какво? — Младата жена смръщи почернялото си от сажди чело.

— Такъв е изразът. — Мат се наведе напред, целуна я леко по челото. — Означава, че ще останем заедно, независимо какво ще се случи.

— Но ние нямаме никакъв шанс. Аруула няма шанс. Мат трябва да върви сам.

Мат спря. И на сън не беше си помислял просто ей така да изостави спътницата си. Но естествено му беше ясно, че Аруула е права. Ако скоро не им хрумнеше някаква идея, с тях кажи-речи беше свършено…

Вече му се струваше, че чува бързите стъпки на безброй крака на влечуги, пронизителното фучене, което издаваха — и внезапно му дойде една идея. Твърде отчаяна, ала все пак идея…

— Този глас — обърна се към Аруула. — Гласът, който е по-силен от всички останали, можеш ли да ми кажеш откъде идва?

— Идва дълбоко изпод храма — отвърна младата жена. И… е зъл.

— Можеш ли да ме отведеш до него?

— Какво си решил?

— Сама каза, че именно този глас командва другите същества. Ако успеем да го накараме да замлъкне…

— Не! — Аруула решително поклати глава. — Трябва да бягаш. Сега, веднага!

— Нямаме време за дискусии — отвърна кратко Мат. — Заведи ме при него — или след няколко минути и двамата ще умрем.

Варварката го измери с поглед, който съдържаше смесица от неразбиране и възхита. После му махна с ръка, като забърза надолу по мрачния коридор.

— Следвай ме…

Слязоха надолу през някаква дупка с диаметър около два метра, която зееше непосредствено на пода на един от коридорите.

Мрачните, кръгли тунели, които се врязваха в скалата и почвата, водеха дълбоко под стадиона. Беше очевидно, че са изкуствени, но Мат можеше единствено да предполага с какви средства влечугите са успели да построят това огромно съоръжение. Може би с помощта на геягудоо? Макар че изглеждаше невъзможно някакво същество да влезе в съюз с огромните земни червеи, които според легендата се намирали под персоналното ръководство на Оргуудоо.

Коридорите се разклоняваха на безброй места, образуваха необятна система от галерии и камери, но Аруула уверено следваше пътя си, изглеждаше, че знае точно накъде трябва да завият.

Преследвачите им вече не се чуваха — очевидно се бяха отдалечили от тях. Мат и Аруула навлизаха все повече в системата подземни пещери, напрегнати от онова, което щяха да открият там. Помъчиха се да екранират мислите си, за да не привлекат неволно към себе си вниманието на съществата.

От време на време се натъкваха на следи от зелена слуз, която лепнеше по стените на галериите и излъчваше матово сияние. Тогава изведнъж коридорът пред тях се разшири в просторна пещера, от чийто таван върху дебели един пръст слузести нишки висяха безброй яйцевидни образувания с диаметър около две лакти.

— В името на Вудан! — изплъзна се от устата на Аруула, докато гледаше скептично нагоре към яйцата. Ципата им беше странно жилава, с бежова окраска. Някои от тях бяха почти прозрачни и на Аруула й се стори, че вижда как вътре нещо се движи.

— Яйца на влечуги — рече Мат, като в същото време присви гнусливо устни. — Котилото на тези твари.

Аруула се озърна и изтръпна.

— Това място е лошо — констатира тя. — Да се махаме оттук…

Мат нямаше основания да й противоречи. Тъкмо понечиха да напуснат пещерата, когато непосредствено пред тях ципата на един от пашкулите се пукна. От него рукна порой зелена течност и нещо голямо, зелено цопна на земята.

Мат и Аруула се отдръпнаха ужасени и със затаен дъх наблюдаваха как покритото с люспи, току-що излюпило се от яйцето зелено кълбо се изправи пред очите им в целия си ръст.

Беше едно от създанията, но не напълно развито. Докато дясната му ръка имаше характерните черти на крайник на влечуго, лявата му все още си беше човешка, на която потрепваха пет пръста. Също и краката на създанието бяха странна смесица от човешки и влечугоподобни компоненти.

Най-ужасяващото беше да се погледне в лицето на създанието, което някога е било лице на човек. Устата беше изострена и издадена напред, езикът в нея беше тънък и безкрайно дълъг, а в крайчеца на очите зениците започваха да отстъпват място на някаква чернота. Чертите на мъжа, който беше на път да се превърне в алигатор-змия, все още ясно личаха.

— Лакан! — изплъзна се от устата на ужасения Мат. Нямаше съмнение, пред него стоеше предводителят на групата поклонници, с които стигнаха до Етера.

Мат въздъхна тежко, когато проумя какво се е случило.

Такова било значи „посвещението“, за което говореше Маатин. Съществата бяха домъкнали тук Лакан, бяха го увили в пашкул, за да го превърнат в себеподобен.

Ужасно обезобразеният мъж тръгна непохватно към тях, протегна деформираните си ръце. Мат и Аруула вдигнаха оръжията си, за да се защитят, но съществото, което някога беше Лакан, не искаше да ги убие.

— Моля — прошепна със съскащ, нечовешки глас, — моля убийте ме…

Бившият пилот и варварката се поколебаха, бяха като парализирани от ужас.

— Моля… Чудовището в мен… расте… Аз не мога… да го спра…

Аруула изпълни молбата на Лакан. Както на арената на Колизея бе изпълнила желанието и на Ървин Честър.

Решила се набързо, варварката пристъпи и заби острието на камата си там, където предполагаше, че се намира сърцето на създанието. Лакан въздъхна облекчено, когато от гърдите му потече смесена червена и зелена кръв. Строполи се със стон и издъхна.

Стъписани, Мат и Аруула гледаха втренчено трупа, докато изведнъж осъзнаха ужасната истина за Етера: Съществата влечуги, които владееха града, някога са били човеци…

Гласът, който се разнесе из коридорите като безмълвен вик на ужас, стигна едновременно до всички негови слуги.

„Това не биваше никога да се случва! Натрапниците нахълтаха в центъра! Откриха котилото! Знаят тайната ни!“

Новината предизвика паника. Съществата влечуги, които търсеха двамата човеци в горните етажи на лабиринта, изпаднаха в нескривана уплаха. Засъскаха пронизително и безразборно, а мислите, които си изпращаха едно на друго, за да комуникират, бяха диви и объркани. Натрапници в центъра това никога не беше се случвало. Трябваше да ги намерят и унищожат…

„Глупаци! Те са вече тук, не са далеч! Трябва да ми помогнете! Незабавно!“

Без да им е дадена категорична команда, съществата се втурнаха надолу по тъмния коридор срещу дупката, която откриваше пътя към центъра.

Тълпяха се на групи и прекосяваха коридорите, за да открият двамата натрапници. Едва след като ги убиеха, Учителят щеше да е доволен — а да задоволяват желанията му, беше единственият смисъл на живота им…

Сиянието в коридора стана по-интензивно, защото пластът слуз, който покриваше стените на галерията, ставаше по-плътен. Накрая Мат и Аруула газеха до глезени в отвратителната субстанция, която излъчваше странен хлад — студ, който можеше не толкова да се почувства, колкото да се предугади…

Коридорът постепенно се разширяваше, уголемяваше се в просторна пещера. Следваха безбройните криволици на сводестия тунел — и застанаха непосредствено пред него.

Галерията свършваше. Бяха стигнали до сърцевината на системата. Тук се натъкнаха на източника на гласа, за когото говореше Аруула — Господарят и Учителят на съществата влечуги.

— О, не! — изплъзна се от устата на Мат, когато съзря тайнствения господар на Етера.

Беше змия. Или поне нещо, което изглеждаше като гигантски питон, който е глътнал цяла вакуда. Беше дълъг около десет метра и най-малко три метра широк. Люспестото му тяло се заобляше в няколко издатини, които се преплъзваха под бронята, сякаш водеха свой собствен живот. Ала това не бяха мутирали говеда, с които змията се хранеше. Многобройните кости, които бяха пръснати навсякъде по пода, свидетелстваха прекалено ясно за произхода си — бяха останки от хора!

Странното създание лежеше в огромна яма, пълна със зелена слуз, която то, изглежда, отделяше от скрити жлези. Под кръгъл отвор в тавана висеше огромен съд, с който очевидно слузта можеше да се черпи и с помощта на противотежест да се изкарва на повърхността.

Това било значи Етера, земният рай! И тук, както някога в Едемската градина, живееше змия, която носи гибел на хората…

Мат беше принуден да преглътне с мъка. Хубавото беше, че поради телесната си пълнота чудовището беше почти неподвижно. Мат поне се надяваше да е така…

— Аз мога да чувам какво мисли — прошепна Аруула до него. — Този град, раят… всичко е само една илюзия. Нищо не е истинско.

— Но… как е възможно? — попита Мат, загубил ума и дума. Как това… същество може да мами толкова много хора?

— Причината е в слузта — отвърна Аруула. — Онова зелено нещо, което отделя от себе си. Колкото повече приемаме от нея, толкова по-безволеви ставаме, толкова по-възприемчиви сме за внушенията му.

— Но, ние не сме яли нищо от нея — отвърна Мат изтръпвайки.

— Напротив. При всяко хранене, с всяка глътка вода. Всичко онова, което вярвахме, че сме яли, в действителност е било само това нещо…

— По дяволите. — Мат имаше чувството, че стомахът му се преобръща. — И какви са тези влечуги?

— Някога са били човеци, които като мен и Лакан са имали дарбата да подслушват. Съществото ги използва, за да привлича хора в Етера. Представя се за Вудан и уж им показва пътя за рая. Щом като се озоват тук, ги отделят и правят от тях предани слуги. С тяхна помощ съществото контролира целия град!

— А останалите? Другите хора, които не са телепати…, не са подслушвани!

Аруула погледна тъжно Мат.

— Те са храната му — констатира тя делово.

Мат хвърли поглед към гигантската змия и изтръпна. Гадината си беше изградила перфектен капан. Жертвите й не само не подозираха какво ги очаква, но и отиваха към смъртта си е усмивка!

— Откъде идва това същество? — попита Мат, без да се обръща към Аруула. — Можеш ли да разбереш произхода му?

Гласът на Аруула леко потрепера, когато отговори.

— Опитвам се да проникна по-дълбоко в спомените му… Не е лесно… — Тя тихо простена. — Като при диво животно е — и все пак различно. Ах…

Мат се обърна към нея. Аруула беше седнала със скръстени крака на пода, с глава между бедрата. Така можеше да подслушва най-добре.

— Виждам … раждане и смърт — каза тя. — Много поколения — безкрайно много. Една част от знанията са загубени. Споменът… е само фрагментарен.

Отново нададе стон. Мат пристъпи до Аруула. Опитваше се да я възпре да навлиза по-надълбоко. Ами ако пострада от това?

Вече протягаше ръка към рамото й, когато варварката вдигна рязко глава. Беше вперила поглед в празното пространство.

— Виждам произхода му! — прошепна тя. — Свещеното… яйце. Свети зелено. Излъчва сила, страшна сила. Това е първата съзнателна мисъл. Но… не е яйце. Черупката му е гладка и твърда. Ръбеста. Кристал…! Да, зелен, светещ кристал!

Матю го побиха студени тръпки по гърба. Някакъв кристал бил причината за тази развивала се поколения наред мутация? Светещ зелено кристал?

Зеленото сияние — естествено! Не го виждаше за пръв път! Още преди няколко седмици се натъкна на точно такова сияние в лековития извор, който народът нарка пазеше във високите области на Алпите. Тогава предположи, че в него има фосфоресциращи организми. Ами ако още тогава…

Не успя да довърши мисълта си. Защото в този миг Аруула нададе пронизителен писък. Тръпка премина по тялото на младата жена. Чертите на лицето й се изкривиха от болка и тя притисна слепоочията си.

— Аруула! Какво става с тебе?

— Съществото… иска… да проникне в главата ми…

Мат се обърна. Видя как в черните като нощта очи на гигантската змия изведнъж припламна странно сияние. Аруула се извиваше от болка. Лицето й се беше превърнало в някаква муцуна. Мъките, които изпитваше, изглежда, бяха безкрайни.

У Мат се надигна неудържима ярост. И гняв срещу самия себе си. Именно той стана причината Аруула да попадне в това положение! Ако не я беше накарал да проникне дълбоко в спомените на змията…

— Остави я на мира! — обърна се той рязко към съществото и стисна още по-здраво дръжката на камата си. — Остави я на мира, проклета гадино, или ще те изкормя…!

— Няма да го направиш! — някакъв глас прониза внезапно въздуха.

Беше Аруула!

Мат отново се обърна. Пред него стоеше спътницата му и той ужасен видя, че очите й бяха обагрени в черно. Чудовищната змия беше обладала духа й…!

Едва в следващия миг Мат съзря шанса, който се криеше в това: Можеше да разговаря със създанието! Нима то съвсем съзнателно избра този път, за да се изясни с него? Тогава без съмнение е по-интелигентно, отколкото беше предполагал!

— Кой… си ти? — запита Мат.

— Аз съм Господарят на Етера и Учителят на всички, които живеят тук — отговори Аруула. Гласът й звучеше абсолютно безстрастно.

— Не си никакъв учител, а тиранин! — възрази гневно Мат. Държиш в плен хора против волята им и от тях правиш тези… неща.

— Те са мои деца, мои рожби. Принадлежат ми.

— Никое живо същество не може да принадлежи на някое друго — контрира го Мат. — Заробваш духа им, за да се храниш с тях!

Създанието, което му говореше посредством Аруула, прекъсна за момент. Объркването, което то чувстваше, беше така интензивно, че дори и Мат го усети.

— Защо си така враждебен? Нима вие, човеците, нямате в Етера всичко, от което имате нужда? Всичко, за което сте копнели?

— Може и така да е — отвърна Матю, — но това е само една илюзия. Напротив, това — и посочи човешкия череп, който лежеше пред него на земята — е действителността. Тъжният край.

— Каква измама има в това? Давам ви онова, от което вие имате нужда, а вие ми давате онова, от което аз имам нужда — отвърна чудовището и накара Аруула да се усмихне. — Зависими сме едни от други.

— Заблуда. — Мат поклати глава. — Ако вярваш на това, нищо не си разбрал за човешката природа. Истина е, че всички ние копнеем за място, където царят щастие и мир, ала още по-силен е стремежът ни да откриваме и да доказваме себе си. Не можем да търпим дълго бездействието. И повече от всичко имаме нужда от свободата си.

— Свобода… — Съществото, което говореше с помощта на Аруула, поклати глава. — Свободата също е една илюзия.

— В този град — да! — Мат кимна. — Но извън него има цял един свят, който трябва да се насели. Остави на твоите „деца“ избора и те ще предпочетат истинския живот пред златния ти кафез!

— Тази идея за свободата е опасна! — каза съществото с устата на Аруула след миг размисъл. — Не мога да позволя децата ми да се заразят от нея. Затова трябва да те убия.

С това Аруула вдигна заплашително камата си, направи крачка към Мат. Движенията й изглеждаха тромави и странно непохватни — нещо като на марионетка.

— Проклето изчадие адово! — Изпълнен с възмущение, Мат разбра намерението на чудовището. Гадината искаше от него да се бие с Аруула! И естествено, разчиташе на обстоятелството, че той няма да има сърце да я нарани, докато окованият дух на спътницата му не би имал подобни скрупули.

Нямаше съмнение: Господарят на Етера беше интелигентен, но следваше животински инстинкти. Липсваше му — в истинския смисъл на думата — искрица човечност.

— Умри! — изсъска Аруула, изпълнена с омраза, и скочи срещу него. Тромавостта й осигури достатъчно време за реакция на Мат. Светкавично вдигна дясната си ръка и блокира удара.

— Не сега! — изръмжа той.

Отблъсна Аруула от себе си, така че тя залитна и падна по гръб. В този момент за него щеше да е играчка да метне камата срещу нея, но не мислеше да го прави. Защото така съществото щеше да спечели.

От гърлото на Аруула се отприщи сатанински смях, когато отново се изправи на крака.

— Е — осведоми се тя, — какво ще решиш, Маддракс? Нямаш никакъв шанс каквото и да правиш!

Мат си пое дълбоко въздух.

— Пак сбърка — отговори той с твърд глас. — Все още не си разбрал. Хората винаги имат избор, ако им се даде свободата да го направят. Също и свободата да познаят истинския противник…

С тези думи се обърна светкавично, вдигна камата си, за да я метне. Когато се концентрира в целта си, чудовището разбра какво е намислил. В съзнанието на Мат премина пронизителен писък. Гигантската змия се опитваше да избяга, масивното й тяло се заизвива тромаво.

Ала беше много късно.

Камата на Мат прониза въздуха бързо като стрела и се заби в едно от двете очи на чудовището.

Подпухналото тяло на гигантското влечуго се изправи. Мат чувстваше вълната от омраза и болка, която се носеше срещу него. Аруула започна да трепери с цялото си тяло, нададе див вик — и в следващия миг, когато съществото отново освободи духа й, очите й си възвърнаха цвета.

Жената воин гледаше объркано камата в ръката си, разбра какво е възнамерявала да направи. Обзе я неудържим гняв към създанието. Скочи решително, също запрати оръжието си и другото око на гигантската змия се пръсна във фонтан от зелена кръв.

Съществото се изправи и въпреки телесната си пълнота, буквално в сляпа ярост се понесе към двамата човеци, за да ги смели под себе си.

— Назад! — извика Мат.

Аруула и той се обърнаха, искаха да избягат към дъното на пещерата, но оттам се втурнаха срещу тях орда влечуги.

„Ето ги! Раниха Учителя! Трябва да умрат…“

Мат и Аруула рязко смениха посоката на бягството. Вече нямаха никакво оръжие, бяха беззащитни пред нападателите, а при увеличаващото се надмощие бездруго не можеха да направят нищо. Мат преброи вече двайсет, трийсет от тях, а в пещерата продължаваха да нахлуват все нови и нови.

„Убийте ги! Убийте ги…!“ — Аруула долови мисловната заповед, която цареше в пещерата и изпълваше до пръсване главата на младата жена.

Мислите на Мат препускаха, отчаяно търсеха изход. Да имаше при себе си поне едно от своите оръжия…

Момент! Едно оръжие беше задържал!

Мат бързо бръкна в джоба на гащеризона си и извади последната част от пластичния експлозив. Претегли на ръка безобидното на вид парче пластилин. Макар че беше само една трета от първоначалното количество, щеше да стигне. Точно такова количество вече беше съборило цяла летищна кула.

— Назад към змията! — извика той на Аруула. Младата жена го загледа смаяно, но Мат настоя: — Хайде де! Имам план!

Змийската твар, която се въргаляше в собствения си секрет, предизвикваше високи вълни, извиваше се от болка и гняв и непрекъснато продължаваше да подклажда яростта на слугите си. В това състояние на агония не му беше останало нищо от безусловно надареното с разум същество, каквото го видя Мат по-рано. Животинската страна на създанието беше взела окончателно връх.

Сега запалката! Мат бързо бръкна в нагръдния джоб на гащеризона си, извади голяма колкото цигара запалка и я натисна във взрива. С едно завъртане на върха нагласи забавяне от шейсет секунди. После фиксира с очи широко зейналата уста на змийската твар и изведнъж се оказа в ситуацията на пикчър при решаващо подаване.

Беше последната възможност за подаването на топката, съдбовният момент в една игра на живот и смърт.

Мат се засили и запрати взрива.

Малката топка прелетя във въздуха — и се приземи в пастта на гигантската змия, която дори не я забеляза и веднага я глътна.

— Да се махаме оттук! — Мат дръпна спътницата към себе си, и скочи с главата напред в зелената слуз. Преследвачите останаха за момент по местата си, после се втурнаха подир тях.

Газейки, плувайки, борейки се някак си с гъстотечната каша, Мат и Аруула стигнаха до големия съд, с който слузта се изваждаше на повърхността. Мат успя да се залови за ръба на контейнера, изтегли се нагоре, после подаде ръка на Аруула и й помогна да се измъкне.

Влечугите се валяха в зелената маса и почти настигаха бегълците. Мат сграбчи Аруула и я вдигна горе.

Случи се в този момент.

Мат долови как ръката на Аруула се сгърчи в неговата, видя внезапния ужас в широко отворените й очи, които го гледаха вторачено. Болката дойде след секунди и я накара да закрещи.

Мат не знаеше какво се е случило, когато с мощен замах издърпа спътницата си в контейнера. Но тогава видя — и шокът го накара да пребледнее.

Струя жълта отрова, очевидно от някой от преследвачите, беше улучила Аруула — и беше оставила върху гърба й рана с мехури! Разяждащата течност се впи като киселина в кожата й.

Мат залитна при мисълта, че раната е смъртоносна. Щеше да бъде такава, ако отровата стигне до вътрешните органи!

Изглежда и Аруула се досещаше. Мат го видя в очите й. И въпреки това тъкмо тя беше онази, която го извади от вцепенението му.

— Хайде! Трябва да се махаме оттук!

Почти машинално Мат започна да освобождава възела, който свързваше противотежестта с контейнера. Мислите му бяха при Аруула и търсеха отчаяно някаква възможност да й помогне.

— По-бързо — изсъска варварката. С напрежение на силите, което остави Мат без дъх, тя се изправи и се обърна към ръба на контейнера.

Първата от тварите вече дойде, замахна с лапата си към двамата и на косъм пропусна Мат, когато Аруула с ритник отхвърли гадината.

Тогава Мат освободи възела.

Изведнъж тежестта увисна надолу — и контейнерът рязко се издърпа нагоре. За части от секундата изчезна от обсега на съществата.

Съвсем навреме!

Шейсетте секунди бяха изтекли. Запалката даде импулс и предизвика детонацията на пластичния експлозив.

Последното, което Мат и Аруула видяха, преди „асансьорът“ им да изчезне в отвора на тавана, беше как чудовищната змийска твар беше разкъсана от ярката експлозия.

Тогава продължиха бързо нагоре, обратно към повърхността, оставяйки зад себе си пещерата.

Огнената гъба от експлозията нахлу в шахтата, облиза контейнера, но тежестта, която падаше отгоре, ги теглеше с такава скорост, че успяха да се изплъзнат от унищожителната мощ на огъня.

В полумрака тежестта профуча покрай тях, падна надолу, дърпайки ги все повече към повърхността. Стана по-светло. Бледа светлина се появи над тях — и пътуването завърши така рязко, както и беше започнало.

Контейнерът спря. Озоваха се в облицовано с плочки помещение, покрито открай-докрай със зелена слуз.

Аруула се беше свлякла в полусъзнание на дъното на контейнера. Само простенваше леко от болка. Мат внимателно я обърна по корем и прегледа раната на гърба й.

Но и на ярката светлина горе беше принуден да си признае, че вече е късно за каквато и да било помощ. Аруула щеше да умре. Нямаше излекуване.

Някъде в мозъка му нещо щракна]

„Излекуване… Зеленото сияние… Нарките!“

Ръцете на Мат трескаво се насочиха към най-горните копчета на униформеното му яке и ги заоткопчаваха.

Предметът, който Мат носеше върху верижка на врата си, би се сторил на всеки друг човек най-обикновен талисман: нокът от Нарка-то, чудовището от ледовете, което до смъртта си закриляше народа на нарките и лековития извор. Вождът Йорл подари на Мат този издълбан нокът, след като той и Аруула му помогнаха срещу една вражеска армия.

А той беше напълнен с вода от онзи извор! Вода, която веднъж вече предпази Аруула от сигурна смърт!

Мат чевръсто отчупи запечатката от восък. Нагласи Аруула да легне по-удобно, после изля лековитата вода върху гърба й.

Стана толкова бързо, че очите му едва успяваха да следят процеса. Изглежда, водата за секунди неутрализира киселината, мехурите по кожата се скриха и ужасната рана се затвори. Скоро Мат се реши с голи ръце да мокри с водата местата, до които не беше стигнала при първоначалното изливане. И те заздравяха светкавично бързо, остана само леко зачервената кожа.

В очите на Мат се появиха сълзи, когато Аруула се раздвижи. По дяволите, още малко й оставаше! Без лековитата вода неговата спътница, жената, която обичаше, щеше да бъде загубена! Шокът от това прозрение трябваше да се отреагира…

Аруула се обърна и погледна въпросително Мат. Може би вместо него е очаквала да види Вудан. Или Крахак, птицата на смъртта. Или някой друг от многобройните й богове.

Е, засега щеше да се задоволи с компанията на командир Матю Дракс…

След като Мат й обясни какво се е случило, напуснаха подемника и стъпиха на пода на стабилната платформа. Тук имаше доста колички, готови да откарат зеленилото, което пристигаше отдолу. Господарят на Етера никога вече нямаше да има грижата за извозването му.

Мат и Аруула напуснаха помещението през някаква врата.

В същия миг се дръпнаха уплашено. Зад стената, непосредствено до вратата, имаше страж!

Мина малко време, докато разберат, че влечугото стои напълно неподвижно и гледа втренчено в празното пространство.

Мат и Аруула размениха слисани погледи, после се осмелиха предпазливо да се приближат до съществото. Още беше живо, но в черните му очи липсваше какъвто и да било блясък. Със смъртта на Учителя му, изглежда, и неговата воля за живот бе угаснала. Въпреки това Мат и Аруула бяха нащрек, когато се промъкнаха покрай него.

През тежка желязна врата, която беше полуотворена, излязоха навън. След часове за пръв път дишаха отново свеж въздух.

Напуснаха стадиона, застанаха на хълма, около който се простираше Мюнхен. Но картината, която видяха, беше съкрушителна.

Развалини, докъдето стигаше погледът.

Гледаха надолу към град, разрушен преди стотици години, чиито къщи не представляваха нищо повече от готови да се сгромолясат руини. Пукнатини разсичаха асфалта на разкошните улици. Цели редици къщи лежаха в пепел и развалини.

Това значи било лицето на Етера — а не илюзията, която са искали да им внушат. В действителност Мюнхен беше град развалина като всички останали, които Мат и Аруула бяха посетили. Голямата катастрофа не бе пощадила и него.

Тъмен пушек се издигаше от някои разрушени къщи. Бяха обгърнати от буйни пламъци. По улиците цареше хаос. Вярващите тичаха с крясъци наоколо, слисани и дезориентирани. Някои от тях, изглежда, бяха загубили разсъдъка си, когато телепатичната омая пред очите им се бе превърнала в кошмар.

Навсякъде лежаха мъртви влечуги, избити от разярената тълпа. В момента, когато Учителят им умря, тварите вече не бяха в състояние да поддържат илюзията. Истинският им вид излезе наяве — и беснеещата сган им поиска сметка за загубата на своя рай.

Така мечтата за щастие и мир, за рая в Етера намери своя страшен завършек. Илюзията изчезна, отново се възцари жестоката реалност. Но хората щяха да живеят…

— Това място не е Етера — каза тихо Аруула и Мат видя как от крайчеца на очите й се появи една сълза и потече по бузата й. — Но ще продължа да я търся и занапред. И един ден ще открия родината на Адакс.

— Пожелавам ти го — увери я Мат и прегърна спътницата си, за да й вдъхне поне малко утеха.

Известно време стояха така. После се спуснаха по хълма и минаха по разрушените улици на града към голямата порта, през която бяха дошли. Недалеч оттам имаше полуразрушена кула, пред която лежаха няколко мъртви влечуги — очевидно са били оставени на пост, за да охраняват конфискуваните оръжия. Тук Мат и Аруула намериха нещата, които им бяха отнети при пристигането. Взеха своето имущество и се приготвиха да продължат пътя си.

Целта им беше ясна.

Градът, който преди много време е носел името Берлин. Но след тукашните ужасии Матю Дракс боязливо се питаше какви ли страхотии ги очакват там…