Робърт Асприн
Митична бъркотия (1)

ГЛАВА ПЪРВА:

Има нещо относно относително близките роднини, което е добре да се каже… налага се да се каже, защото не може да бъде отпечатано!

А. АЙНЩАЙН^[1]

Може би ако него ден не бях потънал толкова в мислите си, когато влязох в моето жилище, нямаше да ме спипат неподготвен. Кой в края на краищата очаква да го изненадат с магическа атака тъкмо докато прекрачва прага на стаята си?

Добре, добре! Вярно, че аз съм дворцовият магьосник на Посилтум и може би напоследък си бях поизградил известна репутация. Въпреки това би следвало да мога да си вляза вкъщи, без да ми скачат! Искам да запитам: ако един чародей не е в безопасност в собственото си жилище, възможно ли е изобщо да бъде някъде в безопасност?

Задраскайте този въпрос!

Той ми прилича на ония неща, дето моят учител ми ги разправя, за да ме увери, че изборът на магията като област, където да правиш кариера, не е най-сполучливият начин да си осигуриш нормална продължителност на живота. Разбира се, в случая нужда от много убеждаване няма. Действията говорят по-силно от думите, а откакто се записах за негов чирак, онова, което ставаше, бе достатъчно гръмогласно, та да ме убеди, че битието на магьосника не е особено мирно и тихо. Само като си помисля, че броени дни след нашата среща бяхме линчувани от голяма разгневена тълпа… че и окачени да висим на вратовете си… Но аз се отвличам.

Започнахме с туй, че просто си влязох в стаята. Да, просто! И там ме чакаше един демон, по-точно первект. В това няма нищо необичайно. Аахз, учителят, за когото споменах преди минутка, е от Перв. Всъщност с него делим общо жилище. Та необичайното беше, че демонът, дето ме чакаше, не се оказа Аахз! Е, аз не съм срещал много первекти… ха, единственият, който познавам, е Аахз… ама пък го познавам доста добре, но този мъж не беше той!

Гостът бе по-нисък от моя ментор, люспите му бяха в малко по-светъл нюанс на зеленото, а златистите му очи — разположени по-близо едно до друго. Нещо повече, той не се усмихваше… докато Аахз винаги се усмихва, дори когато е бесен… особено когато е бесен. За средния наблюдател тоя непознат и Аахз може би биха си приличали, но за мен те се различаваха колкото девол от имп. Естествено преди време не умеех да отлича девол от имп. Това казва нещичко за компанията, в чиито рамки се движех напоследък.

— Кой си ти? — запитах.

— Ти Скийв?

— Да. Аз Скийв. Ти кой?

Вместо отговор почувствах как невидима ръка ме вдигна във въздуха и ме завъртя презглава, докато най-накрая се спрях, увиснал с перчема надолу на метър над пода.

— Не ми хитрей бе, боклук. Разбрах, че някак си впримчил един мой роднина. Искам си го обратно. Ясно?

И подчерта думите си, като ме смъкна с няколко педи, а сетне използва тази повърхност, за да ми чукне рязко главата.

Може и да не съм най-великият магьосник, който е живял някога, но схващах какво върши. Напрягаше ума си, та да ме левитира из стаята. Аз самият от време на време съм го правил с дребни предмети. Разбира се, хрумна ми, че аз не съм дребен предмет и че си имам работа с някой, дето е малко по-печен от мен в магическите изкуства. Така че ми се видя по-разумно да си сдържа яда и да внимавам за своето поведение.

— Ти познаваш Аахз?

— И още как! И си го искам обратно.

Последните думи бяха придружени от ново главочукване. Дотук беше с моята толерантност.

— Тогава би трябвало да го познаваш достатъчно добре, за да си наясно, че никой не може да го задържи против волята му!

Перчемът ми пак се устреми към пода, но спря току пред целта си. От превъртяното ми положение донейде се виждаше как демонът се потупва замислено с пръст по брадичката.

— Вярно е — промърмори. — Хубаво, де…

Отново бях поставен в предишната си стойка.

— … Дай да караме от началото. Къде е Аахз и какво го държи в туй затънтено измерение?

— Аз мисля и говоря по-добре, ако краката ми са на земята.

— Ммм? Уф! Съжалявам.

И ме смъкна до нормалната ми правостояща позиция. Сега, когато вече се крепях сам на нозете си, осъзнах, че от разпита ми е останало едно цепещо главоболие.

— Той спори за военната тактика в жилището на генерал Злабрадва — издумах. — Беше такава досада, че се върнах тук. Би трябвало скоро да дойде. Тъкмо преди да си тръгна, почти бяха свършили виното.

— Тактика и вино, така ли? — направи гримаса моят посетител. — Съвсем по аахзовски. Ами другото? Защо е заседнал в такова никакво измерение като Буна и от къде на къде има вземане-даване с Великия Скийв?

— Ти си чувал за мен?

— Тук-таме из измеренията — призна демонът. — В отделни кръгове мислят, че си голяма работа. Тъй че почнах да се чудя, дали не си се изхитрил някак да вържеш Аахз. Когато влезе, се бях подготвил за яка битка.

— Е, аз всъщност хич не съм толкова добър — кимнах доверително. — Започнах да напредвам истински едва през последните две години, откакто ме учи господин Аахз. Ако той не се беше лишил от магическите способности и не ме бе взел за чирак, все още щях да съм пълна дупка.

— Бинго! — заяви моят гост, като вдигна ръка. — Мисля, че току-що ми обясни цялата история. Аахз си е загубил силите и се е сдобил с нов чирак! Нищо чудно, че от някое време не се връща вкъщи. И всичките тия приказки за Великия Скийв са си просто стандартната сензационна реклама за един изгряващ талант в Аахзов стил. Така ли?

— Ние действително успяхме в няколко доста напечени мисии — отвърнах наежено.

— При които Аахз е организирал хореографията, а после те е избутал напред, за да обереш овациите. Нали?

— Какво е това „хореография“? — запитах. Очевидно семейното сходство отиваше по-надълбоко от люспите.

— Е, надявам се, че можеш да действаш и сам, Скийв, щот’ ще взема твоя ментор на Перв.

— Но ти няма защо да го спасяваш от мен! — запротестирах. — Той е свободен да идва и да си тръгва, както му е угодно.

— Аз не го спасявам от теб, спасявам го от… Аахз. Нашият колега има прекалено раздуто чувство за отговорност, което невинаги е в негов интерес. Знаеш ли каква доходна практика заряза да пропадне на Перв, докато се е правил на шут тука с теб?

— Не — признах.

— Хм, ами всеки ден, в който го няма, той губи пари… а това значи, че семейството също се лишава от пари.

В тоя момент се отказах от спора. Още в самото начало на моите отношения с Аахз бях проумял какво губивреме е да се опитваш да внушиш на някой первект да не се интересува от мангизите. Фактът, че господинът е бил готов да пожертва един стабилен доход, за да работи с мен, беше невероятна лепта за нашето приятелство… или за чувството му за дълг. Разбира се, даден спор може да се спечели по различни начини.

— Ами, както вече ти казах, аз не съм в състояние да го спра — подметнах невинно. — Ако успееш да го убедиш, че повече не се нуждаят от него…

— Няма да стане, головодник такъв — озъби ми се демонът. — И двамата знаем, че туй не ще го накара да зареже един чирак. Смятам да го прикоткам на Перв с нагла лъжа. А ти ще си държиш устата затворена, ясен ли съм?

— Но…

— … Защото ако не я затваряш, ще се постарая на Буна да не остане нищо, което да го задържа… теб имам предвид! Сега, преди да си се опитал да си мериш магията с мен, запомни нещо. Ти дотук си учил две лета при Аахз. Аз пък съм завършил след повече от триста години чиракуване. В момента съм готов да си живея живота и да ти позволя и ти да живееш своя. Би трябвало да си способен да си изкарваш хляба с наученото до днес, а може би по-нататък ще успееш да усвоиш още няколко нови трика. Обаче ако ей сега ми попречиш, от тебе няма да остане и толкова, че да се попие с гъба. Разбрахме ли се един друг?

Изведнъж осъзнах защо никой от онези, които срещахме по време на нашето плуване из измеренията, не проявяваше никакъв мерак да се захваща с первект. Освен туй осъзнах, че някой току-що бе влязъл зад мен в стаята.

— Рупърт!

— Чичо Аахз! — Двамата се заблъскаха взаимно по гърбовете. Аз се постарах да им предоставя много място.

— Хей, момче, това е моят племенник Рупърт… но разбирам, че вие вече сте се запознали.

— За нещастие — измърморих.

Последното ми изпроси убийствен поглед откъм госта, ала Аахз изобщо не го забеляза.

— И какво те доведе на Буна, племеннико? Не е ли малко извън обичайните ти хойкания?

— Татко. Трябваш му.

— Съжалявам — и люспестият ми наставник отново си върна нормалното държане. — Тук съм се заловил с твърде много неща, за да ме вкараш в някаква семейна разправия.

— Но той умира.

Това за миг спря Аахз.

— Брат ми? Глупости. Прекалено корав е, та да го убият. Дори би могъл да ме бие в нечестен бой.

— Да, ама той се сби с мама.

По лицето на Аахз се изписа тревога. Усетих, че се колебае.

— Сериозна работа, а? Във всеки случай не знам. Ако наистина умира, не виждам с какво мога да помогна.

— Няма да ти отнеме много време — настоя Рупърт. — Татко рече нещо за завещание.

Вътре в себе си простенах. Стане ли дума за слабото място на первектите, питай някой первект.

— Е, предполагам, че мойта работа тук може да почака няколко дни — оповести Аахз с престорено нежелание. — Не се пъхай в шамарите, момче. Ще се върна веднага, щом сколасам.

— Хайде да тръгваме — предложи Рупърт, опитвайки се да скрие триумфалната си усмивка. — Колкото по-бързо стигнем на Перв, толкова по-скоро ще имаш шанса да се върнеш.

— Но, Аахз…

— Да, Скийв?

Видях как племенникът свъси вежди.

— Аз… аз просто исках да ти кажа „Сбогом“.

— Ей, момче, я не го прави на въпрос. Не ми мяза да заминавам за вечни времена.

Преди да успея да отговоря, Рупърт прехвърли ръка около раменете на своя чичо и двамата избледняха пред очите ми.

Отиде си.

Някак не можех да се накарам да повярвам, че се е случило. Моят ментор беше отвлечен… завинаги. Трябваше да се оправям с онова, което бях научил от Аахз, защото сега зависех изцяло от себе си.

И тогава чух как на вратата се почука.