Надежда Захариева
Пред буря

Не заваля дъждът. Нататък сви.

Тежи в гърдите летен лепкав въздух.

И виснат аромати на треви.

И слънцето жълтее като зъл дух.

А трупаха се облаци над нас.

А светкаше и тряскаше отгоре.

И чакахме дъжда с такава страст,

с каквато чака свобода затворник.

Да рукне върху нас. Да охлади

телата ни, душите ни горещи…

Да разтопи във нашите гърди

онуй тежащото и душащо нещо…

И после със окъпани очи,

с окъпани души да се докоснем,

за да усетим, както си мълчим,

че щастието е безумно просто.

Един дошъл съвсем навреме дъжд.

Целебен дъжд, в душите ни се втурнал,

във тях за да измие изведнъж

праха на сухите житейски бури.

…Отмина ни, отмина ни дъждът.

Останахме — задъхани и потни —

излъгани за кой ли вече път,

че нещо ще се случи във живота.