Дамян Дамянов
Обичам те…

Обичам те. Надявам се, ти — мене.

Но — вжеглени във общия хомот,

да си го кажем просто няма време…

…И си отива нашият живот.

Във делници, в неща и грижи сиви,

във прози, в труд, и грапав, и суров,

безмислен, смислен — просто си отива.

Във всичко друго, само не в любов.

Между две скуки, между два етажа…

И ако някога се изтърва

„обичам те“ срамливо да ти кажа,

повярвай, не е истина това.

„Обичам те“ е просто малко. Много,

безкрайно те обичам! Но защо

да ти го казвам? Нужно ли е? То го

живеем двама. В двама ни е то.

В душите ни, в децата ни, във всичко.

И в общия ни път трънлив, не нов.

Обичам те. Но що са трите срички

пред нас — безкрайносричната любов.