Дамян Дамянов
Ти мълчиш…

…Ти мълчиш пак самотна.

В свойте грижи отпратена.

Вместо в тихите сълзи да гаснеш сред тях,

закърпи ми сакото, закърпи и душата ми:

че са скъсани! Мръзна! А пък виж — застудя…

Ех, не зяпай навънка, вярно, там, до оградата,

двама нежни младока се прегръщат със страст.

И целуват се звънко.

И ти спомнят, знам, младото

време, дето отскокна, дето с тебе тогаз

ни обичаше. Вчера ний подире му бягахме…

И се любехме в мрак чер с бели бъдещи дни.

…Хайде, слагай вечеря.

И е време да лягаме.

Да сънуваме пак, че там онези сме ний.