Дамян Дамянов
Отивам си

Отивам си! Стремглаво си отивам!

Но не за мен — за друго ми е жал!

Орач бях — не довърших своята нива,

сеяч бях, но не съм я дозасял.

 

А иде нощ и сводът се затваря

като окото на заспиващ бог.

Над нивката ми мъничка и стана

се спусна мракът черен и дълбок.

 

Ще падна във браздата й, ще рухна.

За моето безбожие зловещ,

Той, бог, ще да ми отмъсти — ще духне

светлика ми — последна моя свещ.

 

Ала и аз ще си му отмъстя — ще викна

отдолу, под пръстта с гласа си слаб:

„Ти уж ме стъпка, ала пак поникнах,

за живите, превръщайки се в хляб.“

 

Отивам си! Какво, че си отивам,

отворил се, затваря се кръгът:

безсмъртна е онази страшна нива,

в която всички преди мен класят.

 

23. XI. 1994 г.