Дамян Дамянов
…И само нощем…

…И само нощем, нощем

кога и господ спи, свит в здрача,

си позволявам аз разкоша

във тъмното да си поплача.

 

Защо ли? Ей така, от нерви,

От жар, от нежност и от мисли.

Причини — колко щеш. Все черни.

И само плач човек да иска!

 

Баща ми, майка ми от гроба

Излизат и ме навестяват:

„Ти помниш ли?“… „Да, помня…“ С обич

като дете ме утешават.

 

Деца — пораснали. И грижи.

Обиди — волни и неволни.

И раните си скришом ближа —

От свой и чужд. Куп рани болни.

 

Ах, битието, битието,

И в него — кървищата, рискът

На туй човечество, което

Не знае вече какво иска…

 

Настръхнало, зло, в гняв треперещ,

Играещо си със барут и…

А аз съм го люлял довчера

Като дете в приспивни скути.

 

…Какво дете — звяр безподобен.

И осъзнаваш, че родител,

А не дете ти е… И че в злокобен

Миг е зарязало пещерите

 

И точно тебе е създало.

Тих плач във будната кошмарност!

Оплакващ цял свят с една жалост.

Ненужна никому, навярно.

 

И само нощем, нощем дръзвам

Да си поплача тъй, от слабост.

Но съмне ли — пак вълк безсълзен,

Възглавка мокра скривам бързо.

…И — с вълчи зъби — пак след хляба.

 

31. Х. 1992 г.