Дамян Дамянов
Тишина

Бездънна, тъмна, тегне тя

над опустяващото село.

Пролайва кучешки нощта

и кукурига с два петела.

Отеква мъжки вик широк.

Забравена врата се тръшна.

Попийнал здравата старчок,

със песен търси свойта къща.

Една невидима жена

като чешма смеха си плиска

и в тази звучна тишина

дочувам, без дори да искам,

как тъжно времето тече

и как ме връща в мойто детство

с гласчето на едно щурче,

прозвъннало в чуплива песен.

…Бездънна, тъмна, тегне тя.

Жестока, тягостна, протяжна.

И с тъпата си пустота

отвсякъде ми се обажда.

Със мъжки вик. Със женски смях.

Със щурчов плач. С пиянска песен.

И само аз мълча сред тях,

прехапал своя глас невесел.