Дамян Дамянов
На чаша

На Величко Хинов

Когато тънех в най-гъст черен мрак,

от свой и чужд забравен и нарочен,

и бе потънал в бурен моя праг,

ти пръв дойде и бурена прескочи.

 

Не се уплаши като всички, ни

се сепна ти от хули и омрази.

Подаде ми ръката си: „Стани!“

Поех я и възкръснах като Лазар.

 

Не ме окая, нито утеши,

а просто изтърваната писалка

отново върна в мойта длан: „Пиши!“

Не бяха нужни думи-залъгалки.

 

Не беше нужно нищо друго. На —

заклевам ти се, без да се преструвам.

И ме опари някаква вина:

забравил бях дори, че съществуваш,

 

че бяхме много — някога, тогаз —

тълпа безгрижници в години луди,

жени и кръчми… А един от нас

ни каза „лека нощ“, не се събуди…

 

…Ах, тя е дълга нашта… Жив роман —

тъги, неволи, драми и въздишки.

Било какво било… Той си остана там,

в „основите“… И кой ще го опише…

 

Един след друг от стария ни взвод,

другарю мой, изпадаме, стареем…

Като с откос картечен. Ех, живот!

Какъвто и да е! Ще го живеем!

 

Но в тази вечер уж добра, пък зла,

ракията аз гледам и се питам:

защо уж я изливаме в гърла,

а, люта, ни излиза през очите?