Дашиъл Хамет
Алена жътва (8)

СВЕДЕНИЯ ЗА КИД БЪЧВАТА

По-голямата част от следобеда прекарах в оформяне на отчета за тридневната операция „Доналд Уилсън“. След това се излегнах, запафках и до вечеря се отдадох на мисли за операцията „Илайхю Уилсън“.

Слязох в ресторанта на хотела и точно се бях ориентирал към една кълцана пържола с гъби, когато чух да произнасят високо името ми.

Момчето ме заведе до една от телефонните кабини във фоайето. От слушалката се чу ленивият глас на Дайна Бранд:

„Макс иска да те види. Можеш ли да наминеш довечера?“

„У вас ли?“

„Да.“

Обещах да намина и се върнах в ресторанта към храната си. След като приключих, се качих в моята стая — петия етаж, към улицата. Отключих вратата, влязох и щракнах ключа.

Един куршум целуна касата на вратата близо до органа, с който обикновено мисля.

Няколко куршума направиха още дупки във вратата, касата й и стената, но по това време вече бях отнесъл мислителницата си в безопасен ъгъл — извън обсега на стрелбата.

Бях забелязал, че от другата страна на улицата има една четириетажна административна сграда, чийто покрив бе малко над нивото на моя прозорец. Покривът трябваше да е тъмен. Лампата в моята стая светеше. При тези условия нямах шанс да се опитвам да надзъртам.

Огледах се наоколо за нещо, което да запратя по глобуса на лампата. Открих една библия и я метнах. Глобусът се пръсна и ме дари с тъмнина.

Стрелбата спря.

Пропълзях до прозореца и коленичих, прилепил око до един от долните му ъгли. Покривът от другата страна на улицата бе тъмен и твърде високо над мен, за да мога да видя нещо отвъд ръба му. Десетте минути еднооко шпиониране не ми донесоха нищо друго освен схванат врат.

Вдигнах телефона и помолих момичето да ми изпрати охраната на хотела.

Беше внушителен мъж с бели мустаци и със заоблено, недоразвито чело като на дете. Носеше твърде малка шапка, килната на темето, така че да открие челото му. Стрелбата много го развълнува.

Пристигна управителят на хотела — пълен мъж със старателно контролирани лицеви мускули, глас и маниери. Той изобщо не се развълнува. С държането си сякаш казваше: „Това е нечувано, но, разбира се, не дотам сериозно“, кат уличен факир, чиито джунджурии са се разпаднали по време на фокус.

Намерихме нова крушка, рискувахме, запалихме я и преброихме дупките от куршумите. Бяха десет.

Идваха полицаи, отиваха си и се връщаха, за да докладват липсата си на късмет в издирването на каквато и да е следа. Позвъни Нунан. Най-напред говори със сержанта, който водеше групата полицаи, а сетне и с мен.

„Току-що разбрах за стрелбата — каза той. — И кой предполагаш, че може да те е дебнал така?“

„Нямам представа“ — излъгах аз.

„Не си ли ранен?“

„Не.“

„Е, това безспорно е чудесно — заяви той сърдечно. — А този хубостник ще го пипнем, независимо кой е; можеш да се обзаложиш. Искаш ли да оставя няколко от моите момчета при теб, просто за всеки случай?“

„Не, благодаря ти.“

„Ще ги имаш, стига да искаш“ — настоя той. „Не, благодаря.“

Накара ме да му обещая, че ще го посетя при първа възможност, увери ме, че полицията в Пърсънвил е на мое разположение и че ако нещо се случи с мен, това ще съсипе целия му живот. И най-накрая се отървах от него.

Полицаите си отидоха. Преместиха ми багажа в стая, по която трудно можеше да се стреля. Преоблякох се и се запътих към Хърикейн Стрийт, за да осъществя срещата си с шепнещия комарджия.

Вратата ми отвори Дайна Бранд. Тази вечер разлятата й сочна уста бе равномерно начервена, но кестенявите й коси все така се нуждаеха от подстригване и бяха наслуки разделени. Отпред на оранжевата й рокля имаше лекета.

— Значи все още си жив — забеляза тя. — Предполагам, че нищо не може да се направи по този въпрос. Влизай.

Влязохме в претрупаната й всекидневна. Дан Ролф и Макс Талер играеха на пинакъл.^[1] Ролф ми кимна. Талер се изправи, за да ми подаде ръка.

Дрезгавият му, шепнещ глас произнесе:

— Чувам, че си обявил война на Пойзънвил.

— Не обвинявай мен. Имам си клиент, който иска да проветри района.

— Искаше, а не — иска — поправи ме той, докато сядахме. — Защо не я зарежеш тая работа?

Дръпнах му една реч:

— Не. Не ми харесва начинът, по който Пойзънвил се отнесе към мен. Сега ми се удава възможност и смятам да се разплатя. Разбирам, че ти си се върнал обратно към групата — братята са отново заедно и било, каквото било. Искаш да те оставят на мира. Беше време, когато й аз исках същото. Ако ме бяха оставили на мира, сега щях да съм на път за Сан Франциско. Но уви. Особено ми досаждаше дебелият Нунан. За два дни два пъти се опита да ми вземе скалпа. Това е прекалено. Сега е мой ред да го гоня до смърт и точно това възнамерявам да направя. Пойзънвил е узрял за жътва. Тази работа ми допада и ще си я свърша.

— Ако оцелееш — рече комарджията.

— Да — съгласих се аз. — Тази сутрин четох във вестника как един приятел се задавил, както си ядял шоколадов еклер в леглото, и умрял.

— Добре казано — отбеляза Дайна Бранд, изпружила едрото си тяло на един фотьойл, — но не беше в сутрешния вестник.

Тя запали цигара и хвърли клечката под кушетката. Охтичавият бе събрал картите и безцелно ги разбъркваше.

Талер ме погледна намръщено и каза:

— Уилсън иска да задържиш десетте бона. Задоволи се с това.

— Дребнав съм по характер. Опитите за убийство ме влудяват.

— Това няма да ти донесе нищо освен ковчег. Аз съм на твоя страна. Ти не позволи на Нунан да ме оплете. Затова и те съветвам — забрави и си върви.

— И аз съм на твоя страна — отвърнах му аз. — Затова ти казвам — бягай от тях. Веднъж ти играха двойна игра. Пак ще ти създадат неприятности. Така или иначе са се понесли надолу. Изчезвай, докато не е станало напечено.

— Много съм си добре. — отвърна той — и съм в състояние сам да се грижа за себе си.

— Може би. Но знай, че хубавите работи не траят дълго. Обрал си каймака. Сега е моментът да се измъкнеш.

Той поклати дребната си тъмнокоса глава и отбеляза:

— Смятам, че си доста отворен тип, но проклет да съм, ако мисля, че можеш да се пребориш г тази шайка. Много е трудно. Ако смятах, че можеш да ги окачиш на бесилото, щях да се присъединя към теб. Знаеш какви са отношенията ми с Нунан. Но ти никога няма да успееш. Зарежи ги.

— Не. Ще се държа до последния цент от десетте хиляди на Илайхю.

— Казах ти, че е страшно твърдоглав, за да се вразуми — намеси се Дайна Бранд и се прозя. — Дан, в този приют няма ли нещо за пиене?

Охтичавият стана и излезе от стаята. Талер сви рамене:

— Карай както си знаеш. Предполага се, че ти е ясно какво вършиш. Ще ходиш ли утре вечер на мача?

Отговорих, че мисля да отида. Влезе Дан Ролф с джин и мезета. Пихме по няколко чашки. Коментирахме предстоящите боксови мачове. За моето опълчване срещу Пойзънвил не се отвори повече дума. Комарджията очевидно бе вдигнал ръце от мен, но без да се засяга от ината ми. Даже ми пусна, както изглеждаше, верни сведения за мачовете. Каза, че всяко залагане ще е печелившо, ако залагащият не забрави, че Кид Бъчвата сигурно ще нокаутира Айк Буш в шестия рунд. Той очевидно знаеше за какво говори, а както изглежда, това не бе новост и за Останалите.

Тръгнах си малко след единадесет и се прибрах в хотела без произшествия.