Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Red Harvest, 1929 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- , 1983 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5 (× 23гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Boman(2008)
Издание:
Дашиъл Хамет. Алена жътва
Американска, първо издание
Литературна група IV
Под общата редакция на Богомил Райнов
Преводачи: Иван Янков, Павлина Жулева, 1983 г.
Предговор: Богомил Райнов, 1983 г.
Редактор: Иванка Савова
Художник: Веселин Павлов
Художник-редактор: Веселин Христов
Технически редактор: Васко Вергилов
Коректор: Олга Цанова
Дадена за набор на 10.I.1983 г. Излязла от печат на 25.VI.1983 г.
Формат 70/100/32. Печатни коли 17. Издателски коли 11,01
Издателски номер 2032. УИК 11,00. Цена 1,28 лв.
Издателство „Христо Г. Данов“, Пловдив, 1983
ЕЦФН — Печатница „Георги Димитров“, София
Печатница „Д. Найденов“, В. Търново
07 9536622331/5537-81-83
Dashiell Hammett. Red Harvest
First published in Great Britain by Cassell & Co. Ltd. 1950
История
- —Добавяне
- —Добавяне на анотация (пратена от SecondShoe)
ЕТО ЗАЩО ТЕ ВЪРЗАХ
Беше пет и половина. Минах през няколко квартала, преди да стигна до неосветената реклама, която гласеше: „Хотел Крофорд“. Изкачих се до гишето на втория етаж, регистрирах се, поръчах да ме събудят в десет и се оставих да ме отведат в една неприветлива стая, прехвърлих известно количество уиски от бутилката в стомаха си, взех чека на стария Илайхю за десет хиляди долара и пистолета с мен в леглото.
В десет се облякох, отидох до Първа национална банка, открих младия Олбъри и го помолих да ми потвърди чека. Накара ме да почакам известно време. Предполагам, че сс обади в дома на стареца, за да разбере дали чекът е редовен. Най-накрая ми го върна, съответно подписан.
Измъкнах плик, сложих писмото и чека на стареца вътре, адресирах го до Бюрото в Сан Франциско, лепнах му една марка, затворих го, излязох и го пуснах в пощенската кутия на ъгъла.
След това се върнах в банката и запитах момчето:
— Сега ми кажи — защо го уби? Той се усмихна:
— Робин Худ или президента Линкълн?
— Няма ли да си признаеш, че си убил Доналд Уилсън?
— Не бих желал да съм неучтив — отвърна той, все още усмихнат, — но няма.
— Това ще усложни нещата — оплаках се аз. — Не можем да стоим тук дълго време и да спорим, без да ни прекъснат. Кой е този дебелак с очилата, дето идва насам?
Лицето на момчето порозовя.
— Мистър Дритън — касиерът — отвърна то.
— Представи ме.
Момчето се почувствува неловко, но произнесе името на касиера. Дритън — огромен мъж с гладко розово лице, с ореол от бяла коса около, общо взето, оплешивяла розова глава и с пенсне — пристъпи към нас.
Помощник-касиерът измърмори имената ни. Стиснах ръката на-Дритън, без да изпускам момчето от погледа си.
— Току-що казвах, че трябва да намерим по-уединено място за разговор. Той вероятно няма да си признае, докато не се заема малко с него, а аз не бих искал всички в банката да ме слушат как крещя.
— Да си признае? — Езикът на касиера се показа между устните му.
— Разбира се. — Лицето ми, гласът и поведението бяха любезни — имитирах Нунан. — Не знаете ли, че Олбъри е приятелчето, дето уби Доналд Уилсън?
Зад очилата на касиера се зароди учтива усмивка, предизвикана от тъпата, както си мислеше той, шега и премина в недоумение, когато погледна към своя помощник. Момчето се изчерви, а усмивката, която се мъчеше да се появи на устата му, беше нещо страшно.
Дритън прочисти гърлото си и сърдечно отбеляза:
— Чудесна утрин. Времето напоследък е прекрасно.
— Ама няма ли някое усамотено място, където да можем да поговорим? — настоях аз.
Дритън подскочи нервно и запита момчето:
— Какво… какво е това?
Младият Олбъри отвърна нещо, което никой не би могъл да разбере.
Аз се обадих:
— Ако няма, ще трябва да го отведа в полицията.
Дритън улови пенснето си, което се плъзна по носа му, намести го обратно на място и рече:
— Елате тук.
Последвахме го през фоайето, минахме през една врата, след което влязохме в стая с надпис ПРЕЗИДЕНТ — кабинета на стария Илайхю. Вътре нямаше никой.
Кимнах на Олбъри да седне и аз се настаних на свой ред. Касиерът тревожно се суетеше с гръб към бюрото и с лице към нас.
— А сега, сър, бихте ли обяснили какво става — рече той.
— И до това ще стигнем — отвърнах аз и се обърнах към момчето. — Ти си бившо гадже на Дайна, дето тя му била дузпата. Ти си единственият, който я е познавал отблизо и би могъл да знае за чека навреме, за да успее да се обади на мисис Уилсън и на Талер. Уилсън бе застрелян с пистолет, калибър 32. Банките са влюбени в този калибър. Може пистолетът, който си използувал, да не е на банката, но аз мисля, че е. Може и да не си го оставил обратно. Тогава един ще липсва. Във всеки случай аз ще повикам експерт, който с неговите микроскопи и микрометри да сравни куршумите, улучили Уилсън, и куршумите, изстреляни от всичките пистолети на банката.
Момчето ме погледна спокойно и не отвърна нищо. Беше успяло отново да се овладее. Така нямаше да се получи. Трябваше да стана зъл. Продължих:
— Ти си бил хлътнал по момичето. Призна ми, че само защото тя не се навила, ти не си…
— Недейте… моля ви, недейте — задъхано промълви Олбъри. Лицето му отново почервеня.
Вперих подигравателен поглед в него, докато сведе очи.
— Твърде много говориш, синко. Беше страшно нетърпелив да разкриеш живота си пред мен. Така действувате вие, аматьорите-престъпници. Прекалявате с откровенията.
Той си гледаше ръцете. Подхвърлих му и другата изненада:
— Знаеш, че ти си го убил. Знаеш дали си стрелял с пистолет на банката и дали си го върнал. Ако си го сторил, нямаш изход. Акулите-експерти ще се погрижат за това. А ако не си, все пак ще те пипна. Добре. Не е необходимо да ти казвам дали имаш шанс, или не. Ти си знаеш.
Нунан е скроил лъжливо обвинение на Талер-Шепота. Не може да го осъди, обаче инсценировката е стабилна и ако Талер бъде убит за оказване на съпротива при арест, шефът ще си остане чист. А това е и неговата цел — да убие Талер. Цяла нощ Талер държи полицаите на разстояние от бърлогата си на Кинг Стрийт. Все още устоява…, ако не са го набарали вече. Първото ченге да го докопа и Талер напуска „сцената“.
Ако мислиш, че можеш да отървеш кожата си и искаш друг да бъде убит вместо теб, твоя си работа. Но ако съзнаваш, че нямаш шанс, а ти нямаш, в случай че се открие пистолетът, за бога, дай поне възможност на Талер да се измъкне.
— Бих искал. — Гласът на Олбъри бе като на стар човек. Той вдигна поглед от ръцете си, видя Дритън, каза отново: „Бих желал“ и спря.
— Къде е пистолетът! — запитах аз.
— В чекмеджето на Харпър — отвърна момчето.
Погледнах намръщено касиера и попитах:
— Ще го донесете ли?
Той излезе, сякаш доволен, че ни напуска.
— Нямах намерение да го убивам — започна младежът. — Не мисля, че съм имал такова намерение.
Кимнах окуражаващо, като се стараех да изглеждам сериозен и изпълнен със съчувствие.
— Не съм искал да го убивам, макар че взех пистолета със себе си. Вие сте прав, че бях лапнал по Дайна… тогава. Някои дни ми ставаше непоносимо, в други беше по-леко. Денят, в който Уилсън донесе чека, бе от тежките. Единственото нещо, за което можех да мисля тогава, бе, че съм я загубил, защото нямам повече пари, а той й даваше пет хиляди долара. Чекът беше причината. Разбирате ли? Знаех, че тя и Талер бяха… известно ви е. Ако бях научил, че между нея и Уилсън също има нещо, без да съм видял чека, нямаше да сторя това. Сигурен съм. Причината бе чекът… и мисълта, че съм я загубил, защото парите ми са се свършили.
Онази нощ наблюдавах къщата и го видях да влиза. Страхувах се от това, което можех да направя, защото този бе един от тежките ми дни, а пистолетът бе в джоба ми. Честно, не исках да правя нищо. Страхувах се. Не можех да мисля за нищо друго освен за чека и защо я бях загубил. Знаех, че жената на Уилсън е ревнива. Това го знаят всички. Мислех си, че ако й се обадя и кажа… не зная какво точно съм си мислил, но отидох до един магазин зад ъгъла и позвъних оттам. После се обадих на Талер. Исках и двамата да бъдат там. Ако се бях сетил и за някой друг, който да има някаква връзка с Дайна или Уилсън, също щях да го повикам.
Сетне се върнах и започнах отново да наблюдавам къщата на Дайна. Мисис Уилсън пристигна, а после и Талер — и двамата стояха и наблюдаваха къщата. Бях доволен. Вече не се страхувах толкова от това, което можех да направя. След известно време Уилсън излезе и тръгна по улицата. Погледнах към колата на мисис Уилсън и към входа, където знаех, че е Талер. И двамата не предприеха нищо, а Уилсън се отдалечаваше. Тогава разбрах защо съм искал и те да са там. Бях се надявал да сторят нещо… така че аз да остана настрана. Но те не помръдваха, а той си отиваше. Ако някой от тях се бе приближил да го заговори или го бе последвал само, аз нямаше да направя нищо. Но нищо подобно не се случи. Спомням си, че извадих пистолета от джоба си. Пред очите ми всичко бе замъглено, сякаш плачех. Може да съм плакал. Не си спомням да съм стрелял… искам да кажа, не си спомням съзнателно да съм се прицелвал и да съм натискал спусъка, но си спомням звука от изстрелите и мисълта, че този звук идва от пистолета-, който стисках в ръката си. Не си спомням как изглеждаше Уилсън и дали падна, преди аз да се обърна и да побягна по уличката. Когато се прибрах в къщи, почистих и отново заредих пистолета, а на следващата сутрин го върнах обратно в чекмеджето на касиера.
На път за участъка, с момчето и пистолета, аз се извиних за селските номера, които трябваше да приложа в началото на разпита, и обясних:
— Трябваше да вляза под кожата ти, а това е най-добрият подход, който познавам. Начинът, по който говореше за момичето, ми подсказа, че си твърде добър артист, за да си признаеш направо.
Той трепна и бавно продума:
— Това не беше само игра. Когато се видях в опасност, когато се изправих пред бесилката, тя не ми се стори… не изглеждаше вече толкова важна за мен. Не можех… и сега не мога… напълно да разбера… съвсем… защо го направих. Разбирате ли ме какво имам предвид? Това някак си прави цялата история… и мен самия… евтини. Имам пред вид всичко, от самото начало.
Не можех да отговоря с нищо друго освен с безсмисленото: „И такива неща стават.“
В кабинета на шефа намерихме един от участниците в „нападението“ от предишната нощ — червенобузест полицейски чиновник на име Бидъл. Опули се насреща ми с любопитни сиви очи, но не зададе въпроси за събитията на Кинг Стрийт.
От канцеларията на прокурора Бидъл повика млад адвокат на име Дарт. Олбъри повтаряше разказа си пред Бидъл, Дарт и един стенограф, когато шефът на полицията, с вид на току-що изпълзял от леглото, се появи:
— Е, наистина е чудесно да те видя — заяви Нунан, като друсаше ръката ми нагоре-надолу и ме тупаше по гърба. — Ей! Снощи беше бая натясно, а? Гадове! Преди да нахлуем в бърлогата и да открием, че е празна, бях съвсем сигурен, че са те очистили. Кажи ми как се измъкнаха оттам тези мръсници.
— Двама-трима от твоите хора ги пуснаха през задната врата, прекараха ги през къщата отзад и ги натовариха в полицейска кола. Взеха ме и мен, за да не пукна там.
— От моите хора ли казваш? — запита той, без да изглежда учуден. — Да, да! И как точно изглеждаха?
Описах му ги.
— Шор и Райърдан — отбеляза той. — Трябваше да се досетя. А тук какво става? — кимна той с дебелото си лице към Олбъри.
Разказах му накратко, докато момчето продължаваше да диктува показанията си. Шефът се захили доволен и рече:
— Да, да, бях несправедлив към Шепота. Ще трябва да го открия и да се изясним. Значи ти гепи момчето? Това наистина е чудесно. Моите поздравления и благодарности. — Той разтърси ръката ми отново. — Няма да напускаш нашия град сега, нали?
— Все още не.
— Това е прекрасно — увери ме той.
Излязох и комбинирах закуската с обяда. После си позволих да се обръсна и подстрижа. Изпратих телеграма до Бюрото, с която молех да изпратят Дик Фоули и Мики Лайнън в Пърсънвил, прескочих до стаята си, преоблякох се и се отправих към дома на моя клиент.
Старият Илайхю седеше в един фотьойл, увит в одеяла, до огрян от слънцето прозорец. Подаде ми масивната си ръка и ми благодари, че съм хванал убиеца на сина му.
Отвърнах му с горе-долу подходяща реплика. Не го запитах как е узнал новината.
— Чекът, който ти дадох снощи — започна той — е справедливо възнаграждение за свършената от теб работа.
— За тази работа чекът на сина ти бе повече от достатъчен.
— Тогава наречи моя премия.
— Служителите на „Континентъл“ нямат право да вземат премии или награди — отвърнах аз.
Лицето му започна да се зачервява.
— Я върви…
— Не си забравил, че чекът ти беше предназначен за разследване на престъпността и корупцията в Пърсънвил, нали?
— Това беше глупост — изсумтя той. — Снощи бяхме възбудени. То отпада.
— Не съм съгласен.
Старият избълва множество ругатни:
— Парите са мои и няма да ги пръскам за щуротии. Ако не ги искаш за това, което направи, върни ми ги.
— Престани да ми крещиш — заявих аз. — Нищо няма да ти върна, а ще ти предложа един добре прочистен град. За това се спазарихме и това ще получиш. Сега ти е известно, че синът ти е бил убит от младия Олбъри, а не от твоите приятелчета. И на тях им е ясно, че с Талер не сте ги мамили. А след смъртта на сина си ти си могъл да им обещаеш, че вестниците няма да се ровят повече в мръсотиите им. И отново всичко е прекрасно и спокойно. Казах ти, че очаквах подобно нещо, ето защо те вързах. Сега си вързан. Чекът е потвърден и не можещ да спреш изплащането му. Писмото, с което ме упълномощи, не е равнозначно на договор, но ще трябва да се отнесеш до съда, за да докажеш, че е така. Ако толкова много се стремиш към подобен род известност, давай. И аз ще ти съдействувам да я получиш.
Снощи твоят човек — тлъстият шеф на полицията — се опита да ме убие. Това не ми се харесва. Достатъчно съм злопаметен, за да ми се прииска да го унищожа за тази му проява. Сега ще се забавлявам аз. В ръцете ми са твоите десет хиляди долара, с които ще си поиграя. Ще ги използувам, за да разпоря Пойзънвил от адамовата му ябълка до глезените. Ще се старая да получаваш отчетите ми по възможност най-редовно. Надявам се да ти доставят удоволствие.
И излязох от къщата, последван от рояк съскащи около главата ми проклятия.