Дашиъл Хамет
Алена жътва (23)

МИСТЪР ЧАРЛС ПРОКТЪР ДОУН

На следващата сутрин бях почти облечен, когато пристигна Дик Фоули. Докладва, в пестеливия си маниер, че Бил Куинт бил напуснал хотела си предишния ден по обед, без да остави новия си адрес.

В дванадесет и тридесет и пет тръгвал влак от Пърсънвил за Огдън. Дик телеграфирал на клона в Солт Лейк да изпратят свой човек в Огдън, който да се опита да издири Куинт.

— Нямаме право да изпускаме която и да е следа — казах аз, — но не смятам, че Куинт е човекът, когото търсим. Тя скъсала с него много отдавна. Ако е искал да предприеме нещо, щял е да го направи много по-рано. Предполагам, че щом е чул за убийството й, той е решил да се покрие в качеството си на изоставен любовник, който я е заплашвал.

Дик кимна и рече:

— Снощи — стрелба по пътя. Грабеж. Четири камиона с пиячка задържани, изгорени.

Звучеше като отговора на Рино Старки на новината, че бандата на големия контрабандист е мобилизирана в служба на полицията.

Тъкмо приключвах с обличането си и пристигна Мики Лайнън.

— Дан Ролф наистина е бил в къщата — докладва той. — Гръкът от бакалницата на ъгъла го е видял да излиза вчера сутринта около девет. Вървял по улицата, клатушкал се и си говорел сам. Гръкът помислил, че е пиян.

— Как така не е съобщил на полицията? Или го е сторил?

— Не са го разпитвали. Страшна полиция имат в този град. Какво да правим? Да им го намерим и да го предадем, за да им свършим работата ли?

— Макгро е решил, че убиецът е Шепота — казах аз — и не си дава труд да се занимава със следи, които не водят по този път. Ролф не е извършил убийството; освен да се е върнал по-късно за шилото. Била убита в три часа сутринта. В осем и половина Ролф не беше там, а шилото все още стърчеше от нея. То беше…

Дик Фоули се приближи, застана срещу мен и запита:

— Ти откъде знаеш?

Не ми харесаха нито начинът, по който ме погледна, нито начинът, по който ми заговори. Поясних:

— Ти знаеш, защото аз ти казвам.

Дик не отвърна нищо. Мики се ухили с идиотската си усмивка и запита:

— Сега накъде? Дайте да й видим сметката на тази работа.

— Имам среща в десет часа — казах им аз. — Навъртайте се около хотела, докато се върна. Шепота и Ролф сигурно са мъртви и няма защо да ги търсим. — Погледнах навъсено Дик и продължих: — Казаха ми. Не съм ги убил аз.

Дребничкият канадец кимна, без да сваля очи от мен. Закусих сам, а после се отправих към кантората на адвоката.

Завивайки по Кинг Стрийт, зърнах луничавото лице на Ханк О’Мара в лека кола, която се движеше по Грийн Стрийт. Седеше до някакъв непознат мъж. Дългокракият хлапак ми махна с ръка и спря колата. Приближих се.

— Рино иска да те види — каза той.

— Къде да го намеря?

— Скачай вътре.

— Сега не мога — рекох аз. — До обед може би ще се освободя.

— Когато си готов, обади се на Кльощавия.

Отвърнах, че ще го направя. О’Мара и придружителят му продължиха по Грийн Стрийт. След една пресечка стигнах, до дървената къща.

Вече бях стъпил върху първото от разнебитените стъпала, които водеха към етажа на адвоката, когато погледът ми бе привлечен от нещо и аз спрях.

Едва се виждаше в дъното на тъмен ъгъл на първия етаж. Обувка. Една празна обувка обикновено не лежи в такова положение.

Свалих крака си от стъпалото и се приближих до обувката. Сега вече можех да различа глезен, а над бомбето на обувката — маншета на черен панталон.

Това ме подготви за откритието.

В малка ниша, образувана от долната част на стълбите и ъгъла, намерих мистър Чарлс Проктър Доун, свит между две метли, парцал и кофа. Вандайковската му брадичка бе почервеняла от кръвта, изтекла от рана, която пресичаше диагонално челото му. Главата му бе наклонена назад и на една страна под ъгъл, който може да се постигне само със счупен врат.

Цитирах си Нунан: „Това, което трябва да се свърши, трябва да се свърши“ и предпазливо придърпах към себе си външния джоб на палтото му, за да изпразня вътрешния и прехвърля съдържанието — един черен бележник и тесте хартийки — в моя джоб. В два от другите му джобове не открих нищо, което да ме заинтересува. Останалите не можеха да се прегледат, без да се премести тялото, а аз нямах подобно желание.

Пет минути по-късно бях обратно в хотела и за да не срещна Дик и Мики, които бяха във фоайето, влязох през една странична врата, качих се до мецанина, а оттам на асансьора.

В стаята седнах и прегледах плячката си.

Най-напред взех черното книжле — малък бележник от имитация на кожа, от тези, дето ги продават срещу незначителна сума във всяка книжарница. Съдържаше някакви откъслечни бележки, които нищо не ми говореха, и около тридесет имена и адреси, които все толкова ми говореха, с едно изключение:

Хелън Олбъри, Хърикейн Стрийт, 1229А.

Това бе интересно, защото първо: един млад мъж на име Робърт Олбъри бе в затвора, след като си призна, че в изблик на ревност, породена от предполагаемия успех на Доналд Уилсън с Дайна Бранд, е стрелял и го е убил; и второ: Дайна Бранд бе живяла и бе убита на Хърикейн Стрийт 1232, точно срещу номер 1229А.

Не открих името си в тефтерчето.

Оставих го настрани и започнах да разглеждам и да чета листчетата, които бях прибрал. Тук също трябваше да прехвърля доста, дето нищо не ми говореха, докато стигна до нещо важно.

Откритието ми бяха четири писма, вързани с ластик. Пликовете бяха разрязани, а върху пощенския печат личаха датите — средно през седмица. Последното бе отпреди малко повече от шест месеца. Писмата бяха адресирани до Дайна Бранд. Първото, т.е. най-ранното, не бе толкова лошо за любовно писмо. Второто бе малко тъпо. Третото и четвъртото бяха чудесни примери колко глупав и разпален може да бъде един ухажор, особено ако е в напреднала възраст. И четирите писма бяха подписани от Илайхю Уилсън.

Не открих нищо, което определено да ми подскаже защо мистър Чарлс Проктър Доун си е мислил, че може да ме шантажира и да ми измъкне хиляда долара, но намерих достатъчно материал, който ми даде повод за размишления. Насърчих мозъка си с две цигари и после слязох долу.

— Върви и виж какво можеш да научиш за един адвокат на име Чарлс Проктър Доун — казах на Мики. — Има кантора на Грийн Стрийт. Стой настрана от нея. Не му отделяй много време. Искам бърза информация ив общи линии.

Наредих на Дик да излезе пет минути след мен и да ме последва до Хърикейн Стрийт 1229А.

Номер 1229А бе горният апартамент на двуетажна сграда, почти срещу дома на Дайна. Беше разделен на две и имаше два самостоятелни входа. Позвъних на търсения от мен.

Вратата ми отвори слабичко осемнадесет-деветнадесетгодишно момиче с тъмни, разположени близо едно до друго очи върху мазно жълтеникаво лице, обградено с късо подстригана кестенява коса, която изглеждаше влажна.

Тя отвори вратата, нададе задавен, изплашен стон, отстъпи назад и притисна с ръце отворената си уста.

— Мис Хелън Олбъри? — запитах аз.

Тя яростно заклати глава в знак на отрицание. Но не беше убедителна. Очите й гледаха безумно.

— Бих желал да вляза и да поговоря с вас няколко минути — казах аз, като същевременно влязох и затворих вратата след себе си.

Тя не продума. Тръгна по стълбите пред мен с извърната назад глава, за да може да ме наблюдава с ужасените си очи.

Влязохме в оскъдно мебелирана дневна. През прозорците й се виждаше къщата на Дайна Бранд.

Момичето остана в средата на стаята, без да сваля ръце от устата си.

Изгубих време и усилия в старанието си да я убедя, че не съм страшен. Напразно. Всичко, което казвах, сякаш засилваше паниката й. Беше дяволски досадно. Отказах се от опитите си и пристъпих към същината.

— Ти си сестрата на Робърт Олбъри, нали? — запитах аз.

Не последва отговор; нищо освен застиналото изражение на смъртен страх.

— След като е бил арестуван за убийството на Доналд Уилсън, ти си наела този апартамент, за да я наблюдаваш. Защо?

Нито дума. Трябваше да си отговоря сам:

— Отмъщение. Ти си обвинявала Дайна Бранд за неприятностите на брат ти. Чакала си подходяща възможност. И ето, тя се появява по-миналата нощ. Промъкнала си се в къщата й, видяла си, че е пияна и си я пробола с шилото.

Остана безмълвна. Не успях да я разтърся, лицето й беше все така объркано и изплашено. Продължих:

— Доун ти е помогнал. Той е съставил плана вместо теб. Искал е писмата на Илайхю Уилсън. Кого изпрати да ги прибере, кой извърши в същност убийството? Кой беше той?

И на това не получих отговор. Никаква промяна в изражението й или в липсата на изражение. Нито дума. Изпитвах желание да я плесна. Вместо това казах:

— Дадох ти възможност да говориш. Исках да чуя твоята версия. Но както щеш.

Тя пожела да остане безмълвна. Отказах се. Страхувах се от нея; страхувах се, че ако я притисна по-силно, ще извърши нещо още по-безумно от мълчанието си. Излязох от апартамента, без да съм сигурен дали е разбрала и една моя дума.

На ъгъла наредих на Дик Фоули:

— Вътре има едно момиче — Хелън Олбъри, осемнадесетгодишна, метър и шестдесет и пет; слаба — не повече от петдесет килограма, ако има и толкова; близко разположени очи, кафяви; жълтеникава кожа; къса кестенява коса, права; в момента е облечена в сив костюм. Проследи я. Ако се опита да ти прави номера, пращаш я в затвора. Внимавай, луда е като бълха.

Отправих се към заведението на Мъри Кльощавия, за да намеря Рино и да разбера какво иска. Половин пресечка по-рано хлътнах във входа на една обществена сграда, за да огледам положението.

Пред свърталището на Мъри стоеше полицейска камионетка. Отвътре извеждаха, дърпаха, мъкнеха мъже и ги вкарваха в колата.

Извеждачите, дърпачите и носачите не приличаха на редови полицаи. Предположих, че е шайката на Пийт Финландеца, сега на специална служба в полицията. Пийт, с помощта на Макгро, очевидно изпълняваше заканата си да предложи на Шепота и Рино войната, която желаеха.

Докато наблюдавах, пристигна линейка. Натовариха я и замина. Бях твърде далеч, за да различа някого или нечий труп. Когато оживлението премина връхната си точка, заобиколих няколко квартала и се прибрах в хотела.

Там бе Мики Лайнън с информация за мистър Чарлс Проктър Доун.

— За такива приятелчета са измислили вица: „Той криминален адвокат ли е? Да, много криминален.“ Роднини на оня Олбъри, дето ти го спипа, са наели тази птичка Доун да го защищава. Олбъри не искал да има нищо общо с него, когато той отишъл да го посети. Този мошенник с трите имена за малко да се натопи сам миналата година — за изнудване на някакъв пастор на име Хил, ама успял да се измъкне. Има някаква собственост на Либърт Стрийт, където и да е това. Да продължавам ли да се ровя?

— Достатъчно. Ще останем тук, докато се обади Дик. Мики се прозя и каза, че нямал нищо против. Не бил от хората, дето трябва да бягат, за да си поддържат кръвообръщението, и ме попита дали съм чул, че ставаме известни в национален мащаб. Пожелах да разбера какво иска да каже.

— Току-що срещнах Томи Робинс — отвърна той. — От „Консолидейтед прес“ са го изпратили да отрази събитията. Каза, че някои от другите информационни агенции и един-два от големите ежедневници изпращат специални кореспонденти, които да рекламират нашите затруднения.

Правех едно от любимите си оплаквания — че вестниците не са годни за нищо друго, освен да объркват нещата така, че никой после да не може да ги оправи, когато чух едно момченце да скандира името ми. Срещу десет цента ми каза, че ме търсят по телефона.

Дик Фоули:

„Тя излезе веднага. На Грийн Стрийт, 310. Пълно с ченгета. Бъбривец на име Доун, убит. Полицаите я отведоха в участъка.“

„Все още ли е там?“

„Да, в кабинета на шефа.“

„Стой там и бързо ми докладвай за всичко, което научиш.“

Върнах се при Мики Лайнън, подадох му ключа от моята стая със следните наставления:

— Отсядаш в стаята ми. Приемаш всичко, което пристигне за мен, и ми го препращаш. Аз ще бъда в хотел „Шанън“, зад ъгъла, регистриран под името Дж. У. Кларк. Казваш на Дик и на никой друг.

Мики запита: „Какво, по дяволите, става?“, не получи отговор и задвижи разхлабеното си туловище към асансьора.