Дашиъл Хамет
Алена жътва (20)

ЛАУДАНУМ

На съседния ъгъл Дик Фоули седеше в наетата кола. Помолих го да ме закара до Дайна Бранд. Остави ме една пресечка преди дома й и остатъка от пътя изминах пеша.

— Изглеждаш уморен — каза тя, след като я последвах в дневната. — Бачкал ли си?

— Присъствувах на една мирна конференция, от която трябва да се родят най-малко дузина убийства.

Телефонът иззвъня. Тя вдигна слушалката и ме повика.

Гласът на Рино Старки:

„Помислих, че може да ти е приятно да чуеш, че Нунан е бил застрелян пред дома си, като е излизал от таратайката си. Не си виждал по-мъртъв човек от него. Трябва да са му блъснали поне трийсет «хапа»“.

— Благодаря ти.

Големите сини очи на Дайна задаваха въпроси.

— Първите плодове на мирната конференция, откъснати от Талер Шепота — уведомих я аз. — Къде е джинът?

— Рино се обади, нали?

— Да. Мислел, че ще ми е приятно да чуя, че Пойзънвил е останал съвсем без шеф на полицията.

— Да не би?…

— Според Рино Нунан е паднал тази нощ. Нямаш ли някакъв джин? Или ти доставя удоволствие да ме караш да те моля?

— Знаеш къде е. Пак ли с твоите хитри номера?

Отидох в кухнята, отворих хладилната камера и се нахвърлих върху леда с шилото за лед — петнадесетсантиметров остър инструмент, монтиран в кръгла синьо-бяла дръжка. Момичето стоеше на вратата и задаваше въпроси. Не й отговарях, а междувременно пълнех две чаши с лед, джин, лимонов сок и сода.

— Какво си правил? — поиска да узнае момичето, докато отнасяхме питиетата си в дневната. — Имаш ужасен вид.

Оставих чашата си върху масата, седнах срещу нея и се оплаках:

— Този проклет град ме заразява. Ако не се чупя скоро, ще стана кръвожаден като туземците. Какво става ли? Откакто съм тук — дузина и половина убийства: Доналд Уилсън, Айк Буш; четирите италианчета и ченгето от „Кедровия хълм“; Джери, Лу Ярд; Холандеца, Големия Блаки и Колингс Гюлето при „Сребърната стрела“; Ник — ченгето, дето аз го ударих; русия хлапак, дето Шепота го застреля тука; Якима Късака — крадеца от дома на стария Илайхю, и сега Нунан. За по-малко от седмица шестнадесет на брой и още се задават.

Тя свъси вежди насреща ми и рязко каза:

— Не гледай така. Засмях се и продължих:

— На времето съм уреждал едно-две убийства, когато се е налагало. Но за първи път ме хваща треската. Причината е този проклет град. Тук не можеш да останеш почтен. От самото начало се оплетох. Когато Илайхю се отдръпна от мен, нищо друго не ми оставаше, освен да се опитам да насъскам момчетата един срещу друг. Трябваше да подредя работите по най-добрия възможен начин. Какво да сторя, след като най-добрият начин водеше със сигурност към куп убийства? Без подкрепата на Илайхю нещата не можеха да се оправят по друг начин.

— Е, като не си имал друг начин да ги спреш, що дигаш толкоз шум? Пий си напитката.

Изпих половината и изпитах желанието да продължа да говоря:

— Ако много си играеш със смъртта, тя започва да ти въздействува по един или друг начин. Или започва да те отвращава, или започваш да я харесваш. На Нунан му подействува по първия начин. След като очистиха Ярд, той се разболя; целият му кураж отиде по дяволите, беше готов на всичко, само да постигне мир. Аз го измамих. Предложих му той и останалите живи да се съберат, за да изгладят недоразуменията помежду си.

Срещата беше тази нощ в дома на Уилсън. Приятна забава. Дадох си вид, че се опитвам да изясня всички недоразумения, като разказвах това, което знам, разсъблякох Нунан гол и им го подхвърлих — и него, и Рино. Това беше и краят на срещата. Шепота пръв се изключи от играта. Пийт разясни на присъствуващите кой къде стои. Каза още, че тези боричкания не се отразяват добре на контрабандната му дейност и че ако отсега нататък някой предприеме нещо, нека очаква неговите песове по дирите си. Шепота не даде вид, че е поразен. Също и Рино.

— И няма от какво — рече момичето. — А какво му стори на Нунан? В смисъл как ги разголи — него и Рино?

— Съобщих на останалите, че той от самото начало е знаел, че Максуейн е убил Тим. Това бе единствената лъжа, с която си послужих. След това им разказах за банковия обир на Рино и шефа, с участието на Джери, който после е бил очистен на местопрестъплението и изхвърлен пред банката, за да лепнат обвинението на Шепота. Досетих се, че е станало така, ако е вярно, както ти ми каза, че Джери излязъл от колата, насочил се към банката и бил застрелян. А дупката от куршума беше на гърба му. Като допълнение Макгро заяви, че за последен път видял колата, с която бил извършен обирът, когато завивала по Кинг Стрийт. Момчетата са се връщали към кметството — към затворническото си алиби.

— Но нали пазачът на банката каза, че той е застрелял Джери? Така писаха и във вестниците.

— Вярно, така каза, но той може да каже всичко и да си го вярва. Сигурно е натиснал спусъка със затворени очи и всичко, което е паднало — той го е улучил. Ти видя ли Джери как пада?

— Да, видях. Беше обърнат с лице към банката. Но беше много объркано, за да забележа кой го е застрелял. Много хора стреляха и…

— Разбира се. Те са се погрижили за това. Разгласих и факта — поне на мене ми прилича на факт, — че Рино е очистил Лу Ярд. Този Рино е костелив орех, а? Нунан се подмокри, а единствените думи, които чуха от Рино, бяха: „И какво от това?“ Всичко бе мило като между джентълмени. Бяха разделени по равно — Пийт и Шепота срещу Нунан и Рино. Никой от тях обаче не можеше да разчита, че съучастникът му ще го подкрепи, ако предприеме нещо. Това доведе до разделянето на двойките в края на срещата. Нунан беше извън сметката, а Рино и Шепота — самите те врагове — имаха за противник Пийт. Така всички те седяха около масата, държаха се прилично и не се изпускаха от очи, а аз сеех смърт и разрушение. Шепота напусна пръв и изглежда е имал време, докато Нунан се прибере; да събере няколко патлака, за да го причакат пред вратата. И така, шефът беше застрелян. Ако Финландеца не се е шегувал, а нямаше вид на майтапчия, той ще се погрижи за Шепота. Рино носи точно толкова вина за смъртта на Джери, колкото и Нунан, значи Шепота ще тръгне на лов и за него. Като знае това, Рино, от своя страна, ще се постарае да пипне Шепота пръв, което пък ще прати Пийт по следите му. Много вероятно Рино да е зает с друга дейност. Той ще лавира между надутите щуки на Лу Ярд, дето не одобряват Рино за бос. Общо взето — позната работа.

Дайна Бранд се пресегна през масата и ме потупа по ръката. Очите й гледаха смутено:

— Грешката не е твоя, скъпи. Ти самият каза, че нищо друго не си могъл да направиш. Изпий си напитката и да пием още по една.

— Много можех да направя — възразих аз. — Старият Илайхю ме изостави още в началото само защото тези птички знаеха твърде много за него, за да рискува да скъса с тях, преди да се увери, че те могат да бъдат унищожени напълно. Той не можеше да разбере как ще съумея да го направя, затова игра с тях. Илайхю не е точно главорез като останалите, а освен това си мисли, че градът е негова частна собственост и не му се нрави начинът, по който са му го отнели.

Днес следобед можех да отида при него и да му докажа, че съм ги унищожил. Той щеше да се вслуша в здравия разум; щеше да премине на моя страна, да ми даде нужната подкрепа, за да подредя играта според закона. Това можех да направя. Но е по-лесно да ги убиеш — по-лесно и по-сигурно, а сега, като си мисля — и по-удовлетворяващо. Не знам как ще се появя в Бюрото. Старецът жив ще ме опече, ако разбере как съм действувал. Причината е този проклет град. Отровен град. Много вярно му е името — Пойзънвил. Отрови ме.

Ето, тази вечер си стоях край масата в дома на Уилсън и се забавлявах с тях, сякаш ловях пъстърва; и ми достави точно същото удоволствие. Гледах Нунан и знаех, че няма шанс и едно на хиляда да доживее до следващия ден заради това, което бях направил, а вътрешно се смеех и се чувствувах възбуден и щастлив. Това не съм аз. Имам загрубяла обвивка около това, което е останало от душата ми, след двадесетгодишно газене в престъпността мога да гледам всякакво убийство, без да виждам нещо друго в него освен хляба си насъщен, всекидневната си работа. Но да получавам удоволствие от планирането на смърт не е естествено. Ето какво направи този град с мен.

Тя се усмихна прекалено нежно и заговори прекалено снизходително:

— Преувеличаваш, миличък. Те си го заслужават. И ми се иска да не гледаш така. Тръпки ме побиват.

Ухилих се, взех чашите и отидох в кухнята за още джин. Когато се върнах, тя свъси вежди над тревожни, потъмнели очи и запита:

— Сега пък за какво донесе шилото за лед?

— За да ти покажа в каква насока се движат мислите ми. Преди няколко дена, ако изобщо се замислях за него, щях да го възприема като удобен инструмент за откъртване на парченца лед. — Прекарах пръст до върха на петнадесетсантиметровото острие. — Не е лошо като средство да закарфичиш някого към дрехите му. Ето така се движат мислите ми, честна дума. Не мога да погледна запалка, без да си представя как я пълня с нитроглицерин за някой, дето не ми допада. В канавката пред твоята къща лежи едно парче медна жица — тънко, меко и достатъчно дълго, за да го увиеш около нечий врат и да стегнеш краищата. С голяма мъка се удържах да не го пъхна в джоба си, просто за всеки случай…

— Ти си луд.

— Знам. Нали това ти обяснявам. Ставам кръвожаден.

— Е, това не ми харесва. Върни това нещо обратно в кухнята, седни и бъди разумен.

Подчиних се на две трети от заповедта.

— Твоята беда е — смъмри ме тя, — че нервите ти са изхабени. Много вълнения преживя през последните няколко дни. Продължавай в същия дух и със сигурност ще откачиш.

Протегнах напред ръката си с разперени пръсти. Общо взето, не трепереше. Тя ме погледна и отбеляза:

— Това не означава нищо. Вътре в тебе е. Защо не се измъкнеш, да си починеш за няколко дена? Задвижил си работите и те сами ще се развиват. Хайде да отскочим до Солт Лейк. Добре ще ти подействува.

— Не мога, сестричке. Някой трябва да остане да брои труповете. Освен това цялата програма зависи от настоящата комбинация от хора и събития. Нашето заминаване извън града ще промени всичко и тогава цялата процедура май ще трябва да се повтори отначало.

— Няма нужда да се разгласява, че си изчезнал, а пък аз нямам нищо общо с тази работа.

— Откога?

Тя се наведе напред, присви очи и запита:

— А сега какво целиш?

— Нищо. Просто се чудех как така внезапно се превърна в страничен наблюдател. Забрави ли, че Доналд Уилсън беше убит, защото ти започна цялата история? Забрави ли, че информацията, дето ми даде за Шепота, помогна работата да не бъде прекратена още по средата?

— По-добре от мен знаеш, че аз нямам никаква вина — отвърна тя, изпълнена с негодувание. — Освен това всичко вече е минало. Нарочно повдигаш този въпрос, защото си в отвратително настроение и имаш желание да спориш.

— Не беше минало, когато примираше, че Шепота ще те убие.

— Ще престанеш ли да говориш за убийства!

— Веднъж младият Олбъри ми каза, че Бил Куинт те бил заплашвал да те убие.

— Спри!

— Изглежда, имаш дарбата да разпалваш кръвожадни помисли у твоите гаджета. Олбъри чака да го съдят за убийството на Уилсън. Шепота те кара да трепериш по ъглите. Дори и аз не избягнах твоето внимание. Погледни в какво се превърнах. А винаги съм имал тайното подозрение, че един ден Дан Ролф ще посегне на теб.

— Дан! Ти си луд. Та аз…

— Да, той е охтичав и съвсем закъсал, а ти го прибра. Даде му подслон и толкова опиат, колкото си иска. Използуваш го като момче за всичко; пляскаш го пред мен, пляскаш го и пред други хора. Той е влюбен в теб. Някоя сутрин ще се събудиш и ще откриеш, че вратлето ти е накълцано.

Тя потрепера, стана и се засмя:

— Щастлива съм, че поне единият от нас знае за какво става въпрос, ако ти самият наистина знаеш — рече тя, докато отнасяше празните чаши.

Запалих цигара, като се питах защо се чувствувам така. Питах се дали не откачам, дали наистина няма нещо в предчувствията или просто нервите ми са се износили съвсем.

— Най-доброто, което можеш да направиш, ако не заминеш — посъветва ме момичето, връщайки се с пълни чаши, — е да се насвяткаш и да забравиш всичко. Сипах ти двойна доза джин. Имаш нужда.

— Не аз имам нужда — рекох, като се чудех защо ли го правя, но някак си ми беше приятно, — а ти. Всеки път, когато спомена думата убийство, ти се нахвърляш върху мен. Ти си жена. Мислиш си, че ако не се споменава за убийство, никой от мъжете в града, които изпитват подобно желание — а те са бог знае колко, няма да го извърши. Глупаво е. Нищо от това, което казваме или премълчаваме, не е в състояние да накара Шепота например…

— Моля те, моля те, престани! Аз съм глупава. Страхувам се от думите. Страхувам се от него. Аз… О, защо не го премахна, когато те помолих?

— Съжалявам — отвърнах аз и бях искрен.

— Мислиш ли, че той?…

— Не знам — признах аз — и предполагам, че си права. Безсмислено е да говорим за това. Остава ни да пием, макар че този джин не изглежда да е много силен.

— Работата не е в джина. Искаш ли нещо, което да те разтърси хубавичко?

— Тази вечер бих пил и нитроглицерин.

— Горе-долу това ще получиш — обеща ми тя.

В кухнята издрънчаха бутилки, след което тя донесе чаша, пълна с напитка, подобна на тази, която пиехме. Помирисах я и казах:

— От опиата на Дан, а? Той все още ли е в болницата?

— Да. Мисля, че има пукнат череп. Ето ти сила, мистър, ако това търсиш.

Излях „опиянения“ джин в гърлото си. Скоро се почувствувах по-спокоен. Времето отлиташе, докато пиехме и разговаряхме в един розов весел свят, изпълнен с приятелство и мир.

Дайна остана на джин. Известно време и аз се придържах към него, а после минах на коктейл от джин и лауданум.

След това се опитах да играя една игра — стараех се да държа очите си отворени, макар че нищо не виждах. Когато номерът не можеше повече да я заблуди, аз се предадох.

Последното нещо, което си спомням, беше как тя ми помагаше да се настаня на кушетката в дневната.