Дашиъл Хамет
Алена жътва (11)

ГОЛЯМАТА БЪРКАЛКА

Пихме още по едно питие.

Тя остави чашата си, облиза устни и рече:

— Ако системата ти е да разбъркваш нещата, имам една голяма бъркалка за теб. Да си чувал някога за брата на Нунан, Тим — оня, дето се самоуби преди няколко години край „Фалшивото езеро“?

— Не.

— Нямаше и да чуеш нищо хубаво. Във всеки случай той не се самоуби. Макс го уби.

— Нима?

— Събуди се, за бога. Това, което ти казвам, е истина. Нунан беше като баща за Тим. Дай му доказателство и той ще подгони Макс като бесен. Това искаш, нали?

— Имаш ли доказателство?

— Двама души се добраха до Тим, преди да умре, и той им каза, че това е дело на Макс. И двамата са все още в града, макар че единия от тях няма да го бъде дълго. Как ти се струва?

Изглежда, говореше истината, макар че с жените и особено със синеоките това не винаги означава нещо.

— Нека чуем и продължението. Обичам детайли и тем подобни.

— Ще ги имаш. Бил ли си някога на „Фалшивото езеро“? Е, това ни е летният курорт; намира се на тридесет километра нагоре по каньона. Представлява едно бунище, но през лятото е хладно и е натъпкано с хора. Това се случи миналата година, лятото, последната събота на август. Бях отишла там с един приятел на име Холи. Той се върна в Англия, но това теб изобщо не те засяга, защото няма нищо общо с тази история. Държеше се като стара госпожица — носеше белите си копринени чорапи наопаки, за да не му убивали ръбовете. Миналата седмица получих едно писмо от него. Някъде тука е, но това е без значение.

Та бяхме там. Беше и Макс с едно момиче — Мъртъл Дженисън, с което движеше… Сега е в болницата — градската. Умира от болестта на Брайт^[1] или нещо подобно. Беше хубава кукла тогава — стройна блондинка. Винаги съм я харесвала, само дето няколко чашки я правеха прекалено шумна. Тим Нунан беше луд по нея, но онова лято тя не виждаше друг освен Макс. Тим не я оставяше на мира. Той беше едър красив ирландец, но мухльо и дребен мошеник, а игрите му минаваха само защото брат му бе шеф на полицията. Където и да отидеше Мъртъл, рано или късно изникваше и той. Мъртъл не щеше да занимава Макс, защото се страхуваше, че това ще го предизвика и ще развали отношенията му с брата на Тим.

Естествено онази събота и Тим се появи на „Фалшивото езеро“. Мъртъл и Макс бяха сами — Холи и аз бяхме с една тайфа, но забелязах Мъртъл да говори с Тим, а после ми каза, че е получила бележка от него, с която я молел да се срещнат същата вечер за няколко минути в една от малките беседки около хотела. Казал й още, че ако не отидела, щял да се самоубие. Много ни разсмя — голямата лъжлива тревога. Опитах се да убедя Мъртъл да не ходи, но тя беше погълнала доста алкохол, който я правеше весела, и отвърна, че ще отиде да се наслуша на щуротиите му.

Същата нощ всички в хотела танцувахме. Макс се отби за малко, а след това повече не го видях. Мъртъл танцуваше с Рътгерс — един адвокат тук, в града. След малко тя го остави и излезе през една от страничните врати. Когато мина покрай мен, ми смигна, от което разбрах че отива да се види с Тим. Току-що бе излязла, когато чух изстрела. Никой друг не му обърна внимание. Предполагам, че и аз нямаше да забележа, ако ле знаех за Мъртъл и Тим. Казах на Холи, че искам да видя Мъртъл и я последвах. Трябва да е било пет минути след като тя излезе. Като се озовах вън, до една от вилите видях светлини и хора. Спуснах се към тях и… От това говорене ожаднявам.

Налях й няколко пръста джин. Тя отиде до кухнята за още сода и лед. Смесихме ги, пихме и тя продължи разказа си:

— Там лежеше Тим Нунан, мъртъв, с дупка на слепоочието, а до него — пистолетът му. Може би дузина хора стояха наоколо: от персонала, посетители, един от хората на Нунан — ченге на име Максуейн. Веднага щом ме забеляза, Мъртъл ме отведе настрани, далеч от тълпата, в сянката на едни дървета.

„Макс го уби — каза тя, — Какво да правя?“

Запитах я как е станало. Тя ми разказа, че видяла блясъка на изстрела и най-напред си помислила, че Тим все пак се е самоубил. Като притичала до него, той се търкалял и стенел: „Не трябваше да ме убива заради нея. Аз щях…“ Останалото не могла да разбере. Той продължавал да се търкаля, а от дупката на слепоочието му шуртяла кръв. Мъртъл се изплашила, че Макс го е направил, но трябвало да се увери. Коленичила, повдигнала главата на Тим и го запитала: „Кой го направи Тим?“

Той бил почти свършил, но преди да издъхне, намерил достатъчно сили, за да й каже: „Макс!“

Тя непрекъснато повтаряше: „Какво да правя?“ Запитах я дали някой друг освен нея е чул Тим, а тя отвърна — ченгето. Той се бил появил тичешком, докато тя се опитвала да повдигне главата на Тим. Не мислеше, че някой друг освен ченгето е бил достатъчно близко, за да чуе.

Не исках Макс да загази заради убийството на такъв глупак като Тим Нунан. По това време Макс не знаеше нищо за мен, освен че го харесвах, а не одобрявах Нунанови. Познавах ченгето Максуейн. Бях близка с жена му. Той беше доста добро момче — като агънце, докато не се сдоби с власт. Тогава тръгна по пътя на останалите. Жена му го търпя, търпя, а после го изостави.

Тъй като познавах ченгето, казах на Мъртъл, че според мен ще можем да оправим работата. Малко мангизи щяха да замъглят паметта на Максуейн, а в случай че не се навиеше, Макс можеше да уреди да го очистят. В нея беше бележката на Тим, в която се казваше, че ще се самоубие. Със съгласието на ченгето дупката в главата на Тим от собствения му пистолет и бележката щяха да оправят играта.

Оставих Мъртъл под дърветата и тръгнах да търся Макс. Никъде го нямаше. Хората не бяха много, а в хотела оркестърът продължаваше да свири танцова музика. Не можах да открия Макс и се върнах обратно при Мъртъл. Беше запалена от нова идея. Не й се искаше Макс да разбере, че е открила кой е убил Тим. Страхуваше се от него.

Проумяваш ли? Страхуваше се, че ако някога скъса с Макс, той ще я премахне от пътя си, като знае, че тя има достатъчно факти, за да го прати на бесилото. Представям си как се е чувствувала. По-късно и аз изпитвах същите страхове и си мълчах точно като нея. Затова решихме, че ако можем да уредим работата, без той да разбере, толкова по-добре. Аз също не исках да се намесвам.

Мъртъл се върна сама при групата около Тим, хвана Максуейн, отведе го малко настрана и направиха пазарлъка. Тя имаше някакви мангизи у себе си. Даде му двеста и един диамантен пръстен, който е струвал на един приятел — Бойл, хилядарка. Смятах, че пак ще се обади и ще иска още, но той си замълча. Бяха си оправили сметките. С помощта на писмото той прокара историята със самоубийството.

Нунан усети, че има нещо гнило в цялата работа, но никога не успя да го открие. Мисля, че подозираше намесата на Макс. Той обаче си имаше непоклатимо алиби — това умее — и аз смятам, че дори и Нунан го изключи най-накрая от списъка си на заподозрените.

Но никога не повярва, че е станало така, както беше представено. Той унищожи Максуейн — изрита го от полицията. Скоро след тази история Макс и Мъртъл се разделиха. Без кавги и скандали — те просто се отдалечиха един от друг. Мисля, че тя повече не можа да се отпусне с него, но доколкото ми е известно, той никога не я е подозирал. Сега е болна, както ти казах, и не й остава дълго да живее. Мисля, че ако я питат, няма да има нищо против да каже истината. Максуейн продължава да се навърта в града. Той ще проговори само ако има аванта. Тия двамата имат доказателството и Нунан ще го кльопне като нищо. Достатъчно ли е това като начало за твоето „разбъркване“?

— Не е ли възможно да е било самоубийство? — запитах аз. — В последната минута блестяща идея озарява Тим Нунан да го прикачи на Макс?

— Оня блъфьор да се застреля? Няма начин.

— Възможно ли е Мъртъл да го е застреляла?

— Нунан не пренебрегна и това. Но тя не е била и на една трета от разстоянието надолу по склона, когато са стреляли. А Тим имаше следи от барут по главата и сигурно не е бил застрелян, а после търкулнат надолу. Мъртъл е вън от подозрение.

— Но Макс е имал алиби?

— Да, вярно. Той винаги има. Бил е в бара, от другата страна на хотела — през цялото време. Четирима души го потвърдиха. Сега, като си припомням, те го повтаряха често и открито, много преди някой да ги е попитал. В бара имаше и други хора, които не си спомняха дали Макс е бил там, или не, но онези четиримата си спомняха. Те биха си спомнили всичко, което Макс поиска.

Очите й се разшириха, после се притвориха и останаха да се виждат само две черни цепнатини. Тя се наведе към мен и катурна чашата с лакътя си.

— Кльощавият Мъри бе единият от четиримата. Сега не меле брашно с Макс. Той би могъл да каже истината. Има игрален дом на Бродуей.

— Този Максуейн случайно да се казва Боб? Един с криви крака; в лицето е като диво прасе.

— Да. Познаваш ли го?

— По физиономия. А с какво се занимава сега?

— Дребен мошеник. Какво мислиш за новината?

— Не е лоша. Сигурно ще мога да я използувам.

— Тогава нека поговорим за мангизите.

Засмях се на алчността в очите й и казах:

— Не още, сестричке. Преди да сме започнали да пръскаме паричките, трябва да видим как ще тръгне работата.

Тя ме нарече проклет скъперник и протегна ръка към джина.

— За мен повече не, благодаря — казах аз и погледнах часовника си. — Наближава пет часът, а ме чака напрегнат ден.

Тя реши, че отново е гладна. Това ми напомни, че и аз не съм ял. Половин час и повече й беше необходим, за да донесе соленки и шунка и да свари кафе. Мина още време, докато ги вкараме в стомасите си и изпушим по няколко цигари заедно с допълнителните чаши кафе. Когато се изправих да си ходя, отдавна минаваше шест.

Прибрах се отново в хотела и легнах във вана със студена вода. Подействува ми ободрително, а аз имах нужда от повдигане на духа. На четиридесет години можех да преживея с джина като заместител на съня, но не бе комфортно.

След като се облякох, седнах и съчиних следния документ:

„Малко преди да умре, Тим Нунан ми каза, че е бил застрелян от Макс Талер. Детективът Боб Максуейн е свидетел. Дадох на детектива Максуейн 200 долара и един пръстен с диамант на стойност 1000 долара, за да мълчи и да представи случилото се за самоубийство.“

Слязох долу с въпросния документ в джоба, пак закусих — главно кафе — и се запътих към Градската болница.

Часовете за посещение бяха следобед, но като размахах картата си от детективското бюро и дадох на всички да разберат, че един час закъснение може да причини хиляди смъртни случаи и други такива, влязох да видя Мъртъл Дженисън.

Тя лежеше в отделението на третия етаж, сама в стая. Останалите четири легла бяха празни. Можеше да бъде и двадесет и пет годишно момиче, и петдесет и пет годишна жена. Лицето й представляваше подпухнала, пъпчива маска. Безжизнена, жълтеникава коса, сплетена на две хилави плитки, лежеше на възглавницата.

Почаках, докато сестрата, която ме доведе, излезе от стаята. Тогава протегнах бележката към ръката на болната и помолих:

— Мис Дженисън, бихте ли я подписали?

Тя ме погледна с грозни, притулени от торбички с неопределен тъмен цвят очи, после отмести поглед към бележката и накрая измъкна една безформена, надебеляла ръка изпод завивката, за да я поеме.

Престори се, че са й необходими близо пет минути, за да прочете четиридесет и петте думи, които бях написал. Остави бележката да падне на завивката и попита:

— Откъде разбрахте? — Гласът й бе остър, раздразнителен.

— Дайна Бранд ме изпрати при вас. Тя попита нетърпеливо:

— Скъсала ли е с Макс?

— Не съм чул — излъгах аз. — Предполагам, че иска да има този документ под ръка, в случай че й потрябва.

— За да прережат глупавото й гърло. Дайте ми перодръжката.

Подадох й писалката си и подложих тефтерчето си под документа, хем да й помогна да надраска подписа си в долната му част, хем да го взема веднага след като свърши. Докато размахвах хартийката, за да изсъхне, тя каза:

— Ако тя иска това, аз нямам нищо против. Какво ме интересуват сега другите? С мен е свършено. Да вървят по дяволите всичките! — Тя се изкикоти и внезапно отметна завивките от коленете си, за да ми покаже чудовищното си подпухнало тяло, облечено в груба бяла нощница. — Как го намирате? Видяхте ли, с мен е свършено.

Придърпах отгоре й отметнатите завивки и рекох:

— Благодаря ви за това, мис Дженисън.

— Няма защо. За мен вече не представлява нищо. Само че подпухналата й брадичка потрепера — ад е да умреш толкова грозна.