Любомир Сагаев
Книга за операта (144)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Алексей, летец — барптон

Комисаря — бас

Василий Василевич, известен хирург — бас

Андрей Дегтяренко, летец, приятел на Алексей — бас

Кукушкин, летец — тенор

Гвоздев, танкист — тенор

Олга, годеница на Алексей — сопран

Клавдия, медицинска сестра — мецосопран

Дядо Михайло, председател на колхоза — тенор

Баба Василиса — алт

Варя, снаха на дядо Михайло — мецосопран

Петровна, колхозника — сопран

 

Федя — ритмичен говор

деца от колхоза

Серьонка — ритмичен говор

 

Първи хирург — тенор

Втори хирург — баритон

Майката на Алексей — мецосопран

Анюта, студентка — сопран

Старши лекар — тенор

Полковник — бас

Кореспондент — бас

Колхозници, летци, народ.

Действието става през Великата отечествена война 1941–1945.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Още със завръщането си в родината Сергей Прокофиев замисля създаването на съвременна опера. Този замисъл той осъществява с написването на „Семьон Котко“. Обаче с тази си творба авторът не смята, че е изпълнил изцяло задачата си, тъй като сюжетът на „Семьон Котко“ третира събития от времето на гражданската война. През годините на войната Прокофиев сътворява едно от най-значителните произведения в съветската музика — операта „Война и мир“. След като се запознава с великолепната книга на Борис Полевой „Повест за истинския човек“, той бива обзет от желанието да създаде опера по нейния сюжет. Излязлата през 1946 г. прекрасна книга на Полевой, в която се разказва за безпримерния подвиг на летеца Алексей Мересиев, дава отличен материал за оперно произведение. Този сюжет позволява на композитора да обедини стремежа си към създаване, от една страна, на съвременна по изразни средства опера и, от друга, на музикално-сценична творба, отразяваща героизма на руския народ, проявен през Великата отечествена война. Колкото и завладяващ да е сюжетът на „Повест за истинския човек“, толкова е труден за музикално-сценично произведение, тъй като в него няма конфликт между отделни действуващи лица, липсват характерните елементи на традиционната оперна драматургия. Тук драматичното действие е всъщност преживяванията и душевните борби на главния герой в обстановката на великата борба на народа срещу поробителя. Преодолявайки с успех всички трудности, Прокофиев успява да създаде едно наистина новаторско произведение.

Както винаги, Сергей Прокофиев сам пише своето либрето, подпомогнат от жена си Мира Менделсон. Либретистите изпускат много епизоди и подробности от книгата на Полевой, като се придържат към основната линия на развитието на действието и използуват редица текстове от книгата. Прокофиев работи бързо и напрегнато върху това свое произведение и го завършва само за половин година — от 23 октомври 1947 г. до 11 май 1948 г. Оркестрацията е завършена на 11 август същата година. Първото изпълнение на „Повест за истинския човек“ е при закрити врати на 3 декември 1948 г. в Ленинградския театър „Киров“. Критиката се изказва извънредно остро за новата опера. Прокофиев изживява тежко пълното отричане на това си произведение, в което той смята, че е достигнал до нещо съвършено ново в оперния жанр. „Повест за истинския човек“ е изнесена цели 12 години след написването й — на 7 октомври 1960 г. (или повече от седем години след смъртта на композитора) в Болшой театър в Москва. В тази постановка са направени известни поправки в либретото. Операта се посреща с голям интерес и има забележителен успех. „Повест за истинския човек“ веднага влиза в репертоара на много оперни театри в Съветския съюз и в чужбина. Днес тя се смята за творение от златния фонд на съветската оперна литература.

В България „Повест за истинския човек“ се изнася за пръв път през 1962 г. от Русенската народна опера под диригентството на Борис Хинчев в сценичната реализация на режисьора Стефан Трифонов.

СЪДЪРЖАНИЕ

Гъста снежна гора. Сред отломките на разрушен самолет се повдига летецът Алексей. Той е бил нападнат от четири противникови изтребителя и в неравната борба самолетът му е бил свален. Все пак на летеца Алексей се е удало да удържи машината почти до земята, но там тя се е закачила в дърветата и се е разрушила. Сега Алексей напразно се мъчи да се изправи — при падането и двата му крака са пострадали. Той се опитва да ходи, но нетърпими болки го свалят отново на земята. И все пак летецът не бива да остане тук в окупираната от врага територия. Алексей решава, че трябва да тръгне на изток, за да достигне до своите.

Безкрайно заснежено поле. В покрайнината на гората. След три дълги и мъчителни дни Алексей се е добрал дотук. Сега пред очите му се простира широкото поле, на което личат още следи от боевете. Силите му са на изчерпване. Краката вече съвсем не му се подчиняват. Обхванат от отчаяние, Алексей пада на земята. Пред него изникват спомени за така скъпата му Олга — неговата годеница, за любимата река Волга и родния град. Това му вдъхва сили и пълзейки, Алексей отново се отправя на изток. Той трябва да стигне до „голямата земя“.

Останки от изгорено горско село. Осемнадесет дълги дни Алексей пълзи. Силите му вече напълно са го напуснали. Той се мъчи все още да се влачи, но все по-често и по-често изпада в безсъзнание. През храстите уплашено гледат двете селски деца Федя и Серьонка. Човек или звяр е това? Детските гласове накарват Алексей да се върне към действителността и очаквайки неприятели, летецът вади пистолета си. За негова радост той дочува руски говор. Федя и Серьонка се уверяват, че това е ранен съветски летец, и му се притичват на помощ. По-големият — Серьонка, изпраща Федя за помощ в колхоза, а той остава при Алексей. Серьонка разказва как немците изгорили тяхното село и жителите му избягали дълбоко в гората, където живеят в землянки. Идва дядо Михайло, придружен от няколко колхозници. Те слагат Алексей на шейна и тръгват към землянките. Дядо Михайло изпраща Серьонка през фронтовата линия до съветското летище, за да съобщи за Алексей.

Партизанска землянка. Алексей лежи в безсъзнание. Само от време на време той идва на себе си. Дядо Михайло, Варя и баба Василиса се стараят да му помогнат. Дори бабичката е направила супа за болния съветски летец от единствената опазена от немците кокошка. Радост обзема добрите селяни, когато отвън се дочува шумът на самолет. Това вероятно е помощ за Алексей! След малко в землянката влиза Андрей Дегтяренко, летец и приятел на Алексей, който е докарал санитарния самолет на помощ. Андрей и санитарите внимателно извеждат ранения към самолета.

В болницата. Състоянието на Алексей е било такова, че се е наложило отрязването и на двата му крака до глезените. След операцията той бълнува. Във възбуденото му съзнание изплуват образите на всички негови близки: на майка му, на Олга, на доктора и Андрей. Скоро болният идва в съзнание и като се замисля над своето състояние, изпада в истинско отчаяние — летец без крака е също като птица без криле. Алексей се затваря в себе си. Той не може да види с каква воля се бори с тежката си болест комисарят Воробьов, не забелязва любовта на медицинската сестра Клавдия към комисаря, не реагира никак на шегите на ранения летец Кукушкин, не участвува в разговорите е танкиста, който се е влюбил в студентката Анюта само от нейните писма. За да възвърне вярата му в живота, комисарят Воробьов показва на Алексей едно старо списание. В него е описано как руският летец поручик Карпов по време на Първата световна война, след като му бил отрязан единият крак, отново се върнал в строя. Алексей се заинтересува от случая, но после пак изпада в отчаяние: „Нали на Карпов е бил отрязан само единият крак!“ „Нали ти пък си съветски човек“ — му отговаря Воробьов. Постепенно Алексей бива завладян от мисълта да направи всичко възможно, но да се върне в строя.

Тераса на болницата. Пролетта е дошла. Алексей вече се е поправил и започва със страшни усилия на волята да се учи да ходи с протезите си. Отначало с патерици, после, търпейки непоносимите болки, той всекидневно тренира дълги часове. Алексей е решил на всяка цена да стане отново летец. Той трябва да се върне в строя. Хирургът Василий Василевич го окуражава. Идва Андрей да види приятеля си. Алексей му разказва, че досега не е посмял да напише истината на Олга, а нейните писма в последно време са станали още по-нежни и пълни с любов. Алексей признава на Андрей, че е решил непременно отново да стане летец. Иначе той няма да заслужава любовта на своята годеница. На терасата излиза комисарят, подкрепян от Клавдия и Кукушкнн. Това е човекът, който е вдъхнал вяра в живота на всички ранени в болницата. Сега болните се поправят, а неговото състояние все повече се влошава. Изведнъж разговорът се прекъсва от пристъпите на болестта на комисаря. Този път те са фатални. Воробъов умира. „Това беше истински човек“, възкликва Алексей. Клавдия е потресена от смъртта на този, когото тъй силно обича.

Градина в санаториума. Настъпила е есента. Алексей вече се е научил да ходи. Сега той седи пред градинската масичка и пише писмо на годеницата си Олга. Алексей отново е изпаднал в отчаяние. Въпреки че може да ходи, военната комисия е отказала на молбата му да го върне в строя и му е предложила място в тила. Обаче у него идва нов прилив на сили и той решава да продължи борбата си до победа. Алексей скъсва писмото. Олга не трябва да знае нищо, докато той отново не стане летец.

Военен санаториум. Медицинската комисия разрешава на голяма група летци да заминат за фронта, но Алексей не е сред тях. Старшият лекар учудено пита как Алексей може да мисли, че някога ще се върне в строя. Пристигналият тук Андрей е изумен от постижението на своя приятел в ходенето с протези и помолва старшия лекар да види как Алексей се е научил да танцува. Пред очите на слисаните лекари сакатият летец танцува с Анюта валс, а после и една буйна румба. Всички са възхитени от показаното от Алексей и преди всичко от неговата воля. Старшият лекар и Василий Василевич обещават да помогнат на летеца да се върне в строя.

Езеро край санаториума. Алексей, Андрей и Анюта се разхождат с лодка. Алексей е истински щастлив. Той вече може да пише писмо на любимата си Олга, която сега воюва. Скоро и той ще се включи в борбата срещу врага.

Военно летище. Току-що е завършил въздушният бой, в който за пръв път е участвувал и Алексей. Самолетите един след друг се приземяват. Само машината на Алексей не се завръща. Настава тревожно очакване. Полковникът вече е готов да изкаже съжаленията си, че се е съгласил да пусне в боя сакатия летец. В този момент се дочува шум от самолет. На летището плавно се спуска Алексей със своя изтребител. Той идва щастлив: в боя е свалил три вражески машини. Най-после е постигнал мечтата си. Младият летец знае на кого дължи своята благодарност — на дядо Михайло, на Василий Василевич, на комисаря. Но сега Алексей не успява да напише отлаганото толкова пъти писмо до Олга, защото пристига самата тя. Девойката отдавна е знаела всичко от писмата на Андрей. Радостната им среща е прекъсната от кореспондента. На зададените му въпроси за неговите геройски постъпки Алексей отговаря — „Аз не съм направил нищо особено …“

МУЗИКА

Споделяйки мисли върху плановете на своята работа върху „Повест за истинския човек“, Прокофиев казва: „Аз имам намерение да вложа много ансамбли — дуети, триа и контрапунктично развити хорове, за които ще използувам извънредно интересни записани от мен руски народни северни песни.^[58] Другите елементи, които ще използувам в тази опера, са ясните мелодии и по възможност простият хармоничен език.“ Прокофиев остава верен на това си намерение и в музиката на своята опера вмъква редица теми от песни. Така например в „Повест за истинския човек“ той включва песента „Дъбчета“, използувана и в сватбената сцена в музиката към филма „Иван Грозни“, песните „Зелената горичка“, „Сашенка“ и „Родина“.

Разбира се, Прокофиев създава операта си, без да изменя своя стил и разбирания за този жанр. Песенността е използувана на тези места, в които това се изисква от драматичното действие. След завършването на „Повест за истинския човек“ композиторът пише: „Мене често са ме упреквали, че в оперното ми творчество преобладава речитативът над кантилената. Аз много обичам сцената и смятам, че дошлият в оперния театър има право да изисква впечатления не само за слуха си, а и за погледа (иначе той би отишъл на концерт, а не на опера). Всяко сценично движение, е свързано по-скоро с речитатива, тогава когато кантилената^[59] предизвиква в известна степен неподвижност на сцената. Този страх от неподвижността ме караше да не отдавам продължително време на кантилената.“ По-нататък той говори, че има места, които изискват обезателно речитатив, а други — ариозност.

Изискванията на сюжета и различните сценични ситуации са така преценени от композитора, че в операта общо преобладава напевността. Тук за характеризирането на главните действуващи лица композиторът си служи с теми, които са в народностен дух, а понякога използува и цитати от песни. „Повест за истинския човек“ е смятана за най-национална по колорит от всички негови оперни произведения.

Докато „Война и мир“ е голяма многопланова творба, тук Прокофиев влага в центъра на операта си главния герой — Алексей Мересиев, и проследява неговата съдба. Обаче целта на автора не е да опише физическите страдания на героя, а неговата духовна сила, неговата воля, неговата любов към отечеството. Другите музикални образи, макар и обрисувани покрай главния, също са много ярки и въздействуващи. Незабравими са образите на комисаря и особено на медицинската сестра Клавдия.

Цялата музика има голяма завладяваща сила, но като най-ярки моменти се открояват дълбоко драматичната първа картина с великолепния монолог на Алексей, песента му за любимата от втора картина, сцената на бълнуването на Алексей в пета картина. Изключително въздействена — по сила е сцената на ученето на ходене с протезите, както и смъртта на комисаря. Една от кулминационните точки по драматично напрежение е сцената на танците на Алексей с Анюта. Извънредно оригинален момент в операта е ритмичният говор на двете деца Федя и Серьонка. Страници на дълбока лирика и емоционална наситеност са двете песни на сестра Клавдия — „Зелената горичка“, играеща роля на приспивна песен, и песента за загубеното щастие след смъртта на комисаря. В „Повест за истинския човек“ особено място заемат и хоровите песни: хорът на летците, хоровата песен за младия дъб в третата картина, тържественият хоров финал и др.

И в тази последна опера на Прокофиев оркестърът играе най-важна роля. В него главните теми на героите са развити така, че обрисуват пълнокръвно техните душевни преживявания. Особено интересни оркестрови епизоди са увертюрата, трите ин-термедии, използувани като музикални антракти.