Любомир Сагаев
Книга за операта (135)

ДЕЙСТВУВАЩИ ЛИЦА:

Момчил, войвода на хусарите^[52] — тенор

Събо, негов побратим — баритон

Елена, болярка — сопран

Ефросина, сестра на Момчил, монахиня — мецосопран

Хубавела, кръчмарка — сопран

Смил, неин мъж — бас

Дядо Кузман, просяк-скитник — баритон

Батул — тенор

Халахойда — баритон хусари

Райко — тенор

Панчу, болярин — бас

Първи вестител — тенор

Втори вестител — баритон

Михаил-Асен, 12-годишен син на Иван Александър — без пеене

Мария, дъщеря на византийския император Андроник — без пеене

Хусари, боляри, болярки, войници, стражи, селяни, селянки, татари-наемници, монаси, монахини, сърби, деца, народ.

Действието се развива в Родопите и Беломорието през XIV в.

ИСТОРИЯ НА ТВОРБАТА

Още по времето на ожесточените спорове около операта „Янините девет братя“ у Любомир Пипков се заражда идеята за създаването на ново произведение от този жанр. По думите на композитора през 1939 г., „когато германците започнаха да нахлуват в славянските земи“, той се спрял на сюжета „Момчил“. Фабулата на операта е взета от романа „Ден последен ден господен“ на Стоян Загорчинов (1889–1969). Либретото е написано от поета Христо Радевски (1903) с активното участие на композитора. Избирането на този сюжет, наситен с подчертани прогресивни тенденции, е продиктувано от желанието на композитора да напише произведение, което да прозвучи като протест срещу антинародната политика на тогавашните управници. Въпреки че операта е с исторически сюжет от Средновековието, в нея личи стремежът на авторите й да изкажат негодуванието си от действията на фашизираните тогавашни ръководители на нашата страна. В операта недвусмислено се изтъква приликата между живота на народа от времето непосредствено преди нахлуването на турците в страната ни и живота на народа, изживяващ пряката опасност от навлизането на хитлеристките войски в България.

Либретистът Христо Радевски се спира преди всичко на героичното от романа на Загорчинов — епизодите за Момчил, а не на тези за Теодосий Търновски, както е в книгата. Именно и затова операта е наречена „Момчил“^[53], на името на главния й герой. В либретото са обрисувани два периода от дейността на Момчил: първият — като водач на хусарите, и вторият — като защитник на народа срещу подтисниците-боляри, борец срещу крепостничеството и като организатор и предводител на народа срещу нахлуващите турски пълчища. Точно това придава на сюжета съвременни черти. Любомир Пипков възнамерява операта му да бъде завършена и представена още по време на войната, но поради бомбардировките над София (в които бе разрушен и театърът) и преустановяване дейността на оперния театър той няма възможност да завърши изцяло произведението си. Операта „Момчил“ е завършена окончателно след социалистическата революция на 9 септември 1944 г. Първото представление е на 24 (септември 1948 г. в Софийската народна опера. Диригент е Асен Найденов, а режисьор — Михаил Хаджимишев.

СЪДЪРЖАНИЕ

Хусарско сборище сред гората. Нощ. Край буйния огън, запален от Райко — братанец на Момчил, се събират хусарите. Те се връщат след като са ограбили Парорийския манастир, и водят със себе си вързан манастирския послушник Лука. Сред хусарите е и побратимът на Момчил Събо. Той се е срещнал с Григорий Синаит при опита си да ограби една от килиите на манастира. Тази среща силно е подействувала на Събо. Той е разбрал, че не трябва да се ограбват манастирите, да се убиват хората по друмищата и сега съветва другарите си да не правят това. Събо дори им хвърля парите, които е укрил за себе си при един обир. Хусарите начело с Халахойда и Батул му се присмиват. Събо се ядосва, че не го слушат, и заявява, че ще напусне дружината. Сега вече хусарите разбират, че Събо говори истината и че твърдо е решил да ги напусне. Те решават да го обесят, защото се страхуват да не внесе разкол между тях. Довчерашните му другари приготвят бесилката на клона на голямо дърво и го повеждат. Точно в това време се връща Момчил. Той веднага нарежда да пуснат Събо и отправя упрек към всички за тяхната несговорност. След това Момчил подканя цялата си дружина да тръгне с него, за да нападнат царската сватба, която щяла да мине наблизо, (Дванадесетгодишният син на Иван Александър — Михаил-Асен, го женят за византийската принцеса Мария.). Царската сватба ще спре на почивка в станяницата при Големия изкоп. Момчил иска да нападне царската сватба не само заради богатата плячка, която хусарите ще вземат, но и за да отвлече болярката Елена, която е в свитата. С това той ще отмъсти на своя най-голям враг — прахтора Петър. Боляринът Петър някога е озлочестил Ефросина — сестрата на Момчил, — която след това е станала монахиня. Войводата е подготвил плана за нападението. Събо трябва да се предреши като мечкар и да подмами Елена; той ще й предаде един златен пръстен от болярина Драгшан, който я кани на среща. Под това име й се е представил Момчил по време на сватбените игри в Одрин. Щом Елена тръгне за срещата с Драгшан, хусарите ще я отвлекат. Хусарите приветствуват предложението на Момчил и радостно го последват.

Двор на станяницата край Големия изкоп. Кръчмарката Хубавела се готви да посрещне царската сватба. Тук се е събрал много народ, който иска да види знатните гости. Сред народа се е разчуло, че наблизо се е появила дружината на Момчил. Идват царските гонци, които търсят войводата на хусарите. След тях пристига царската сватба. Започва веселие. Болярката Елена е особено весела. Тя играе кръшна ръченица и привлича вниманието на всички. Предрешеният като мечкар Събо я следи, като търси сгода да изпълни поръката на Момчил. Унесена в спомените по хубавия млад болярин Драгшан, Елена се отделя от другарките си. Събо използува това, веднага се доближава и предава на девойката пръстена. Той й казва още, че тази нощ Драгшан ще дойде тук, за да се срещне с нея. Елена с радост посреща вестта за идването на болярина, в когото се е влюбила. С настъпването на нощта пристига Момчил. Елена го посреща с искрена радост. Войводата с пламенни думи й говори за любовта си и я моли веднага да тръгне с него. Девойката чистосърдечно му разкрива своите чувства. Момчил действително е влюбен в Елена и сега, обзет от щастие, решава да й разкрие кой е. У Елена пламва болярската гордост. Нима тя е обикнала най-големия враг на баща си, водача на хусарите? Ужасена, тя се опитва да избяга, но Момчил й препречва пътя и повиква хората си. На нейните викове за помощ се притичват царските войници, наемниците-татари. Започва борба, но хусарите успяват да отвлекат Елена. В боя Събо е тежко ранен.

Горска поляна. Утро. Наблизо още се води бой между хусарите и царските наемници-татари. Под клоните на стар дъб лежи умиращият Събо. Присънва му се манастирът, в който е скрита отвлечената Елена. В предсмъртния си час Събо е измъчван от съвестта си. На душата му тежат много злодеяния. Идва Момчил и Събо иска от него да изпълни едно желание. Когато войводата обещава, той му показва мястото, в което е криел парите си, събирани от обири и убийства. Събо моли Момчил да вземе тези пари и с тях да основе в Родопите „ново царство, но без царе и боляри, дето радост да бъде трудът“. Освен това той помолва Момчил да се ожени за болярката Елена. Постепенно силите му го напускат и Събо умира. Момчил обещава пред починалия си побратим да изпълни неговия завет и да основе новото царство. Задухва очакваният източен вятър. Момчиловите хора запалват гората, чиито буйни пламъци препречват пътя на враговете. Хусарите, водени от своя войвода, тръгват към Родопите.

В манастирския двор. Болярката Елена обвинява Ефросина, сестрата на Момчил, че е съблазнила нейния баща — болярина Петър, и с това е причинила смъртта на майка й. Ефросина се прибира в килията си, а Елена отново е обхваната от мъките, породени от любовта й към Момчил. Напразно тя се мъчи да се убеди сама, че не е влюбена в Момчил — главатаря на хусарите, а в хубавия болярин Драгшан. Девойката разбира, че това е все едно. Изведнъж в манастирския двор нахлува Момчил с дружината си. Войводата е решил да вземе Елена със себе си, но тя го помолва да я пусне да си иде до дома и после сама ще се върне при него, защото го обича. Момчил обаче отказва. Заради сестра си той е намразил смъртно болярина Петър. Неочаквано се намесва Ефросина. Нещастната жена признава пред всички, че наистина е обичала болярина и че той й е бил по-скъп от всичко, дори и от брат й. Момчил е потресен от това признание. Войводата проклина сестра си и съобщава на Елена, че е свободна. Неговото чувство за мъст се превръща в омраза към цялото болярство и той решава веднага да създаде своето царство на свободните хора. Момчил приканва всички да тръгнат с него. Народът радостно го приветствува и тръгва заедно с хусарите. Елена, обзета от възторга на народа, не може да устои на любовта си. Тя се спуска след Момчил.

В кулата на войводата. Момчил е успял да създаде своето ново царство. Обаче навлизането на турците застрашава спокойствието и в тези земи. Набезите им стават все по-близко. Идват вестители и съобщават тревожната вест, че турците вече са навлезли в пределите на Момчиловото царство. Дошло е време да се даде решителен отпор на нахлуващия враг. Момчил се прощава с Елена и повежда войските си на бой с врага.

Парория. Елена е чула за страшните битки между Момчиловата войска и турците и е тръгнала да търси мъжа си. Преминават сърби, които идват на помощ на Момчил. По планинските склонове се движат тълпи бягащ народ. Турците са разбили Момчиловата войска и сега палят всичко по своя път. С народа бяга и Ефросина. Задава се въоръжен отряд. Народът помисля, че това са турци, и побягва, но Ефросина спира бягащите. Тя подема песен и всички запяват след нея, като с примирение очакват смъртта. Оказва се, че въоръженият отряд е от хората на Момчил. Те носят своя смъртно ранен войвода. При тях е и Елена. Момчил упреква всички за обхваналото ги отчаяние. Ободрен, народът се готви да продължи борбата. Момчил умира. Елена и Райко повеждат народа …

МУЗИКА

Операта „Момчил“ от Любомир Пипков е забележително произведение в българското оперно творчество. В тази героична опера композиторът с още по-голяма задълбоченост е използувал характерните особености на народнопесенния ни и танцов фолклор. Цялото произведение е дълбоко българско, защото националното в музикалния език на Пипков не е само външен белег, само някаква окраска и колорит, а интонационно начало, източник на музиката му. Изразните средства в операта „Момчил“ са богати и разнообразни. Хармоничната тъкан на произведението е изградена върху народните ладове с интересни звукосъчетания, а оркестровата палитра притежава голямо багрово разнообразие. Редица места в оркестъра като въведението към първа картина, танците от втора картина, някои интермедии са разгърнати симфонично, а въведението и танците имат значение и като отделно оркестрово произведение. В оркестъра има и илюстративни елементи, като например играта на мечката от втора картина, духването на източния вятър и др. Любомир Пипков сам разкрива художествената задача, която си е поставил за разрешаване със създаването на „Момчил“: „И в «Момчил», както и в другите си творби, съм целял да прибавя един нов елемент в изграждането на българския музикален стил. Новият елемент тук е идейното съдържание. А идейното съдържание тук се обуславя от историческия момент, в който живеем и който дава облик както на живота, така и на изкуството“.

Операта започва с оркестрово встъпление, в което прозвучава внушителната тема на гората. Тя играе значителна роля в драматургическото развитие на произведението и се появява на много места. С нея композиторът не характеризира само образа на гората-закрилник, но и величието на нашия народ. Извънредно ярка е и темата на Момчил, която крие в себе си някаква скрита сила, някаква широта, някаква неспокойна възбуденост. В различните моменти от развитието на действието темата придобива различни оттенъци — от бойкост, смелост и неустрашимост, до героична скръб. Момчил е първият истински героичен образ в нашата оперна литература, издържан и сценически, и музикално. Цялата му партия блика от сила и бойкост. Двете му арии, големият дует с Елена, сцената в пета картина и финалната сцена цялостно рисуват величавия образ на народния герой.

Постижение в оперната драматургия е образът на Елена. Той е сложен, изпълнен с противоречия и същевременно ярък, детайлно нюансиран. Елена е представена като чиста и влюбена девойка, а едновременно с това — горда и властна болярка, и смела изобличителна на Ефросина, превърнала се в любеща жена, която е готова да последва навсякъде своя мъж. Нейната лирична песен от втора картина е наситена с искрени чувства, в дуета и c Момчил има много страст и развълнуваност, а сцената с Евросина е изпълнена с патетичност.

Друг музикален образ, играещ важна роля в драматургичното развитие на операта, е Събо. Пипков е обрисувал с голяма любов и майсторство музикалната характеристика на този стар хусар, който под влиянието на богомилството става нов човек, изпълнен с благородни мисли. Неговата партия е наситена с дълбоки чувства, с човечност и любов. Сцената на смъртта на Събо е една от най-силните и най-въздействуващите в операта.

В „Момчил“ хоровете и масовите сцени играят изключително важна роля. Почти цялата втора картина е една голяма народна сцена със завладяващи хорови песни и народни танци. Финалният хор на първа картина притежава чудна жизненост и сила. Още по-голямо въздействие оказва хорът от трета картина. Един от върховете в това отношение е изключителният по своята емоционалност акапелен псалом от шеста картина, който прозвучава контрастно след героичния хор във финала на предидущата картина. Цялата музика на „Момчил“ е наситена с дълбоки чувства и разкрива правдиво един трагичен, но и героичен период от живота на нашия народ. Със своите качества „Момчил“ с право заема едно от челните места в нашата оперна литература.