Таньо Танев
Пазителка (2)

2. ОТВЛЕЧЕНИТЕ

Звездна система Дакома — 1600 години по-късно.

 

Цойкен тероризираше подвластните на Мокалин-пер райони, преди всичко селските райони. При най-малък повод прибираше младите здрави и яки селяни и половината от тях не се завръщаха никога повече. Навсякъде се носеха легенди на какви изтезания са подлагани и как са умъртвявани, макар никой да не бе видял лично.

Истината обаче знаеха малцина. Когато пристигнеха в замъка на Мокалин-пер, преди всичко ги оглеждаха и упояваха. Изследваха и отбираха най-здравите. Останалите ги държаха полугладни седмица, удряха им по някоя тояга, за да си знаят мястото и ги пускаха да си ходят. Останалите изчезваха и никой никога не чуваше нищо за тях.

Посветените бяха само няколко човека — Мокалин-пер, личния му лекар и двамата му телохранители. Телохранителите му можеха да не се броят, не бяха изцяло хора. Лекарят му Бинир, въобще не бе от Дакома и също не бе изцяло човек. Дойде от друг свят и му подари телохранителите. От тогава му бе и пръв съветник. Това бе най-голямата тайна. Дори в двореца на Мокалин-пер рядко мяркаха Бинир. Телохранителите почти винаги бяха около него, но винаги в доспехи и не дружаха с никого и почти не говореха. Именно те пакетираха упоените избраници и ги извозваха. Затова от време на време изчезваха за месец. После ловът започваше наново.

Тази търговия не носеше кой знае какви приходи, но позволяваше разгулен живот на Мокалин-пер. Това което събираше като данък служеше за изхранване на малката му армия и замъка, но бе почти непродаваемо. Зърното и животните не струваха почти нищо, а в градовете по крайбрежието златото се топеше като скреж на слънце. Мокалин-пер нямаше представа за какво са им потрябвали селяндури и беше сигурен, че ги убиват, но тяхна си работа, даваха десетина жълтици за всеки избран и това му стигаше. Понякога отвличаше и по някой от съседните владения и след това винаги имаше неприятности с техния пер, което винаги излизаше по-скъпо и нямаше гаранции, че ще ги купят.

Нямаше представа къде телохранителите извозват упоените селяни, но си получаваше парите и не задаваше въпроси.

Лекарят обаче знаеше. Първо ги караха до морето. После с кораб ги превозваха до Първата Врата и ги прехвърляха през Колектора до Казарма-6, където ги обработваха и ставаха войници-киборги. Той самия беше такъв, както и телохранителите. Не помнеха от къде са и какви са били. Дори той помнеше началото на пътя си от Казарма-6 в медицинския корпус и разузнавателнания колеж. Сигурен бе само, че никога няма да попадне в родния си свят, където и да бе той.

Това нямаше как да не предизвика недоволство сред народа и планинците като най-засегнати се съпротивляваха ожесточено. Даким Вулф-маг не можеше да остане безучастен към борбата им и им помагаше всячески. Единствено той смътно предусещаше съдбата на отвлечените клетници и бе уверен, че ги използват за магически цели. Затова с такава ярост координираше действията на планинците, оставайки в сянка.

Нито Мокалин-пер, нито лекарят Бинир, нито Цойкен нямаха ни най-малка представа защо никоя от кампаниите в планините в последно време нямаше успех, без значение какви сили ще участват в умиряването на района. Стройно замислените планове губеха всяка логика зад първия хълм на планината. Нещо невидимо ги правеше жалки дори в собствените им очи. Всички нападения над бунтовнически гнезда се оказваха безцелни разходки до изоставени кошари, дори селата които според съгледвачите кипели от живот преди седмица се оказваха зеленясали руини. Войните се топяха от болести и злополуки. Конете се плашеха и бягаха поломвайки и разпилявайки колите със събрани данъци.

Веднъж дори успяха да отмъкнат трима отвлечени планинци от Цойкен, на път към морето и макар Вулф-маг да вложи цялата си магия, не успя да ги събуди. Имаха прясна рана под плаващото ребро и инплантирана малка кутия в раната. При изваждане на кутията веднага умираха. Вулф-Маг се съмняваше, че магията в тази кутия ги държи заспали. Не искаше да покаже безсилието си пред магията на Бинир и нареди на лидера на планинците Макос повече да не нападат телата излизащи от замъка, защото са урочасани по време на сън от таласъма в подземието и може да им помогнат само сълзи от змей, събрани в рог на крава… По-добре да се опитат да ги освободят преди това. Вулф-маг не бе силен в лечителството и чувстваше вина за съдбата на тримата, които издъхнаха в ръцете му, макар магията на Бинир да му се струваше извратена издънка на древната железарска тайна. Беше виждал магическата гривна на жена си и тия муски бяха нещо подобно. Сигурен беше, но презираше железарската школа до дъното на душата си.

— Макос, нещата вече не са както едно време. Дакома тръгва към промени и нищо добро няма да дойде. Промените са непредвидими.

— Вулф-маг, ние живеем сега и това е нашия живот. Хората винаги са едни и същи и където и да отидат, проблемите вървят с нас, защото пороците ни са в нас. Просто трябва да ограничим възможността порочните да се самозабравят, за да живеем по-спокойно. Направи магия за смърт на изедника и да мирясат всички.

— Да, мога да направя магия, но ефекта едва ли ще е голям. Няма замък без магьосник. За какво му плаща Мокалин-пер на него? Кой знае с заклинания го закрилят, а и никога не съм имал достъп до него. По-лесно може да му се пререже гърлото докато разгулничи в града.

— И това не е лесно. Миналия път телохранителите му избиха и шестимата, които трябваше да го убият, а предния път трима от четиримата. Според Фанук ги изгарят с магия от десет крачки. Дори стрела в полет улучват. Не са хора, а демони в човешка кожа. Никой досега дори не ги е ранил.

— Все ще измислим нещо, но кой знае колко поразии ще направи още?

— Сега върви Макос и мини отзад по дерето. Не бива да ни виждат заедно.

Макос се поклони и се стопи в мрака безшумно. Стаята и без това се осветяваше само от огъня в огнището. Даким Вулф-маг не обичаше светлината. Мършавото му, но жилаво тяло не изглеждаше добре на светло в никакви дрехи и много рядко някой го бе виждал денем. Той съзнаваше че е доста остарял и дори не си взе ученик, когато последния млад магьосник обучен от него тръгна по света да си търси късмета. Обучението на ученик траеше 13 години и въобще не бе уверен дали ще успее да бъде здрав и силен още толкова. Все на слаби ученици случваше. Най-много да станат комарджии и факири по панаирите или поне така му се струваше. Колкото повече остаряваше, толкова по-мързеливи му се струваха. Сега се замесваше в бунта срещу Мокалин-пер все-повече и мислите му бягаха другаде — каква изненада да им скрои, та в чудо да се видят и магьосниците от замъка да се поизпотят, докато разплетат заклинанията му.